Александра Ивойлова: Заключен си в безкрая на света — Затваряне на кръга

И се докосват краят и началото.  

Александра Ивойлова 


КОГАТО СТИГНА

1

Заключен си
в безкрая на света –
в човешката неумолима геометрия, 
във рамката от вездесъщи хоризонти…

Ни мост, ни път,
                        нито врата
в пределите на земното ти зрение – 
към облачните пристани отвъд, 
където знаеш –
                       нещо ще се случи.
Където властват твоите предчувствия.

Не сочи никой входа на живота, 
ни изхода узнаваш на смъртта.

Какъв е твоят ход през необята?

Тук някой някога те е довел – 
преди очите да отвориш.
И някой тайно ще те отведе – 
щом пак навек си ги затворил.

2

И ако сянката се очертава 
в светлината,
а тя
     през сенки се провира, 
ако денят се ражда от нощта и в нея свършва своя път,
ако животът от пръстта извира 
зелен
          сред тъмната бразда – 
то кой съм аз
и на какво съм сянка, 
кои са сенките,
които моя лъч ограждат, 
и за кого съм ден,
и за кого съм нощ, 
чий е животът, който
от стъпките ми глъхнещи се ражда?...

Кажи ми
на какво ме противопоставяш, Господи – 
за да позная себе си
и Тебе.

3

Някога,
когато стигна там,
където времето и вятъра угасват, 
където няма приливи и отливи
и светлината съществува изначално – 
навярно ще седя край спящото море 
с копнеж пак сянката ми тъмна
да се очертава –
онази непокорната, с която
по пътищата стръмни се изправях – 
и пак да бъде влюбено сърцето ми
в единственото, уязвимото, 
нетрайното –
в това единствено,
което отминава...

ГОРАТА

Мои дървета, моя зелена гора,
смълчани предесенни клони, 
зелени все още, но тихи,
с играещи слънчеви багри, 
със сенки преплетени,
с ухание
на първите мъртви листа – 
предчувствие за вятър и дъжд, 
за ранна слана…
Защо аз съм човек, 
а вие – дървета?
Кои сте – въздух зелен, 
който с любов ме обгръща?
Била ли съм някога в тази гора? 
Дърво била ли съм – дом за птици, 
знак по пътя на вятъра, 
приоблачна светла картина… 
Нима ни делят разстояния?
Нима сме различни – 
дървета и хора,
слова и мълчание?

Минавам сега
през своята участ човешка – 
и тръгвам към вас –
да прозра тишината,
да узная езика без думи.
В края на пътя 
дърво ще съм –
и тихо в листата ми,
високо над стъпките земни, 
ще трепти и просветва
              небе.

Стихотворенията са от последната книга на Александра Ивойлова "Затваряне на кръга"

Изд. Огледало, София, 2025
Редактор: Пламен Анакиев
Александра Ивойлова, илюстрации
Каля Зографова, корица

Публикацията се осъществява със съдействието на автора и издателството.

Илюстрация: @Георги Чепилев

Александра Ивойлова в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника