Иван Чолаков: "Коледа е"

Коледа е. Личеше си. Забързани хора, напрегнати търговци на стоки и разбира се, снегът, който покриваше всичко в бяло. А пък и какво е Коледа без сняг? Гъби Гъбев знаеше това и също се готвеше по своему да посрещне празника, но както винаги – сам. Свикнал бе със самотата. Тя отдавна вече не го плашеше, но по празниците беше друго. Наоколо – приятели, песни, близки хора, а той имаше само своите спомени. Все пак трябваше да има нещо скъпо до себе си. Започна леко да се смрачава и Гъбето реши да се разходи малко. Преди това обаче подготви коледната си трапеза: няколко сушени плода, малко орехи, чаша мляко и парче баница. Запали и една свещ, която кой знае защо сложи близо до прозореца. Навън всички бяха някак си припрени в очакване на събитието, а той вървеше бавно с подчертана ленивост. Хората го заобикаляха, други неволно го побутваха, но той не им се сърдеше. Беше Коледа! Така Гъбето стигна до малката градинка. В нейния център импровизиран Дядо Коледа подрънкваше камбанка и приканваше хората да се снимат с него. Младо момче, фотограф, държеше в бойна готовност своя апарат със светкавица в очакване на евентуален клиент. Такъв обаче явно от дълго време липсваше. Затова и бавната походка на Гъби двамата приеха като положителен знак за предстояща снимка. Пръв се спусна Дядо Коледа:

– Господине, заповядайте, сега е моментът! Една снимка за спомен ще Ви запамети завинаги. Направете своя подарък на близките си, на своето семейство.
Гъбев се смути от тази настоятелност, която бе съпроводена с подкупваща усмивка.
– Аз бих приел – отговори все пак той, – но разбирате ли, нямам пари. А пък и... – Гъби се запъна малко, но все пак изненада и себе си със своята откровеност – аз съм сам, живея сам.
Тогава се намеси и фотографът. Явно изнервен и премръзнал, той си позволи малко по-заядлив тон:
– Аман от несретници, при това неплатежоспособни. Да му се не види, Коледа е все пак!

Гъби Гъбев Гъбев като че ли не чу последната фраза и ускори крачка. Пред входа на техния блок леко скимтене привлече вниманието му. Малко кученце, чиято порода той така и не можа да определи, жално издаваше тихи звуци. Гъбев се приближи до него. Животното направи несмел опит да избяга, но явно се престраши и се остави да го хванат. Гъби се огледа, но наоколо не забеляза никого. Кучето, личеше си – домашно, доверчиво се сгуши в топлата му прегръдка.

Гъбето отвори входната врата и запали осветлението. Едва тогава се сети, че познава животното отнякъде. Наистина, виждал го бе в компанията на малкото момиченце от втория етаж и неговата майка. Те често заедно го водеха на разходка. Гъби Гъбев се поколеба за кратко, но все пак реши да опита. Спря пред вратата на апартамента и плахо натисна звънеца. Отвътре се чуваха гласове на хора и приглушена музика. Вратата се отвори рязко и на прага застана млада жена в празнична дреха. Това бе домакинята, чиято изненада премина в радостно възклицание:

– Сара! Намери ли са я, Гошо, бързо ела!
На този вик се отзова един мъж на средна възраст с добродушна усмивка. И на него му бе трудно да овладее радостта си.
– Как успяхте? Ние толкова я търсихме нашата Сара. Леле, каква радост! Чакайте да извикам Мимето! Знаете ли, затворила се е в стаята си и цял ден плаче. Сигурен съм, че тайно се моли Дядо Коледа да ù върне нейната Сара. Боже мой! Как ще се зарадва само!
Момиченцето, доведено от своята майка, сякаш не вярваше на очите си. То взе някак плахо своето куче и гърбом тръгна назад. След това се спря и бавно се върна до входната врата.
– Чичко, много Ви благодаря! Да знаете, за мене Вие сте истинският Дядо Коледа. Аз винаги ще си спомням за Вас – каза момичето и побягна навътре в апартамента.
Тримата възрастни стояха на прага и мълчаха. Сякаш всеки по своему съпреживяваше радостта на детето. Пръв се опомни бащата и каза:
– Но защо стоите на вратата, заповядайте при нас! Ние сме с близки, ще ни бъде приятно да споделите празника. Все пак е Коледа!

Едва сега Гъби Гъбев успя да се намеси в разговора:
– Не, благодаря! Пък и мене ме чакат у нас. Нали Коледа е семеен празник. Благодаря Ви и весела Коледа!
Когато се качваше към своето жилище, Гъбето не знаеше защо, но се чувстваше някак си по-различно от друг път, от други празници. Свещта в стаята беше угаснала. Той реши да я запали отново, но клечките отказваха да пламнат. Отиде до прозореца в тъмното и залепи лице на стъклото. Гледаше осветените прозорци, слушаше шума наоколо и почувства нескрита радост. Може би защото тайно се надяваше, че повечето хора не са самотни като него.

Коледа е... Снегът си валеше, а Гъбето все така стоеше до прозореца. Плахата усмивка за кой ли път правеше опити да се пребори със стиснатите устни и сигурно скоро щеше да победи.

Гъби Гъбев се готвеше да посрещне своята Коледа.

илюстрация: Георги Чепилев

редактор: Христина Мирчева