Диана Каваклийска: Държах жизнеутвърждаващата линия като пътеводител

Разговор на Александра Ивойлова с актрисата Диана Каваклийска.

Авторски моноспектакъл на актрисата Диана Каваклийска – „Поетесата – четири сцени от живота на Емили Дикинсън“, бе представен в Клуб „Журналист“ в София.

Да се направи прерия, е нужна пчела и детелина,
пчела и детелина
и една мечта голяма.
Дори мечтата само стига,
ако пчели и детелина няма.

                                   Превод: Леда Милева

„В живота на Емили Дикинсън има само две дати:
1830 – родена в Амхърст, Масачузетс.
1886 – умира  в родния си град.
Между тези две дати няма нищо, което да се отбележи...“

Контрастът между думите на хроникьора (на запис), послужили за финал на спектакъла, и вътрешния свят на една от най-значимите поетеси, бе наистина вълнуващ.

Какво ви привлече в личността на Емили Дикинсън? Защо именно Емили?

Тя ме намери. Била е предопределена за мен. Казват, че учителят избира учениците си, онези, на които да предаде своите знания, та може би нейният дух е намерил мен за подходяща.

Историята тръгва отдалече. Бившият ми  съпруг, театрален  режисьор, много я харесваше, донесе вкъщи  пиесата „Прекрасната от Амхърст“ на Уилям Люс и ме попита дали да не я направим. Отказах категорично,  бях твърде  млада актриса, а и самата пиеса не ме убеди. Стори ми се дълга,  с прекалени подробности, които натоварваха същественото. Не вярвах, че ще заинтригува  публиката. Идеята беше архивирана.

След промените заминах за Италия: първо  във Флоренция, после в Рим. Имах театрална компания, CD produzioni, поставях пиеси, но никога камерни. Обичах да има хора на сцената, да e цветно и многообразно. Не съм мислила за моноспектакли. 

През 2014 се прибрах в София и един ден във фейсбук пространството се появи пост на един италиански философ за американската поетеса Силвия Плат. Харесвах я много и коментирах, че тя и Емили Дикинсън са моите любими американски поетеси, а той ми отговори: „Силвия е Поетеса, а Емили е „ПоетесаТа.“ Нямаше нужда от повече думи и чудене. Жребият е хвърлен, казах си. Усетих, че моментът е настъпил, и даже оставих това заглавие – „ Поетесата“. Малко след моята премиера в Народния театър се появи рецитал под наслов „Поетите“, посветен на наши български поети. Подразних се, че заглавието беше  близко до моето, но слава Богу, после го промениха на „ПоетиТе“, което измести и смисъла. А и аз направих промяна: „Поетесата – четири сцени от живота на Емили Дикинсън“. Нещата се наместиха.

Спектакълът очертава определена линия от живота на тази невероятна поетеса. Къде потърсихте акцента?

Знаем, че един живот не може да бъде разказан цялостно и да се обхване всичко случило се. Трябваше да избера онова, което считах за най-състоятелно, в случая – жаждата да си жив. The life is a gift.  Обобщено е и на финала: „ ... въпреки че заслужената слава не я застига приживе, тя продължава да пише и да живее живота си в екстаз“.

Съжалявам дълбоко за всеки творец, неуспял да се справи с депресията след отхвърляне на творчество му. Силвия Плат, например, се е самоубила, знаем, че има и други, списъкът е дълъг. Точно затова  държах жизнеутвърждаващата линия. Ако не сме признати или  призвани, животът пак си заслужава да бъде ценен и поддържан с надежда. Трудно е в свят на непрекъснати военни конфликти и жажда за доминиране сред ближните, но не е невъзможно… с малко повече старание и постоянство.

И ще повторя: държах жизнеутвърждаващата линия, като пътеводител.  

Какви бяха предизвикателствата в изграждането на историята – нейна основа е истинността, доколкото тя може да бъде разгледана по отношение на една толкова енигматична личност; в нея е и Вашата авторска интерпретация – и като сценарий, и като артистична реализация. Как пресъздадохте образа, случващото се с него? Всичко, което зрителят можа да види, беше особено убедително.

Репетиции, репетиции, експериментиране върху текста, пак репетиции – и време. Дадох си време, а и беше Covid пандемия, нямаше защо да бързам. В един момент усетих, че целият ми труд е добил форма, „бебето е станало човек“, сърцето ми усети, че съм готова за старт. Премиерата беше на сцената на Нов театър НДК, на 10 декември 2021, рождения ден на Емили.

Сценографията, която намирам за много оригинална, е дело на Александър Моллов и Ева Тенева Зайков (художници, с много самостоятелни изложби у нас и в чужбина), костюмите са на Мирела Братова (стилист), осветлението на актьора Йордан Карачивиев,  гласът зад кадър е на актьора Пенко Русев. В началото имах и музика на живо с хармониката и китарата на финския музикант Еро Турка. Спектакълът не е кандидатствал за субсидии в Министерството на културата, продуцирах го сама, не знаех колко точно време ще ми отнеме подготовката и не исках да бъда притеснена от срокове… „Свободата, Санчо!“
Немалко колеги, и българи и италианци, ме насърчиха. Казваха ми, че ме виждат прекрасно в този персонаж.  Бяха искрени, това укрепи смелостта ми...  
След няколко представления в Нов театър НДК се появих на Фестивала на изкуствата „Сцени на Струма“ в Кюстендил. След бурните ръкопляскания,  журналистката Виолета Атанасова се изказа: „За да направиш спектакъл за такава поетеса и по начина, по който Диана Каваклийска го е направила, се изисква голяма смелост. Комплименти, Диана!“

Не бих казала, че съм толкова смела. По-скоро разумна. Между смелостта и страха избирам смелостта – и това е разумният избор.

Четох в една пиеса на Гаро Мурадян: „Бог е наказал Заека, като му е дал смелост“. И аз съм така. Един смел Заек. Добре че ушите не са ми дълги и не ме издават.

Очевидно избягвате възможността спектакълът да се доближи до своеобразен рецитал. Стихотворенията са пестеливо подбрани, по-скоро като подчертаващи сюжетната линия.

Много се радвам, че сте го усетили. Така е. Исках да насоча вниманието върху живота на Емили. Това ме интересуваше повече. Освен това стиховете много хора ги знаят и наизуст, а историята ѝ най-вероятно не. Исках пиесата да има и познавателен характер, да хвърли светлина върху случващото се с нея и причините за написването на тази поезия.

Принципно обичам да търся в дълбочината на нещата. Когато някой творец, или политик, или който и да е ми харесва, се ровя в биографията му, искам да знам всичко. Да усетя енергийната му аура. Задавам си въпроси защо е направил точно това, а не нещо друго. Това е моят стил на работа и… характер. Дълбочината!

Родена съм на датата на Клод Моне и Астрид Линдгрен – 14 ноември. Казват, че родените на тази дата са дълбока вода. Така пише.

Предпочели сте преводите на Леда Милева и Цветан Стоянов...

Да, работих върху текста в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Казах с какво съм се захванала и хората ми предоставиха тези преводи. Доверих им се. Не съм търсила други.

Моноспектакълът крие немалко трудности, особено когато е така лаконичен в изказа си. Постигнахте наистина органично превъплъщение.

Ръководя се от принципа: от многото махам, за да стигна до есенцията. Емили също е работила на този принцип. Хвърляла е върху листа  всичко, което е минавало през главата ù (една, две, три чернови), чак тогава е оставяла. И аз така. Пиесата претърпя три издания. Първият вариант беше Емили с партниране на Вечността. После го изтрих. Направих вариант Емили и музикантите – и той отпадна. И накрая се появи последният. Това е Емили.
Тя казва: „Ето ме. Аз съм тук“. Тази реплика винаги пълни очите ми със сълзи. Защо? Въпрос, който и аз си задавам. Защо? Но не искам да си дам отговор, важното е, че тялото ми го чувства. Тялото е по-интелигентно от ума.

Оказа ли влияние личността на Емили Дикинсън върху Вашата личност?

Промени ме. Да се сприятелиш с такъв стихиен талант и такава скромна личност, може само да те обогати. Има банка на ценностната система. БЦС bank. Работата ми с Емили направи солидна инвестиция в тази банка. Чувствам се и по-жизнена, и по-сигурна в себе си, и по-усмихната. А усмивката е нещо много важно, особено за една жена.

За Диана Каваклийска

Диана Каваклийска е актриса и режисьор, завършила Висш институт за сценично изкуство, Флоренция, Италия, специалност режисура. В България е работила на сцената на Ловешкия и Кърджалийския театър, както и в Габровския експериментален сатиричен театър, с режисьори като Хачо Бояджиев, Вили Цанков, Николай Георгиев, Филип Филипов, Петър Дамянов... В Рим създава театрална компания CD produzioni, с която реализира постановки от различен жанр, играни с успех в престижни театри. Работи и в киното. Режисьор е на  филма„Натура морта“, късометражен, който печели наградата на журито на Кинофестивала на независимото италианско кино във Фано (Пезаро), и на медиометражния филм „Изведнъж станах клошар“, прожектиран нееднократно в кино „Детур“ в Рим.

От 2014 живее отново в България. „Поетесата“ е втори неин авторски спектакъл. Първият – „Бъди силен и прости“, вдъхновен от книгата на кукления актьор Давид Алфандари, има зад гърба си около 50 представления у нас и в чужбина.

Понастоящем Диана Каваклийска приключва първия си сценарий за дългометражно кино –„Луминесцентните люспи на лука“, който обединява нейните преживявания и наблюдения от Рим и София. Търси се българо-италианска копродукция.

Фотокредит: @Диана Каваклийска

Емили Дикинсън в Диаскоп

Александра Ивойлова в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника