Проф. Стефан Станев: Йоан Левиев (1934 - 1994)

Мястото му в културния елит на Пловдив остава празно

Беше по обяд на 7 март 1994 г. Още щом влязох в кръчмата "Пловдив" и погледнах към масата на художниците, разбрах, че нещо се е случило. Нямаше го обичайното весело настроение, смехът и закачките. Димитър Киров говореше нещо тихо, а другите мълчаливо го слушаха с посърнали физиономии. Приближих се и с поглед попитах Георги Божилов: "Какво има?" "Йонито е починал" - отговори ми лаконично той. Усетих как нещо ме стегна за гърлото и се отпуснах на стола. Знаех, че е неизлечимо болен, очакваше се най-лошото и все пак...

С Йонито се знаехме отдавна, но бегло, колкото за едно кимане с глава за поздрав. Той беше човек от интелектуалния елит на Пловдив, всички го познаваха, но общуваше с ограничен брой приятели и колеги, държеше се на положение в обществото. Не принадлежеше към бохемския кръг на Д. Киров и Г. Божилов, рядко ходеше по заведенията, пиеше малко, колкото за компания, и предпочиташе да седне на чашка кафе в по-изискани и по-уютни сладкарници или кафенета. Имаше подчернато изразено самочувствие на художник и ясното съзнание за мисията си в изкуството.

Сближихме се с Йонито и станахме добри приятели през последните 3-4 години от живота му, някак спонтанно взаимно се харесахме и си допаднахме още при първата ни по-продължителна среща. Познавах добре картините му, обикновено голямоформатни фигурални платна, в които се усещаше влиянието на Гутузо, на Сикейрос, Ривера, Ороско.

Напоследък обаче бях видял някои негови пейзажи с пловдивски сюжети, които, макар все така мощно и експресивно изградени, носеха особена топлота, навяваха лирични настроения и събуждаха усещането за нещо спонтанно и недоизказано. Поне аз така ги чувствах. Много ми харесваха тези картини, те разкриваха за мен нова страна от творческия натюрел на Йоан Левиев и с цялото си безпаричие реших да намеря някаква възможност и да си купя една работа.

Споделих намеренията си с художника Таню Митев, по онова време доста близък с Йони, и го помолих да ме свърже с маестрото. Таню му позвъни и в уречения час двамата отидохме в ателието му на бул. "Шести септември" срещу "Чифте баня".

"Влизайте, влизайте, господа!" - посрещна ни енергично и с характерния си апломб Йони. - Това ли е...А! Та ние нали се познаваме. Защо не ми се обади лично, че искаш да вземеш от мен картина?" "Разчитам чрез Таню да я купя по-евтино" - атакувах го директно аз. "Ходатайство, значи! Сега ще ти взема повече! Ти музикант ли беше?" "Не, биолог съм." "Така ли? Тъкмо ще ми кажеш защо тъй внезапно са изчезнали динозаврите." "Ще ти кажа - отвърнах, - само че аз не съм по животните, а по тревите." "Ботаник? Тогава ще ти покажа един цикъл картини "Цветя", които рисувам от известно време. Само да не почнеш да ме критикуваш, че на това венчелистчетата са така, на онова тичинките иначе. Цветята са само повод да кажа чрез тях други неща, художнически. Не ги разбирате тия работи вие, хората на точните науки."

Говорихме за динозаврите, разгледахме картините с цветята (чудесни работи!) и накрая избрах един "Поглед към Пловдив". "Сега няма да вземеш картината - спря ме Йони. - Ще ù поръчам рамка, ще я боядисам (тогава още ги нямаше днешните изящни италиански рамки), може и да я фирнизирам, така че обади ми се след три-четири дни."

След четири дни отново отидох в ателието му за картината. В рамката тя ми се стори още по-хубава и аз бях много доволен от избора си. Йони го почувства по изражението ми и подхвърли: "Вземаш една от най-хубавите ми работи."

Подадох му плика с парите, той отброи част от тях и ми ги върна. Възпротивих се. Сумата, за която се бяхме уговорили с Таню и без това беше скромна, но той беше категоричен: "От бедни научни работници повече пари не вземам!"

Съгласи се само да го почерпя едно кафе с минерална вода и пак започна да ме разпитва за това-онова от света на животните и растенията. Приказвахме близо два часа. Оттогава станах чест гост в ателието на Йони, имаше периоди, в които почти не минаваше ден без да му се обадя.  Той идваше сутрин към 9 часа, работеше докъм 12-12.30, после слизаше долу в отсрещната сладкарничка да пие кафе с някой приятел, отиваше си вкъщи да обядва, поспиваше и от 4 докъм 6-7 часа отново прекарваше в ателието си. Всеки ден! Само дето в събота на обяд ходеше да си пие кафето в лятната градина на Новотел Пловдив. Не чакаше да го осени музата, да му дойде настроението и вдъхновението. 

Обикновено идвах при него към обяд и заедно слизахме на кафе, а през късните ми следобедни посещения често водехме дълги разговори или отивахме заедно да видим някоя новооткрита изложба. Ако не се обадех ден-два, той ми звънеше по телефона и с наставнически тон ме питаше: "Къде ходиш, че те няма никакъв! Хайде тръгвай, чакам те!"

следва продължение

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Проф. д-р Стефан Станев е роден през 1938 г. в с. Драганово, Великотърновско. Завършва гимназия във Велико Търново и биология със специализация по ботаника в Софийски университет „Св. Климент Охридски” при акад. Даки Йорданов.

Автор е на 18 книги и над 150 статии из различни области на ботаниката. Публикувал е и 6 книги от поредицата си „Откровения в проза”, книгата „Имена от града на художниците” и няколко десетки статии, посветени на пловдивските художници.

редактор: Христина Мирчева