За последната поетична книга на Илко Димитров "Това едно/Можеш ли го",
ИК "Критика и хуманизъм", София, 2013
Не мога да забравя кадъра, в който при края на живота си Лосев е принуден да обобщи в една дума най-същественото. Той мълчи, мълчи и накрая проронва: „Одно”. С това се захваща и Илко Димитров: да изкаже същественото му – „Едно”.
В тази си книга той прави нещо, сторвано на български само от Стоян Михайловски: демонстрира „философска поезия”. Не поезия, философстваща или извикваща философски асоциации, а поетична философия: концентрирана не толкова върху стилистиката и образността, а върху философския концепт – поетичното не е във формата. Писане, вписано в традиция, траеща от досократиците до днес. Та в нашенския контекст с Михайловски станаха двама. Което ги осъжда на премълчаване. Това им се пада в този контекст.
Книгата е двучастна и двулика: четена от една посока, тя е „Това едно можеш ли го”, обърнеш ли тома обаче, става „Можеш ли го това едно”. Не е без значение, струва ми се, с коя част ще се започне, макар авторът и издателят да предоставят пълна свобода. При мен се случи първият вариант, по-правилен изглежда обаче вторият. Тогава се върви от почти емпиричното към откровено концептуалното, какъвто изглежда е и личният ход на Илко Димитров.
Започва се с просто питане: Какъв е нерешимият проблем на човека? На човека, опитал „какво ли не”, на когото даже смъртта не му се харесва. На онзи с разпиления живот, познал и „вкуса на единението”, и „задачата на самотата”, способен да каже: „бивахме известно време заедно самотни”. На сдвоения: „бях две, което не можеше да е едно, а беше нетърпимо да не е”.
Оттук бавно се върви към отказа от парцелиране на неделимото: „Изглежда за това съм писал цял живот – за цялостността и за познаването”. Но целостта се търси не абстрактно: не се пита за смисъла на живота на човека изобщо, а на еди-кой си; не за всеки, а само за опитващия. Затова се избира не трактатната форма, а поетичната, която персонализира философски валидното, прави го уникално. Същината на поезията заявява себе си едва в разбирането, „че не съм нито първият, нито последният, нито единственият човек на Земята, която без мене престава да съществува”.
Симптоматично и драматично едновременно е усилието на Димитров да утвърждава целостта и заедно с това да обективира една от най-великите илюзии на човечеството: за преодоляването на смъртта чрез раздвоеността на тяло и дух, с наивната увереност, че „тялото няма да пази дълго усещането за смъртта” (за която впрочем не са му виновни Парменид или „гърците”, дето „изобретиха битието, разцепвайки света на две”). Илюзия, която се разпада в текста стъпка по стъпка.
Успоредно с това се преодолява както свеждането на цялото познание до рационалността, така и бунтът срещу разума. Не той, а начинът на употребата му прави рамката на неуютно-наличното, в която гледаме, а не сме, и създаваме неща за гледане, а не за бъдене. Тя задава и усещането за „текливост на света”, при която „единствената неподвижност си самият ти, една несполучлива неподвижност”. Тогава познаваните части от света „спират”, хербаризират се „досущ като любимо цвете, пазено за спомен между страниците”.
Изходът просветва в отказа от обхващане на света за сметка на това „да изпълваш себе си, да придаваш завършеност на тази невъобразима мимолетност”. Растящата увереност в „аз съм едно, не две” върви успоредно с тревожното търсене на момента, в който се появява различаването (между материално и духовно). Разделянето на едното на две идва от гледането с „външните очи”: „аз не съм две, а само се виждам така”. Драмата е, че човекът „се вижда по-малко от това, което всъщност е”. Така че „сегашната матрица на човека прави водите да подкопават основите на мелницата, вместо да завъртат камъните й”.
Всъщност, всичко преминава през човека, а и той преминава през „живото познавано, истинско и равно на себе си”. Затова постулираната „невъзможност сега е постижима”. Естеството се разплисква отвъд матрицата. Това може да отведе до стъпалото, от което разликата между материя и не-материя, между свят на вещите и свят на не-вещите започва да се губи. „Коя е тази първа точка, в която съм едно?” Отговорът: „Имам ли две начала, светът ще се дели на две, стана ли едно – едно ще стане и светът”. Само тогава „и боговете и спасенията ще слязат отново между нас ... светът ще е един и тук ще се избягва, и тук ще е отвъд”.
Решаващият ход е светът да не бъде заместван с понятия, с приумици; директният контакт с него да не се гледа като нездравословен, изискващ „предпазно облекло и кислородна маска”. Непосредствеността, условието за едността предполага не само мобилизация на всяка човешка способност, но и отпадането на дистинкцията „вътрешно-външно”: „каквото вътре, това и вън от човека”. „Досегашният модел”, това, което човекът си представя, че е свят, не работи. Той е „прекалено подреден и тесен, за да е верен” – „отвори вратата и излез!”.
Тогава чак се задейства мъдрата Платонова диалектика на „едното/единното” и „другото”: „трябва да има друго в мене, ... чрез което да се виждам”. Целостта, сама полагаща своето друго, не е монолитна и хомогенна, а хармонична и синергийна. В нея знанието става все по-чувствено, изгубва „инстинкта за разумност” и все по-агресивно се осланя на въображението и интуицията. Тогава се познава, че „двата свята” са навярно само съприкосновения в „средния свят”, в човека, „където се събират невъзможностите”. Избистрянето на виждането води до съприкосновения от нов тип, при които нито светът става по-голям, нито човекът: увеличава се не обемът, а наситеността и човекът постига своето „едно” и„цялото” си: „Всичко това си ти!”.
Илко Димитров не страда от суетата, че, откривайки собствения си център, е намерил единствено вярна рецепта за човечеството. Той търси обаче съмишленици и спътници (не просто читатели или почитатели), защото вярва (а „вярата е знание, доведено до радост”), че предусеща верен път: „Какво означава няколко хиляди години да се поставят едни и същи нерешими въпроси? Означава, че решението предстои”.
Рецензията е публикувана във в. "Култура" тук