Васил Кичуков: Бъдни вечер

Бързака и Петър се прибраха в стаята, където Душо ги очакваше с видимо безпокойство. Навиха постелката от царевична шума и поставиха до вратата столчето. Настаниха на него Бързака, а Душо трябваше да бъде бръснаря. Той взе от прозореца дървения гребен, доста по-голям от подарения на Петърчо и започна да реши пооредялата коса на Бързака.

- Ей майсторе, да не ти трепери ръката и да ме накълцаш, та да заприличам на котка, която си сменя козината - и се засмя на шегата си Бързака.              

Дечо започна от врата да подравнява поиздължената и дълго време неподстригвана коса. Реши, режe, отдръпва се назад да види резултата и пак реши и режe. Зад лявата ухо беше изрязал повече, спря и поседна на нара разочарован.

- Какво има? - попита озадачен Бързака.

- Не ставам аз за нищо - отказва се Душо да продължи подстригването.   

Петър стана, погледна врата на „клиента” и твърдо отсече:

- Какво толкова, батко? От дясната страна ще вземем малко и готово.

- Я по-добре продължавай ти, младежо! - подкани го с въздишка Дечо.

- А ти, Душо, поднови печката, за да се стопли водата и да се поизмием.

Петър въобще не се помая, взе от Душо ножицата и гребена и смело подходи към усвояване на новия „занаят”. Внимателно подравни косата на врата, огледа доволно и застана пред Бързака:

- Сега предлагам да оправим това, дето пада над челото и толкоз.

Баткото мълчеше без да дава наставления на младият бръснар, готов каквото и да се получи, важното е момчето да се учи. Петър среса кичурите коса право надолу над челото, та чак покриха очите. Изряза всичко над самите гъсти вежди и после леко закръгли останалата коса, за да не пада по целите страници на лицето. По-голямата част насочи с гребена на дясната страна, като се отголи част от челото. Остана баткото да се види и одобри получената прическа. „Бръснарят” огледа стаята, взе от прозореца чупено парче стъкло и го постави върху  кафявото елече. Поднесе всичко това пред Бързака да се огледа. Мъглявият, тъмнокафяв образ се появи на импровизираното огледалце, заприличал на момиче с мъжко лице.

- Това ли е, майсторе? Това не съм аз, а Бързанка - изсмя се на сравнението, после опипа цялата глава и прие новия си вид съвсем сериозно. Стана, провеси глава и изтърси нападалите косми на пода. Петър отмести столчето и ги подмете настрани в подготовката за следващият клиент. Ред беше на Душо да седне на бръснарския стол. Ясно беше, че работата ще продължи Петър и затова се обърна към него:

- Аз не искам прическа като на Бързака. Искам ушите ми да са отголени и малко да се намали косата на врата.                     

- Брей и с претенции... - измайтапи се разселеният Бързак.

Петърчо започна неуверено да оглежда гъстата чуплива коса с изсветлял катранен цвят. Как ще изреже толкова коса, как ще я закръгли над ушите? Виждал е много такива прически и него подстригваха така в Караагач. Доста дълго разресва сплъстената коса, докато добие кураж да започне. Душо спокойно чакаше скърцането на ножицата  и то започна. Подравни отзад, среса отстрани и започна оголването на ушите, като подрязваше в кръг около тях. Петър вече уверено действаше, и от време на време щракаше във въздуха с усмивка. Това  правеше повече за майтап, отколкото да демонстрира своята сигурност в това, което прави. Прическата заприлича на нахлузена капа, Петър не остана доволен. Трябва да намали отстрани, така че „капата” да стане по-тънка. Подбра с гребена кичур коса и рязна, после над него същото, среса косата надолу и се отдалечи. О, не, получи се „стълбичка”, какво ще измисли? Как да реже, за да не се получават такива резки линии. Хвана с трите пръста един кичур, повдигна го нагоре и рязна над пръстите. Направи още няколко опита и стъпалата почти се заличиха. Така ще направи цялата, та нали сега му е за първи път и батковците позволиха да се учи.   

Ето че и Душо е готов за миене на главата. Той също поиска импровизираното огледало, огледа се внимателно, намигаше на образа си и се усмихваше доволен. „Браво, бе момче”, казваше на себе си, но така, че да го чуят останалите двама. „Е, не беше много гладка прическата, но и това е добре като начало”- успокояваше се на глас Петър.

Беше се позагубила дневната светлина и Петър се зае със запалването на лампата. Бързака и Душо започваха миенето, когато Петър им напомни, че трябва да изрежат и ноктите. Той беше направил своята хигиена през деня след освобождаването му от чорбаджийката.

Удовлетворен от стореното, той изкара тефтера и започна проверката на написаното през деня. Нищо, че е празник, имаше достатъчно време до вечерята! Опита се да напише „ножица”, но „ж”-то го затрудни в изписването. Спря за момент, погледът му се привлече от подготовката на батковците. Затвори тефтера и като се запровира между миещите се и нара, го прибра под дюшека. По-приятна и интересна му беше подготовката на двамата батковци, разголени до кръста, поливащи се един друг за измиването на новите прически. Широките им гърбове впечатляваха момчето и то се замечта и неговите плещи да станат такива широки и яки. Петър също беше заякнал от непрекъсната и разнообразна работа за годините си, но винаги искаше, колкото се може по-бързо да израсне, да стане самостоятелен. Благодарен е на чичо Иван, че постоянно го учи на разни полезни неща. Даже, като се замисли, е научил много за земеделската работа, за домакинските мъжки умения.

- Ехо...о..., къде е нашето момче? - привършил тоалета Душо, наруши спокойната, обнадеждаваща мисъл на Петър.

- Остави, Душо! Сега да видим как ще изглеждаме облечени и пременени - с лека насмешка го подкани Бързака. 

Така си беше, имаха още по едни потури, риза с по една-две кръпки, плетени чорапи, оставени за ползване, когато излизат из селото, за някои празници. По дрехите личаха гънките от скатаването. Двамата са ходили войници и знаеха да ги поставят под дюшеците за изглаждане. Поканата за вечерята дойде днес, а това се прави от вечерта. „Срам, не срам” така ще се явят.

Ратайската тройка е готова, седнала на нара в очакване на събитието. Прозорецът е завит от настъпилата нощна тъмнина, а светлината на лампата едва показва израженията на лицата. В рамката на отворената врата застана Стоичко и отправи поканата с твърдо произношение:

- Хайде, идвайте на вечерята! - още недоизказал изречението, врътна се и остави вратата отворена.

Момчетата се спогледаха и по сериозните им  лица се изписа повече мъка, отколкото удовлетворение. Пръв тръгна Петър със самочувствието на участник в подготовката, след него Бързака и Душо. Пристигнали в къщата, Петър почука на врата и след поканата: „Влизайте, влизайте” на чорбаджийката, тримата застанаха покрай свободната стена. Пред смутените им погледи се разкри прекрасно подредената маса. До нея е поставена и паралията, за да могат да се съберат и осмината. От пълните със зелеви сърми чинии се издигаше съблазнителна пара. Имаше от всичко, което можеше да си пожелае човек за тази вечер.

Тук чорбаджията се намеси:

- Хайде, сядайте, не стойте като истукани. Ето тук, около паралията.

- Желязко, донеси палешника от коридора - изкомандва той, стана от дивана и допълни - сложи после няколко въгленчета от печката.

Чорбаджията пое палешника, който започна леко да пуши и замириса на тамян. С него обиколи три пъти над трапезата покрай изправените участници, прекръсти се и благослови:

- Дай Боже, здраве и благодат на това семейство. Пази ни от лоши помисли и злини, нека мир да има и обич да цари по света. Амин!    

После поднесе палешника пред всеки да помаха и се прекръсти. Чорбаджийката го слушаше внимателно със сериозно и леко озадачено лице: „Този моя, не кара по канона, но пък това е важното и необходимо за следващата година”.

-  Хайде да сядаме! Мъжо, разчупи питката и първото парче остави за света Богородица - и тя прибра свещта от питката.

Чичо Иван подаде на всеки по парче питка и покани да ги разчупят. Трябваше да се разбере у кого ще бъде паричката.

- Ха да видим тази година, мъжо, кой ще наследи късмета ти от миналата.

- Дай Боже да се падне на къщата, та да имаме късмет всичките. 

„На мене, на мене”! - завикаха един през друг Желязко и Милка, а Стоичко ги подразни: „При мене е, набарвам я”.

По лицата на тримата се изписа разочарование. Нямаха късмет чорбаджията и чорбаджийката. Ясно, парата беше останала в парчето за къщата.

- Това е, семейство, а сега да започваме яденето - обърна се към ритайте и допълни - хайде момчета, вземайте си парчетата и да започваме, за вашия късмет ще видим от баницата.

Всички  бавно започнаха да се хранят, а чорбаджията сипа по малко вино в пръстените чаши на всички, а неговата стъклена напълни догоре.  
- Хайде, семейство, момчета, да вдигнем наздравица и да благословим Господа!

Чак сега ратаите вдигнаха погледи, както останалите от семейството. Смущението още не е преодоляно, но  уважението към господарското семейство изискваше да се гледа с по-ведри погледи. Лицата на ратаите са приели вид на благодарност за приятната вечер и някак си душите им са осветлени от желаното човешко отношение на господарите.

Петър не беше участвал в направата на баницата с късметите, но такава имаше на масата. „Дали и ние сме предвидени за късмети”? – премина през акъла му като спомен за традицията от неговото село. Добре си спомняше Бъдни вечер в голямото им семейство, как се закачаха след изтеглените късмети, как веселото си прекарваха при чуването на бъдника. Най-много се смяха на късмета на Николайчо, на него се падна къщата.

- Ако сте приключили с яденето - изтръгна чорбаджийката от хватката на спомените Петър - да разкъсаме баницата с късметите?

- А бе, то тия късмети не са много за вярване, но пък са надежда за хората - допълни чорбаджията.

Стопанката започна да раздава парчетата, според желанието на присъстващите. Всеки от семейството си нарочи парче, само ратаите чакаха, не покана да избират, а това, което им даде чорбаджийката. Тя започна раздаването от чичо Иван, после на Стоичко, Желязко и Милка. Остави на нея и после раздаде на Бързака, Душо и Петър. Тримата запримигаха, явно удовлетворени от участието в разпределение на късметите. Докато им раздаваше, Стоичко извика от удоволствие: „Еха...а, на мен се паднаха нивите”. След него Желязко полугласно обяви своя късмет - женитба и всички се изсмяха.

- Милке, ти майка, какъв късмет ти се падна, я да видя?

- Ами...да кажа ли? Падна ми се учение - и допълни – ама без учител.

Стопаните не обявяват техните късмети и е ред на ратаите, само че някой трябва да ги подкани. Чорбаджията погледна към смълчаните „гости”, завъртя глава и вдигна вежди нагоре с въпросително изражение на лицето, което беше очевидна покана и те да споделят късмета си. Пръв започна Бързака:

- На мен ми се падна коня с каруцата.

- На мен ми се падна оралото - опита се да се усмихне Душо.

Дойде ред на Петър, а той мълчеше. Вероятно се опитваше да разбере, какво означава неговия късмет. Чичо Иван го подкани да казва по смело.

- На мен ми се падна ей тая ...- показа дряновата пръчица. 

- Това, Петре, е дълъг път за вървене - разясни чорбаджийката.

- А сега си изяжте парчетата и да видим другият ви късмет с орехите.

Чорбаджийката поднесе купичката с орехите и всички си взеха по един. Чорбаджията счупи орехите на децата си, а ратаите сами. На всички се паднаха бели ядки с изключение на Душо, неговите бяха по-черни. Само Петър успя да изкара всички ядки без да се счупят и Милка възкликна:

- Петелче, петелче.

Стопанката попита иска ли някой ошав, но като нямаше мераклии, си изяде ореха и погледна чорбаджията. Той също ядеше неговите ядки и наблюдаваше останалите, като се опитваше да разбере душевното им състояние.

- Сега деца, знаете, че масата не се вдига и трябва да се пази през нощта, както се казва да „чуваме” бъдника. След като приключим напълно, последен ще пази Стоичко.

Ритайте се спогледаха и с леко, незабележимо поклащане на глава се разбраха, че трябва да напуснат трапезата и стаята.

- Ние ще се прибираме в нашата стая - рече Бързака и се надигна.

- Момчета, ако искате останете още малко да си поговорим.

- Ние много благодарим за вечерята и сега ще се прибираме - очите на Душо бяха препълнени с „влага”.

-  Добре момчета, няма да ви задържам, щом така решавате.

Тримата напуснаха стаята, осъзнавайки своето положение и за това не се сърдеха на чорбаджиите. Вечерното събитие се въртеше в съзнанието на тримата като тих ветрец, който разнася крехки облачета „насам-натам”. Не може да се каже, че настроението им е възвишено, но пък в душите им се запълни малка празника, напомняща семейните коледни празници. Бързака поклащаше глава надолу-нагоре, Душо я въртеше на страни, Петър гледаше вторачено в променящия се на стената цвят, бял от слабата лунна светлина. Е, това не беше пречка да разговарят за нещо, каквото и да е то. Тон даде Бързака:

-   Доволни ли сте, момчета? Аз, така да се каже, не съм  присъствал редовно на Бъдни вечер, това ви е ясно, нали?

Как няма да се съгласят с него, като и за тях важеше същото! Душо изпъшка, вероятно сянката на спомена от бедни вечери в тяхното семейство засенчи приятно прекарана вечер у чорбаджията. Петър, учудващо, не се „пренесе” в Караагач, а мисълта за сегашното му положение, просто блокираше мислите.

Разбрал, че разговорът засега няма да продължи, той предложи:

- Батковци, нека да лягаме, а утре, кой каквото има, ще го сподели. Лека нощ.

Работата по снегопочистването, братското разбирателство, дългите зимни вечери, приятните раздумки и работата по самообразованието, разнообразяваха дните, особено вечерите.  

 

Илюстрация: @Георги Чепилев

 

Васил Кичуков в Диаскоп

 

---

          

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.