Ерик Ритънбъри: Какво означава да си поет? (и защо съвременната поезия е толкова лоша)

Най-добрите писатели са казали много малко, а най-лошите - прекалено много.

Буковски

От пощата на Диаскоп

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Съвременното общество е превзето от самопровъзгласили се „поети“, които се опияняват от титлата, обаче възпламеняват твърде малък поетичен пожар. Много от претендиращото да е поезия в наши дни вони на самосъжалителни признания, предрешени в одеждите на „артистично изразяване“. Фокусът е върху преходното и се поощряват повърхностни тенденции и модели на немощната чувствителност на култура, обсебена от идентичността.

Много от поезията в днешно време е само малко повече от отдаване и посвещаване на индивидуалните особености, поради което всичко е толкова безкръвно, умозрително и лишено от всякаква сила, която да разтърси или шокира душата. Предполагам това не е изненадващо за тези времена на взиране в пъпа, където „личната идентичност“ е превъзнасяна като свещен идол, а светилищата на творческото мислене са очукани от задушаващи идеологии.

С разрастването на социалните медии сме свидетели на появата на ново фриволно модно течение, наречено „Инстапоезия“ – форма на изпълнени с клишета стихове, измислени за бърза консумация и за да се харесат визуално. Този вид странна модерна поезия, така любима на необразованата тълпа, задоволява мимолетни емоции, като търгува дълбочината и състоятелността на истинската поезия за лъскавата лекота на превъртащия се екран.

Оформена от платформи, които тачат кратките форми и простотата, тази поезия често избягва интензивността на смисленото ангажиране със сложни теми, като вместо това фаворизира повърхностна естетика, която успокоява, но рядко провокира или предизвиква вътрешния живот у човека.

Във фантастичната статия на Брук Кларк, озаглавена „Нарцисизмът на съвременната поезия“, тя пише:

Нарцисизмът е безкрайно възобновяем източник и хората няма да спрат да пишат стихотворения за собствените си преживявания и емоции. Всъщност, само в последните няколко години платформи като Инстаграм са дали възможност за значително увеличаване на броя хора, които четат и пишат поезия. Това създава широк, но повърхностен поетичен свят, с все повече и повече хора, които правят едно и също: говорят за себе си. Да се разшири ехо камерата е страхотно, но все така тя си остава ехо камера.

Много от т. нар. съвременни поети възприемат света през изкривени и  много егоцентрични лещи. Те отчаяно се държат за собствените си малки ограничени драми, като изоставят и нехаят за помитащите универсални течения, които придават на поезията истинската ù сила и резонанс. Те потъват в плитката кал на собственото си его, като прекалено се страхуват или са твърде слепи да се гмурнат в дълбините на собствените си същества, където интуитивното и абстрактно злато само чака да бъде изкопано.

Много от съвременните поети изглежда напълно са загубили поглед за непреходната мъдрост на големите майстори. Известно е мнението на Т. С. Елиът, че „поезията… не е изразяване на личността, а бягство от нея… усъвършенстването на човека на изкуството е продължителна саможертва, продължително заличаване на личността“.

В погрешно интерпретираната идея на Елиът за бягство от личността не става въпрос да се изостави „аз“-а, а по-скоро да се потопиш по-дълбоко в него. Много хора смесват личността (вид актьорска маска) с „аз“-а, третирайки ги идентично. Под „самият аз“ Елиът разбира нещо сродно на духовната среда – „защото имам предвид, че поетът има да изразява не „личност“, а точно определена среда, което е просто среда, а не личност, в която впечатления и преживявания се обединяват по особени и неочаквани начини.“

Разбира се, това не означава, че поетът потиска или замазва присъщото измерение на паметта, чувствата и емоциите. По-скоро той ги пречиства и канализира във форма, която се издига над индивидуалното преживяване. Както Елиът обяснява в „Традиция и индивидуален талант“ (1919), поетът „се предава“ на творбата, давайки възможност на стихотворението да изпъкне пред личността му.

Колридж говори за поетичния гений като „участие на общия дух“. За Пърси Биш Шели поезията е „изразяване на въображението“, умението, с което поетът се издига над егото, трансформирайки любовта към себе си в универсална любов.

Отново Шели:

Поезията побеждава проклятието, което ни обрича да сме подвластни на случайни впечатленията от заобикалящия ни свят и възпроизвежда обичайната вселена, от която сме частици и рецепиенти; поезията пречиства от вътрешния ни взор слоя интимност, който почти скрива за нас чудото на съществуването.

В днешно време поезията често се усеща като незначителна и недостатъчно оригинална, защото толкова много писатели, впримчени във вихрушката на консуматорската култура, движена от екраните, дава превес на бързото признание пред истинската дълбочина. Те се придържат към популярния вкус, като търгуват суровото метафизично проникновение за плитките емоции, които се харесват на тълпите и оставят духа гладен.

Но, както предупреждава Албер Камю: Ако се адаптира към това, което повечето хора в обществото искат, изкуството ще бъде безсмислено развлечение.

Малко неочаквано е, че на съдържанието на тези три стихотворения, оформени от кухото ехо на масовата култура, липсва метафизичната закваска, така важна за духа. Тези монотонни популярни стихове улавят само леки емоции, обрисуващи живота като прозаична рутина, вместена в скверните граници на свръх комерсиализирания свят, изцяло лишен от духовна проницателност или възвишеност.

Какво означава да си поет?

Най-важното духовно търсене на истинския поет не е просто да се изразява, а да се изразява въпреки и отвъд себе си – да се въздигне над деликатното измерение на собствената си идентичност, да надникне през воала на привидното и да се сблъска с вечните истини, които текат като скрита река под всяко нещо.

Същността на всяка истинска поезия е в умението ù да прекрачи отвъд маската на аз-а, да се въздигне над фасадата на личността и да говори от вечната душа вътре. Тя прекосява самотата на твореца и безкрайния дух на хората, пренасяйки тайния пламък на едно сърце към безпределното единение на всички.
Поетите не са владетели на творческа мощ; те са нейните канали, обсебени и насочвани от сили, по-големи от самите тях. Те придават форма на първичните символи на несъзнателното, оформяйки суровите сенчести блянове на човешката душа в материален израз на красота и истина. Чрез тях безформеното се превръща в реално и скритите дълбини на съществуването излизат на светло.

Истинският поет е нещо рядко, „уникална и ценна придобивка на тази планета“, „неосъзнат вестител на първичното слово“, „пастор на невидимото“, който чувства и възприема онова, което другите не могат, а неговата визия надскача тесните ограничения на тълпата. Поетът стои осенен, без „филтри“ и в непоклатимо страхопочитание пред неразбираемите загадки на вселената.

Робърт Фрост ни напомни, че „Да си поет е състояние, а не професия.“

Връзката на поета с по-висшите реалии подхранва предизвикателството му към горчивите ветрове на времето. Поетът не се разклаща от бляскавите заблуди или евтините илюзии на материалния свят. Истинският поет търси нещо по-дълбоко, нещо истинско, нещо вечно.

„Изкуството е вид вроден стремеж“, както ни напомня Карл Юнг, „който обзема някой човек и го превръща в инструмент, … някой, който позволява на изкуството да осъществи целите си чрез него.“

В творческа полуда поетът пори през тъканта на познатото, за да извади на бял свят ново визуално преживяване. Това не е просто бягство по Фройд – то е изригване в нещо извън помията на всекидневието. То е неумолимата жажда да се издигнеш над обичайното, да надскочиш тегобата на „по-нисшето“ съществуване, където всяка стъпка усеща оковите на гравитацията.

В ония моменти на творчески екстаз тежестта на околния свят изчезва. Нечистотията на вината, съмнението и провала се отмива, оставяйки единствено сиянието на нещо по-висше, нещо недокоснато.

Творческият живот не се ограничава от времето и разпадането на това мимолетно нетрайно съществуване. Той е вечен. Той е предизвикателство срещу ентропията, искра, която отказва да угасне. Да твориш е все едно да усетиш вкуса на безсмъртието.

„Поезията от най-добър вид“, според Джим Харисън, „е езикът, на който душата ти би говорила, ако можеше да я научиш да говори.“
Подбрах някои поетични проникновения от забележителни поети и писатели за поезията. Потопете се в тях, почувствайте вдъхновението и се захващайте за работа!

►

"Поезията не цивилизова, по-скоро прави обратното, защото великата поезия се харесва на най-примитивните инстинкти. Не е необходимо да е морализатор; не е задължително да подобрява нечий характер; дори не учи на добри маниери. Тя е прекрасна творба на природата, като орела или великолепния изгрев. Не й дължим нищо. Ако я харесваш, просто я слушай; ако не, остави я на мира."

Робинсън Джефърс

"Преди казвах на студентите, че разликата между теб и поезията е, че се оглеждаш в огледалото и си казваш: „Остарявам“, но Шекспир се поглежда в огледалото и казва „Поглъщащо време, притъпи си лъвските нокти."

Джим Харисън

"Поезията е сила, която захранва живота. Защото стихотворенията не са думи, в края на краищата, а огън в студа, въже за изгубените, нещо необходимо като хляба в джоба на гладния. Така е, наистина."

Мери Оливър

"Поетът е сляп оптимист. Светът е срещу него по много причини. Но той устоява. Той вярва, че е на правилен път, независимо какво казват всичките му приятели. Във вечния си стремеж към истината поетът е сам. Опитва се да е извън времето в общество, построено върху времето."

Джак Керуак

"Като поет държа на архаичните ценности на земята… плодородието на почвите, магията на животните, мощното зрение на самотата, ужасяващата инициация и възраждането, любовта и екстаза на танца, общия труд на племето. Опитвам се да имам предвид и историята, и необятната пустош, и това, че стихотворенията ми може да доближат истинската мяра за нещата и да се изправят срещу дисбаланса и невежеството на нашето време."

Гари Снайдър

"Писна ми от малките тесногръди поети седнали да
оформят перфектни маловажни  стихове.
Стихотворения които леко покашлят – сдържат кихавица.
Време е за Велики Стихове,
изкрещяни заради неправди,
стихове от лед, от повърнато и от опетнена кръв.
Сега е времето за твърди или гъсти стихове.
Велики, и Велики."

Гуендолин Брукс

"Хората искат да са поети повече, отколкото да пишат поезия и това е грешка. Човек трябва да иска да чества повече от това да иска да честват него."

Лусил Клифтън

"Идват трудни времена, когато ще искаме гласовете на писатели, които могат да виждат алтернативи на това как живеем сега, могат да провиждат през обладаното ни от страх общество и обсесивните му технологии към други начини на съществуване и дори могат да си представят реални основания за надежда. Нуждаем се от писатели, които могат да си спомнят свободата – поети, визионери – реалисти на една по-обширна реалност."

Урсула К. Ле Гуин

"Какво е поетът? Нещастен човек, който таи дълбока тревога в сърцето си, но чиито устни са така оформени, че когато въздишката и риданието минат през тях, звучи като прекрасна музика… А хората се тълпят около поета и казват: „Запей скоро отново“ – това е. „Нека нови тегоби терзаят душата ти, но устните ти да мълвят както преди, защото риданието само ще ни изплаши, а музиката, тя е благодат."

Сьорен Киркегор

"Чрез поета тъпоумните смъртни си извоюват символично изживяване на божественото; както в мистерията на потира и  нафората, чрез неговите дума те се радват на тялото и кръвта на безкрайното… Тъй като боговете не говорят, поетът говори от тяхно име и с техния дух, скулптор на нетленното в живот, в който всичко останало е преходно."

Стефан Цвайг

"Поет е някой, който има силно чувство за себеизразяване и усеща живота си смислен. Като настоява за това свое „аз“ и отказва да стане социализираната единица, която бюрократи, свещеници, равини и т. нар. образователни дейци одобряват, поетът оскърбява милионите с промити мозъци, които са болшинството във всяка една страна. Неговите думи, свободният му начин на живот са постоянен дразнител на потиснатите, страхливите, самодоволните и несигурните."

Ървинг Лейтън

"Поетът гледа на света
както мъж гледа
жена."

Уолъс Стивънс

"Никога не съм искал да стана поет.
Просто исках да съм човешко същество.
Всеки който иска да е поет не е с всичкия си.
Или си поет или не си.
Повечето поети не са такива.
Да си истински човек на изкуството е уникално и ценно постижение на тази планета."

Jack Micheline

"От хилядите, които са известни или им се иска да бъдат известни като поети, може би един или двама са истински, а останалите са фалшиви, мотаят се из святата територия и се опитват да изглеждат като истинското нещо."

Ленард Коен

"Като се замисля за начините, по които толкова много от нас си губим времето, какво лошо би имало в свят, в който всеки пише стихотворения? В края на краищата, чрез това да си прекарваш времето, без да нанасяш вреда, се извършва съществена услуга към човечеството. Докато си пишеш стихотворението, на света има един негодник по-малко. А аз бих си пожелал свят, в който хората всъщност отделят време да помислят какво точно казват. Вие не бихте ли искали същото? Сигурен съм, че такъв свят би бил по-мирно, по смислено място. Не смятам, че някога поетите ще са твърде много. Като пишем стихотворения, дори ония, които не са добри и нещастно се провалят, ние отдаваме чест на живота и го утвърждаваме. Казваме „Обичахме земята, но не можахме да останем."

Тед Кузър

"Без поети, без хора на изкуството… всичко би се разпаднало до всемирен хаос. Повече не би имало сезони, цивилизации, мисъл, човечност, дори живот; щеше да цари немощен мрак завинаги. Поетите и хората на изкуството заедно определят особеностите на тяхното време, а бъдещето покорно се придържа към редакцията им."

Гийом Аполинер

"Докато гласът на поета бива потискан, историята губи смисъла си, а есхатологичното обещание избухва като нова и плашеща зора върху човешкото съзнание. Само тогава, на ръба на пропастта, е възможно да осъзнаем, че „всичко, на което са ни учили, е погрешно.“ Доказателството за тази опустошителна мисъл се проявява всекидневно и навсякъде: на бойното поле, в лабораториите, фабриките и пресата, в училище, в църквата. Живеем изцяло в миналото, подхранвани от мъртви мисли, мъртви вярвания, мъртви науки. Точно миналото ни поглъща, не бъдещето. Бъдещето винаги е принадлежало и винаги ще принадлежи на поета."

Хенри Милър

 

Ерик Ритънбъри, 29 декември 2024

Заглавно изображение: Портрет на поета Холгер Драхман, Педер Северин Крюер

 

 

Прочети в оригинал

 

---

 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.