Джорди Грийг: Разказва дъщерята Ани Фройд

Художникът Лушън Фройд е имал безкрайна кавалкада от красиви, богати, понякога непълнолетни любовници, а сексуалният му апетит захранвал противоречиви и наелектризиращи портрети, които днес струват милиони лири. Но се е държал властно с децата си, веднъж даже нарекъл дъщеря си „проститутка“ затова, че пушела цигара извън къщи. Сложната му връзка с дъщеря му Ани е подложена на тест, когато през 1963 г. я рисува гола. В откъс от „Закуска с Лушън: невероятният живот и скандалното време на великия модерен британски художник“, биографът на Фройд Джорди Грийг припомня бащинските демони на художника.

Джорди Грийг

17 октомври, 2013

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Обществото е запленено от портретите на Лушън на синовете и дъщерите му, като на някои те са рисувани голи. Журналистите организират специално събитие, на което се опитват да разяснят фройдистки значението на децата в тийнейджърските им години или ранните двайсет, без дрехи пред баща им. Измежду четиринайсетте деца на художника има романист,  художник, който рисува само с химикал, моден дизайнер, журналист, консултант по лекарствени средства, поет и скулптор. Те, обаче, рядко общуват. Четирите му деца от Сузи Бойт (студентка, с която Лушън се запознава в лондонския колеж по изкуства „Слейд“ през 50те години на миналия век) и две от писателката, бохем, пътешественик и озеленител Бернардин Ковърли, са основното изключение от това правило. Някои са почти в неведение за съществуването на другите, дори след смъртта на художника. А други все още не подозират поне за един от останалите полу-братя и полу-сестри.

През годините се случват раздели и оплювания, тесни връзки и тихи противопоставяния, споделени интимности и драматични събития. Обаянието на художника е било почти магично, дори хипнотично и всички попадали под чара му. Редом със стоманената същност на амбициозността си Лушън притежавал заразяваща игривост и чар. Винаги е живял добре. Понякога може да е изпадал в дългове, но никога не се  скъпял. Той е центърът на семейното внимание, сам решавал кога да се види или не с отроците си. Само няколко са имали телефонния му номер. С изключение на четирите си деца от Катрин Макадам, обаче, той е рисувал всичките си признати наследници. Рисувал лицата им, рисувал ги с други членове на семейството, излегнати на леглото с приятели, в ръце със собствените си деца, а най-противоречив от всички е случаят с нарисуваните голи портрети на шест от дъщерите му и един от синовете.

Първият от тези портрети е рисуван през 1963 г., когато Лушън моли Ани Фройд, най-голямата му дъщеря, тогава на четиринайсет, да се освободи от всичките си дрехи и тийнейджърски задръжки, за да ù направи гол портрет. Със сигурност е било рисковано да използва за гол модел малко невинна и наивна тийнейджърка. Много хора го смятат за укоримо, ако не и направо неморално. На Лушън въобще не му пука. Просто не му хрумва, че би могъл по някакъв начин да навреди на дъщеря си.

Ани поставя крак върху износеното канапе в студиото на Л. Фройд на ул. „Кларъндън Кресънт“ в Падингтън, позата издава необходимата скромност. В „Голо дете се смее“ се прокрадва намек за събуждаща се сексуалност, примесена с радостна невинност. Портретът е изучаване на уязвимостта и юношеското привличане, с широката усмивка на непринудена веселост у модела. Чудна тема за всеки художник, но и такава с психологически подтекст, поставящ под въпрос границата между подходящото и неуместното поведение на баща спрямо дъщеря му в нейния пубертет.

Лусиан Фройд, „Голо дете се смее“, 1963, маслени бои върху платно, частна колекция

Това е първият гол портрет на тяло, което Лушън рисува, картината улавя момент на интимност и доверие между двамата. „Всъщност си прекарахме страхотно; това е моя картина от баща ми, на която най-много се възхищавам“, ми каза Ани. Лушън знае, че голотата променя всичко, внася нови нива на разкриване и излагане на показ. Или, както казва самият той, „Рисувам хора не заради това какви са, не точно въпреки това какви са, а заради това как точно изглеждат в момента.“

Ани не може да обясни много ясно как се е чувствала тогава, но по-късно казва, че е усетила колективната, леко престорено набожна култура на Великобритания да ѝ диша във врата, както и че е била смутена, тъй като гаджето ù и майка ù, и двамата не безпочвено, са усещали, че не е правилно Ани да позира гола. Анализът на случилото се изглежда е непосилен за емоционалността и разбирането на едно 14-годишно момиче.

„Знам, че някои хора си мислеха, че това, което сме направили с баща ми, е опасно и неправилно. Но баща ми смяташе, че си е ОК. А аз си казвах, че каквото и да правеше той тогава, е 100% правилно. В известна степен беше забранено и експериментално, но в цялата случка нямаше нищо сексуално или неуместно. Имаше нещо не съвсем редно, непреднамерено и то нямаше нищо общо със секса – може би беше повече като намеса в невинността. Да си гола пред баща си със сигурност беше против всеобщото мнение за онова време. За баща ми си беше съвсем наред. Никой не мислеше като него“, казва тя.

Майката на Ани Кити Гармън, тогава вече разведена с Лушън, е разтревожена. „Както си седях на канапето, пристигна писмо от мама, което баща ми отвори, започна да чете и избухна в смях. В него тя пишеше, че собственият ù баща би смятал, че не е редно моят баща да ме рисува гола и как това щяло да ме направи нещастна. А татко мислеше, че това е много, ама много смешно“, споделя Ани.

Лушън казва, че „Еп [бащата на Кити, Джейкъб Епщайн] щял да се обърне в гроба, ако научел за писмото на дъщеря си“, тъй като самият Епщайн ставал повод за враждебност години по-рано, защото също предизвиквал табута около изобразяването на човешка сексуалност. Според Лушън голотата просто била начин да се получи по-правдив портрет, подигравайки се на всяко подозрение, че да рисуваш собствените си деца при всички случаи е табу – и, разбира се, харесвал риска, дори и за миг не му пукало какво мислят другите. Да му се противопоставят винаги го карало да задълбава още повече в своите си разбирания.
И как да топлят Кити подигравките на Лушън, че собственият ù баща би отхвърлил каквато и да е проява на защитен майчински инстинкт от нейна страна относно детето ù. „Лушън просто мислеше, че дядо ми би се отнесъл за всичко това с насмешка към майка ми. Той се тресеше от смях, а на мен ми бе трудно да го понеса“, каза Ани. „Ужасно е, когато родителите говорят неприятни или принизяващи неща един за друг“, добави тя.

Лушън просто не се занимава с Ани или майка ù по отношение на това как им се отразява картината. Интересува го единствено кое е добре за него като художник; хората около него, хората в живота му са тия, които иска да рисува. Има обективната гледна точка на художника за голотата, тъй като често бил рисувал голи модели в часовете по рисуване от натура. Възприемал аргументите на опонентите си за буржоазни, плод на хора с изкривено мислене. Просто използвал позволението за художника да изобразява хората по начин, който е смислен. Това, че субектът случайно бил собствената му подрастваща дъщеря и това, че е гола, не засягало никого.

Портретът се оказва отправна точка за кариера, определена от голите му портрети. С четка и бои Лушън Фройд създава свой собствен език, използвайки продължително наблюдаване на хора. „Наистина се интересувам от тях като животни. Отчасти да ми харесва да работя с тях голи е точно по тази причина. Едно от най-вълнуващите неща е да виждаш през кожата, право към кръвта и вените, и петната“, обяснява художникът.

В портрета му на Ани Лушън използва боята с нова увереност; нанася експресивни, по-свободни мазки, за да нарисува ръката, китката, кокълчетата и гърдите на Ани, изобразявайки гаменската ù същност и още по-запомнящо се – леко експресивния ù и неконтролируем смях. Ползва своя си стенография от бележки с боя, мацвания и щрихи и така се освобождава от предишното си усещане за контрол. Рискът се подразбира в стила, темата и контекста. Умението му се задълбочава, за да направи образите по-податливи и откликващи. Казва на Франсис Бейкън, че преди картините му не отразявали чувствата чрез начина, по който рисувал, което било причината да заобича този по-експанзивен, по-дързък и по-свободен стил.

Макар Ани да споделя, че от една страна си прекарвали чудесно, други нейни спомени как е позирала за баща си издават по-сложна история и понякога „не беше лесно. Спомням си, че имах дълга коса и исках тя да прикрива зърната на гърдите ми, а татко се пресягаше и отмяташе косата ми с четката.“

Д.Г.: “За да открие зърната?”

А. Ф: “Ами да и не поради някакви неуместни сексуални съображения или забранена еротика… Това е нещо, за което сме си говорили със сестрите ми. Човек би си помислил, че ще се отрази зле на чувствата ми, собствените ми сексуални емоции или за това как възприемам тялото си, но не стана така. Не се питах дали да вярвам на татко по-малко. Наистина трябваше да проявя присъствие на духа: показвах се изцяло. Работата беше, че някой доминира над мен. Абе доста шокиращо се оказа.“

Било е детство с много емоционални експлозии. Навсякъде из студиото Ани намирала писма, изпълнени с омраза, които Лушън се канел да изпрати, „вътре пишеше най-критичните неща, които може да измисли за някой, когото е обичал, сложни неща за изневяра, подлост и лошотия.“ През детските си години Ани е наясно с неразрешените конфликти. Майка ù забременява със сестра ù Анабел, „за да вразуми татко, доста лошо нещо от нейна страна.“ Но е било напразно.

Вечно блуждаещият мъжки стереотип на Лушън притеснява Ани. „Имало е много случаи, когато съм се срещала с приятелки на баща ми, харесвала съм ги и после повече никога не съм ги виждала“, спомня си тя. За нейно удоволствие, от 1960те нататък красивата и вярна Джейн Уилоуби ще си тръгва и ще се завръща в живота на Лушън. „От всички други жени Джейн проявяваше най-много разум, може би заради произхода си. Тя е различна от повечето хора и е по-жизнерадостна. Не е като ония: „Ах, нарани ме и тръгна да си търси друга.“ Нищо не можеше да попречи на дълбокото му уважение, което изпитваше към Джейн.“

Лушън Фройд оставя следа у спомените на хората с настроенията, гласа и възгледите си, но също и в жилищата, където е живеел и работил. „Спалнята беше задръстена с мръсни дрехи, писма, сметки, чекове, книги, бои, лични вещи и произведения на изкуството. Баща ми беше маниак на тема купуване. Не спираше да купува. Примерно кувертюрите „Боер“, изработени от английски пленници от парчета от старите им униформи. Често бяха много износени, разнищени, обаче той ги трупаше една след друга. Стълбите не се виждаха от поставените вестници – бяха като река, дълбока река“, спомня си Ани.

Тя написва стихотворение със заглавие „Балада за мръсния Дел“, в което описва палачорското му бохемско съществуване на ул. „Деламиър Теръс“. Изглежда е било част от характера му; някаква част от него е имала нужда от усещането за разпад; пък и, разбира се, той се занимава с плътта, с неотложността ѝ и как тя е нещо ефимерно и временно. „Беше си просто факт от живота ми, целият този хаос: храна, тигани с олио, в които се пържеха картофи. Приемах го, защото беше част от моя баща, когото обичах много и безрезервно. Обожавах го. Майка ми се притесняваше, че стихотворението ми издава липса на уважение, но въпреки това ми казваше жестоки неща за него. Беше толкова объркващо.“

Безмилостният работен график на баща ù и начинът му на живот се отразяват на здравето му. „Оплакваше се от ужасни циреи по дупето си. Работата, която вършеше неуморно през цялото време, вземаше ужасна дан, а и безкрайните му неуспешни любовни връзки, липсата на пари, ужасните дългове от хазарт, споровете с галерии и по някое друго сбиване“, разказва Ани. Въпреки това той настоява, че дъщерите му трябва да имат красиви маниери. „Ходехме на обяд у приятелите му, често в много богати къщи или скъпи ресторанти и той искаше да подавам ръка на домакините и да казвам „Благодаря за прекрасния обяд. Беше вкусно.“ Искаше да бъда най-любезното английско момиче, не да изломотя едно „мерси“, а ясно да произнеса „Благодаря ви. Беше наистина прекрасно.“ Заставаше зад мен, ръчкаше ме с пръст, за да е сигурен, че ще го направя както подобава.“

Когато хваща Ани да пуши навън, Лушън е ядосан. „Каза ми, че само проститутките пушат на улицата и искаше да зная, че ако го направя пак, ще ме смята за проститутка. Попита дали знам защо е така непреклонен. Отговорих: „Защото си ми баща.“ А той отвърна: „Това е абсолютно погрешно. Правя го, защото ме е грижа за теб.“ За мен беше невероятно трудно да понеса тази сурова безпристрастност. Имах нужда от любовта му поради характера на нашата връзка, не заради чувствата му. Вероятно съм се разплакала, със сигурност вътрешно съм била доста засегната. За мен беше много трудно, защото той ми е баща, такъв беше той за мен. Всичко, което казваше и правеше, начинът, по който изглеждаше, поведението му, приятелите и картините му, всичко беше фактът, че аз произхождам от него. Бях негова кръв. Това имаше значение.“

Ани се идентифицира с баща си, почти маниакално. „Приличахме си. Дори звучахме подобно, начинът, по който той малко заваляше „р“-то в думи като „ресторант“, примерно. Харесвах колко е настоятелен… как казваше „Приемам подкупи, но те никога не влияят на преценката ми: това е да си неподкупен.“ Бях 100% негова дъщеря.“

Тази близост се разпада на парчета през 1975 г., когато Ани е на 27 и открива, че Лушън има и други деца. Никога не ù е минавало през ума, че тя и по-малката ù сестра Анабел може да имат други братя и сестри. В Уилърс на ул. „Олд Комптън“ в лондонския Сохо, където Ани отива да се срещне с баща си, млад мъж протяга ръка през масата и казва: „Аз съм твоят по-малък загубен брат, Али“. Мъжът е едно от четирите деца на Лушън от Сузи Бойт. Нищо друго около него не се споменава на този обяд. Ани няма представа, че по това време баща ù има поне още седем други деца. Скрил е този факт от нея, което я оставя с чувството, че е предадена, тя е депресирана и потресена. „Просто не знаех абсолютно нищо за Али, Роуз, Сузи, Иб, Бела или Естер – за нито един. Нямах представа, че съществуват. Или кои са майките им. Ама никаква представа. По онова време не разбирах, че можеш действително да имаш правото да се гневиш на родителите си, затова усещах, че и не мога да изпитвам това чувство. Бяха ме възпитали да мисля, че каквото и да прави татко, то е перфектно“, споделя Али.

Разкритието за тайните братя и сестри е достатъчно притеснително, но даже по-притеснителен е фактът, че явно всички са знаели един за друг и за самата нея и сестра ù Анабел. „Тогава започнах да предполагам, че почти всички, които срещам, са деца на татко. Дори ако се запознаех с някой с австралийски акцент, се питах дали не е някой мой брат или сестра“, казва тя. Това се оказа ключът към вратата на много негови тайни животи. „Нямаше как да призная чувството си, че съм измамена до момента в по-късен етап от живота ми, когато получих нервен срив.“

Децата на Лушън Фройд са буквално гладни за вниманието му. Да му позират действително е било единствената гаранция, че ще го видят и прекарат време заедно. Когато забременява през 1975 г., Ани се връща в Англия и Лушън я рисува с Алис Уелдън, млада американска художничка. Бил е неустоим и завладяващ за децата си, както и за останалите; Ани също потвърждава физическия конфликт, от който е твърдял, че разцъфва: „Татко удряше шофьори на таксита, както и хора на улицата, ако не му харесваше как изглеждат. Понякога имаше следи от порязано по лицето си. Може да се е задявал с гаджето на някого или нещо подобно. Когато беше неспокоен, излизаше навън, псувайки и някой сигурно го е ступал. Беше много странен“, споделя Ани.
Макар че никога не е бил предсказуем баща, Ани е разтърсена, когато разбира, че вече не е единствената бащина фигура за нея и Анабел. Изведнъж се превръща в някой, който го е грижа и за други деца освен тях двете или, по-лошо, просто не възприема бащинските си задължения толкова сериозно.

„По някакъв начин човекът, когото смятах, че имам за баща, вече не беше този, когото познавах. Все едно останах без котва. Татко ме беше възпитал да съм изключително коректна и любезна, но тогава, през 1970те, изведнъж започна да се интересува от пънк, където трябва да си възможно най-груб. Какво въобще ставаше, по дяволите?“, казва Ани.

Двамата се спречкват през 1981ва, точно преди той да започне картината „Обширен интериор, Лондон W11 (по Вато), голямата амбициозна картина, базирана на тази от 18ти век на художника от стила рококо – четири фигури във въображаема градина, игриво заслушани в музика. Лушън пита Ани дали дъщеря ù Мей би позирала за една от фигурите.

Ани се изнервя от идеята му, тъй като знае, че позирането при Лушън е трудно и трае дълги часове. В деня преди планираното начало на рисуването на картината, някакви младежи закачат Ани и Мей в метрото. „Бях ядосана, но татко ми каза да не говоря за това пред Мей, защото може да я изплаша. И аз си казах, ами добре, така да е. Ето това е. Вече прекалява.“ На следващия ден Ани казва на баща си, че е променила мнението си и че Мей няма да позира за картината. Той се разгневява и веднага я гони от къщата. „Беше най-голямата грешка в живота ми, защото завинаги загубихме близката връзка помежду ни. Положих много усилия да я възстановя, но нещата се бяха счупили.“ (Картината показва Силия Пол, Бела Фройд, Кай Бойт, Сузи Бойт и дете на име Стар – дъщеря на приятелка на Али Бойт.)

Ани пише писма, за да измоли прошка. „Много се страхувах от него след това. Бях изгубила начина да общувам с баща си. Ако му кажех, че пиша стихове, нямаше да коментира нищо. Беше просто ужасно.“ Не се виждат в продължение на пет години. „Все едно да съм подложена на нападки заради това, че съм майка“, споделя тя. Свързва двата края като лошо платена секретарка и започва връзка с друга жена, която ù помага да отгледа Мей. Когато отново се вижда с Лушън, е много неловко – стегнати обеди, където едва си проговарят по някоя друга дума. „Пишеше ми писма, в които казваше, че трябва да спра да повтарям колко съжалявам за миналото и че всичко е наред. Накрая спрях да му отговарям, тъй като всичко си идваше на място като преди, но на много голяма цена.“
Но нищо не е като преди. Примерно, баща ù никога повече не ѝ дава телефонния си номер, макар че някои от децата му го имат. „Беше много притеснително. Наистина ме разклати за много дълго време“, казва тя.

Заглавно изображение: Lucian Freud, Annie, 1962

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.