Интимното изследване на Бродски за това как местата, които търсим, картографират кои сме всъщност

Автор: Елън Врана

Никога няма да притежавам този град; но и никога не съм имал такъв стремеж. (Й.Б.)

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Би трябвало да има дума за местата, които не са ни дом, но притежават принципите да бъдат дом. Опознаване без презрение. Да го наречем ли „отдалечен дом“?

Венеция е отдалеченият дом на Йосиф Бродски (24 май 1940 – 28 януари, 1996). „Воден знак: есе за Венеция“ картографира великолепната връзка на Нобеловия лауреат с този град-скъпоценност. Роден в Русия през 1940 г., Бродски отива в изгнание през 1972 и се установява в Ню Йорк. Обаче, подобно на Джон Кийтс, който е погребан в Рим, последното място за вечен покой на Бродски става Венеция.

Фотография: Елън Врана
 

Във „Воден знак“ Бродски протяга ръка към близкото пространство и ни приканва да седнем: „Ето“, повдига брадичка, „Това е моята Венеция“.

В нощта лодката бавно се носи във водата както последователната мисъл в подсъзнанието. От двете страни, в катранено черната вода до колене, се извисяват огромните резбовани сгради на тъмни дворци, пълни с неизброими съкровища – най-вероятно злато, ако съдим по мъждивия жълт електрически блясък, който току просветва от процепите на кепенците. Преобладаващото чувство е митологично, ако трябва да сме точни, има нещо циклопско. Влязох в тази безкрайност, която съзрях на стълбите на спирката  и сега се движех сред обитателите, до група спящи циклопи, излегнали се в черната вода, които от време на време повдигаха и спускаха клепач.

Поетесата Мери Оливър се заставя да „държи под внимание вечността“. Моят единствен фокус върху вечното е едно чувство на емпатия, топло и щедро протягане към света.

За Бродски не познаването на Венеция е което му дава възможност да се протегне към света. Това всъщност е непознатото, анонимността.

Стоях там, очаквайки единствения човек, когото познавах в този град, да ме посрещне. Тя доста закъсня.

Всеки пътник знае това притеснение: смесицата от умора и предчувствие. Времето, когато се взираш в циферблати и разписания, наблюдаваш внимателно вените на мрамора под краката си, вдишваш амоняка. [...] Освен прозяващия се барман и неподвижната подобна на Буда матрона на касата, не се вижда никой друг.

 
Фотография: Елън Врана

В тази незабележима обстановка, тази пауза на живота, наречена от филмовия критик Роджър Еберт „свободното време да СЪМ Аз В Град, Където Никой Не Ме Познава и Никой Не Знае Къде да Ме Намери“, Бродски се слива с Венеция. (По съвпадение Роджър Еберт, един от любимите ми хора и писатели, също намира анонимното си „аз“ във Венеция.) Чрез сетивата, зрението, докосването и обонянието си той е „пометен от чувството на пълно щастие“.

Човек се припознава в някои елемент; до момента, в който вдишвах миризмата на едно от стъпалата на спирката, скрити драми и дисхармонии отдавна бяха станали моето „форте“.

За човека пътуването е средство да се намери или, вместо това, да открие части, които до този момент са останали скрити. Най-значимите преживявания по време на пътуване са не толкова да се преместиш в пространството, а най-вече да съществуваш в една пауза, която дава възможност да общуваш със самия себе си.

 Дворецът на дожите, Венеция, по време на прилив. Фотография: Елън Врана

И къде другаде, ако не във Венеция, пита Бродски? Венеция е много, много неща, но нейната кръв е водата. Тя е навсякъде, тя успокоява, разрушава и иска своето.

Водата, а и самата Венеция, е огледало, което може да ни каже повече за това кои сме самите ние. Бродски желае да рисува Венеция; вместо това той (вероятно нарочно) рисува себе си.

Винаги съм се придържал към идеята, че Бог е време, или поне Неговият дух е. Може би дори сам съм си изфабрикувал тази идея, но сега трябва да си спомня. Във всеки случай винаги съм мислил, че ако Божият Дух слезе над водата, то тя непременно ще го отрази. Оттук е и моят сантимент към водата, нейните извивки, чупки и вълнички, и – тъй като съм дете на Севера – нейната сивота.

Просто мисля, че водата е образът на времето и винаги в навечерието на новата година, някак по езически, се опитвам да съм близо до вода, за предпочитане близо до море или океан, за да наблюдавам появата на новата „порция“, новата чаша пълна с време.
[…]

Търся или облак, или гребена на вълна, която удря брега в полунощ. За мен това е момент, който идва от водата и се взирам в дантелата й, която поставя на брега, не със сигурността на циганин, а с нежност и благодарност.

Може би защото е бил изгнаник далеч от родината си, Йосиф Бродски поставя романтичен ореол на идеята за притежание. Предполага, че никога няма да притежава Венеция. Тя не съществува вътре в него, а отделно от него. „Тръгването от това място винаги усещам като нещо последно, някакъв финал; да го оставя зад себе си е като да го напусна завинаги.“

Този резбован мрамор на отвора на венециански кладенец се е намирал в двора на дома на Тинторето, ок. 1490. Забележете браздите на по-далечната страна, където въжетата са се впивали в камъка. Мраморът е износен от ежедневната употреба.
 
Майра Калман започва книгата си „Принципите на несигурността“ с въпроса „Как да ви кажа всичко, което таи сърцето ми?“ Пишейки с химикал върху страниците, Бродски разкрива анонимността на пристигането, чувствената красота да се намираш там и раздялата, която се усеща на заминаване.

Но „разказва“ ли ни Венеция? Не, никой не може да го направи.

 Фотография: Елън Врана

В същността си, това е силата на отдалечения дом. Това, че е отделен. Не мога да изразя какво за мен означава моят отдалечен дом, защото сега не мога да го достигна. Нося в себе си остатъчното чувство от него, водния му знак.

Венеция е статична, ние не сме. Тя ни притежава, обзема, а не обратното. Бродски е търсил точно това – „просто да бъде“ във Венеция. Става ми мило от това, че го е постигнал със смъртта си.

Заглавно изображение: Йосиф Бродски в Америка в близост до Белия дом

От пощата на Диаскоп

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.