Спасимира Ебендорф: "Триада" - книга, в която човекът е пчела

Отзив на Спасимира Ебендорф за книгата на Станчо Пенчев "Триада"

Трябва да призная в самото начало, че до преди седмици не знаех нищо за Станчо Пенчев. Напуснах България преди 20 години и с времето ми ставаше все по-трудно да следя развитието на  живота в страната, не на повърхностния ежедневен живот, а този на духа. Имах информация предимно от вестниците, които с годините ставаха все по-повърхностни, безнадеждни и цинични. На фона на сегашните лутания и погребаните илюзии от безкрайния посткомунистически преход, в който човекът беше подложен на о-без-смисляне, а напоследък и на трагично само-из-личаване, Пенчевата „Триада“ ме жегна, осветявайки изначален смисъл, повличайки в светловъртежа на един тих, самодостатъчен и недоизречен свят, в който има чудеса и надежда. Свят, който разкрива, че спасението е вътрешно и в нас. Програматични в този смисъл са фрагментите на Пенчев в „Книга на алхимичните желания“ („Властта на очите“, 2001), където четем, че „светлината идва отвън само, ако я пожелаем вътрешно“ и че „разумът е патерицата, която идва време да хвърлим“. 

Още при първия прочит на тази книга тя ми се стори толкова жива и българска, напомняйки изтъкано на един дъх сложно и  сгъстено органично платно. Книга с мирис на земя и цъфтеж, на стари къщи и въглен, попара и ябълки, със спомен за архаични и забравени думи, обитавана от естествени и човечни, одухотворени хора, от деца и мъдреци, от скорци и трептящи насекоми. Книга, в която човекът е пчела. Просветлена, със своя ярка и индивидуална аура, в която са втъкани тайнствени знаци, които отправят предизвикателство да бъдат разчетени. Препрочитах я и откривах все нови и нови неща, потърсих и други текстове от автора, за да разбера света, който създава. Свят, за който тътенът на глобализацията, на социалните и човешки сривове е още далечен. Пенчев гради своята вселена, отправяйки интертекстуални препратки към вечните философски и религиозни теми за пътя, смисъла и преходността на човешкото битие пред прага на вечността и Създателя, но отпраща и към свои предишни творби, като по този начин закодирва многопластово посланията на текстовете си. Според мен „Триада“ е своеобразно продължение на неговата Алхимия като код към вътрешната история на душата, като начин на живот и тайнство, при което човекът става и постига чистота и просветление.

Въпреки своята фрагментарност текстовете в сборника внушават своеобразна цялостност, а самото заглавие насочва към числото три и неговата символика като число на целостта. Триадата от съшитите със структурната нишка на всепроникващата светлина разкази, фрагменти и притчи и опирането върху осите земя-човек-небе и тяло-душа-дух загатват за близостта на автора, който по образование е и философ, с концепцията за триединството. Още Аристотел формулира като основен структурен елемент на триединството принципа на ставането между началото и края, възникването и загиването, младостта и старостта. Ставането на човека като средна брънка от триизмерието между земното и небесното пребиваване, като „висше въплъщение, праг между измеренията, без който Всесветието не може да усеща целостта си“ (фрагмент) е главна тема в разказите от сборника. То е тайнството тук и сега в тихите преображения на душата, което „просветва само за миг, подобно на роса върху паяжина“ според друг от фрагментите, който синтезира авторовите идеи и допълва разказите и притчите. Дори самите разкази имат фрагментарен характер и това не е случайно – авторът не изгражда сложни сюжетни линии, а превръща в текст само най-важното: ключови магични моменти на ставането като дълбоко вътрешно усещане – състояния, за които съзнанието дори не е подозирало. Приземявайки философското и религиозно-мистично по своя характер триединство в реални и на пръв поглед обикновени човеци и случайни срещи в застиналото безвремие на малки провинциални градчета и села от посткомунистическото време, той разказва за  възможностите на душата за просветляване, отразяващи се огледално дори в знаците на природните елементи и твари в текстовете.

Триадичен по структура и тематика е разказът „Порфир“, който обединява три кратки разказа за любовта и дава заглавието на първата част на сборника. Извадената от морето порфирна статуя на римски император се превръща в метафора на вечността и древното изящество, но и на тленността, която иконописецът съзира и в мимолетното и чупливо любовно чувство у търсещата бягство в извънбрачна връзка с него млада реставраторка. По смисъла на триединството зараждането и тлеенето, началото и краят вървят ръка за ръка и в любовта, помежду им е единствено загатнатата, осезаема за мъжа сила на чудото - „още нещо, изплъзващо се и ефирно“ в мига, когато небето се налива със светлина, а въздухът над водите изсветлява. Порфирната статуя навлиза и в разговора между някогашния казионен скулптор, а сега въздигнал се до брадясал скитник грънчар и собственичката на хотела във втория разказ. И двамата съ-зират чудото на цъфтежа на двете изсъхнали стари череши на брега, което прави възможен мистичния миг на спонтанна близост и надежда. В третия разказ възрастна двойка излиза на разходка в дъжда със светнали от смях лица, след като мъжът, забравил очилата си, вижда любимата си като „статуя под вода“, а тя него като „светлинно тяло“. Светлият миг на обич, който протича между двамата, съшива началото и края, описва дъгата между тленното и вечността.  

„Триада“ е книга-път за вътрешните пътеки на човека във времето и пространството, книга-предчувствие за истинската, неоткрита същност на човека, който още „не се познава и се бои да се опознае“, а според една от притчите e „сноп светлина в димен облак“. Тя е и книга-знание – за знанието, което „някога е било като ядка – единно и хранително за душата“. Вътрешното пътуване  като че ли започва още в първия разказ „Зимна светлина“ с изповядващия на осиротелия Нинчо греховете си Дамян - човек, който нищо не е направил в живота от чисто сърце. Изкачването по стеснения кален и каменен път на баира в мъгливия дъждовен ден след погребението на чичото се превръща в своего рода пречистване за живелия „охолно“ и крил се „като плъх“ Дамян, убил дори човек. По стръмния път нагоре той като че ли за пръв път проумява живота, поемайки грижа за Нинчо и жалейки коня, а отдръпването на мъглата, прозиращата в зимния унес светлина и прехвръкващото над главите им птиче сякаш загатват към края за преображението на душата му, намерило отражение и в изчистеното, разтворило се надълбоко и надалеч като стъкло небе. Неслучайно пътят в притчите и фрагментите от втората половина на книгата ще изведе накрая още по-нависоко - до „разредения въздух на небесната сфера“ и до прозрението за човека като „летящо същество“, подарило крилата си на птиците, докато порасне – мотив, който преминава и през героите от разказите. Един от фрагментите в „Копнеж по истина“ синтезира най-добре това предчувствие за облагородяването на света, който „не е само наша представа, а дълбока като лабиринт от измерения йерархия“:

„Изтича една епоха на грубите форми и тежките влияния. Епоха на слепота, болка и кръвен спазъм. Изтече...“                      

Алхимията на човешката душа Пенчев изписва със загадъчен, но автентичен и нежен рисунък. Изваяните от него образи обитават на пръв поглед безвремието, а в живота им не се случва почти нищо, или ако все пак нещо става, то е дребно и незначително. Битувайки в баналността, те неусетно и някак си естествено се доближават до границата между сенките и светлината. Преображенията им често са предизвикани и ускорени от осъзнаването на отминал грях и търсенето на изкупление, от болест или смърт на близък човек, от случайна среща с особен, загадъчен и добър човек, който дава надежда, събужда нови духовни сили у героя, оставя светъл знак. В духа на алхимичните тайнства движението на природата като игра на елементите протича паралелно с движението на душата, в края на разказите сенките и мъглите обикновено се отдръпват и чезнат, а светлината в различните й форми пробива мрака, нахлува или блести. Извиделяването, видимата светлина, която тихо струи и разсейва мъглата след дъжд или пък нахлува в приглъхналите стари къщи се явява тъждествена на миговете на доброта и просветляване, които се случват в душите. Светлината преминава през тях като зимната светлина от едноименния разказ или пък проблясва като мътното сребро на оглеждащата се в реката луна („Млада луна“), където случайно преминаващият със своя син селски учител по пеене помага на композитора на хорова музика Йонко да извади рибата, а детето със зрели очи, впило поглед в небето, възкликва, че „единият рог на Месечко се е показал“. Тя е и слънцето, което нахлува при посещението на Кръстинка в прашната опустяла гостна на Захари след смъртта на жена му в „Кратка история на сътворението“. Изтръгнат за малко от меланхоличния си унес, той заръчва на момичето: „Като тръгваш, не загасяй светлината… нека посвети“ – въпреки че фасонката на лампата е празна. Тя се явява и като мъждивата светлина в кръга на Вседържеца в църквицата, стопанисвана като склад за брашно през комунистическо време и която младият стенописец трябва да изографиса наново след 300 години – в нея „благославящата ръка е окръжена от златисто сияние“ („Требник“). Не само физическата светлина като повтарящ се мотив прониква книгата на Пенчев, а и темата за виждането, вглеждането и провиждането - тази способност имат като че ли не само човеците, а и денят, който склопява гледци („Требник“). Безсънният и взрян в себе си стенописец търси подобно на дядото, изографисал преди него църквата, „вътрешна гледка“. За да изпълни поставената задача, той разчита записките на стария майстор, отдал се на пости, за да получи видение преди да хване четката. Лодкарят Коматев („Пясъчна лилия“) вижда при молитвата си голяма нощна пеперуда – митологичен символ на душата, а нощем сънува, че лети яздейки лъскав като риба кон и се носи из въздуха сред „поле от теменуги и здравец“ - чудеса, невидими иначе за простото око. И сънищата на Платикапов („Пътят на влъхвите“) са търсене на път и опит за проглеждане, като сън му се струва и срещата с Виден, търсещ двамата Стаматовци, станали бащи. Именно Виден - мъжа без сянка и с детски черти - съзира неповторимостта на мига и вдъхва надежда на Платикапов, чийто внук онемява от страх след ухапване от куче. Светлината у него прави пътя видим за Платикапов. Тя струи не само от хората, но и от земните твари, и от вещите. От натежалата, пълзяща по рамката на прозореца пчела, която осъзналият се Байко пуска навън („Восъчна клетка“), но и от вощеницата, която Коматев припалва в църквата за родителите и греховете си. Спрял да пие алкохол и да яде блажно, прояснен и просветлен, той казва на попа, който се сърди на синодалните старци: „Гледай сърцето ти да е чисто.“

Преображенията при Пенчев започват като че ли от някакъв дребен и незначителен детайл и наподобяват тихи, едва забележими чудеса. Те спохождат  интуитивните, човечни и ненакърними в психичната си цялост обитатели на разказите почти естествено. Грешният Байко усеща с цялото си тяло промяната на времето. Загадъчната гостенка на хотел „Виделина“ („Бадемово дърво“) заговаря уж случайно хотелиера за хилавото самотно бадемово дърво, чието сърце страда. Нейната светлина се предава на Йосия, който сред застиналото на пръв поглед безвремие в опустялото лятно градче след тази среща е като новороден, с пробудени духовни сили да прави добро – магично чувство, което го кара за засади цяла гора от бадемови дръвчета. Платикапов, обикновен пазач на строеж, се насълзява като чува за историята на починалата при раждане жена. Добър е и циганинът копанарин, който прибира тубата на Коматев. Покойният чичо на Нинчо също е бил кротък и милостив човек. А Коматев, невярвайки в съществуването на пясъчни лилии по реката, но вярвайки в доброто у човека, когато забравя стоманената туба, е възнаграден в края на разказа с моменталните фотографии в тревата на разтворен цвят от пясъчна лилия. Населяващите сборника човеци са одухотворени, сродни с небето, оприличени на летящи същества подобно на птиците, пчелите и пеперудите. Специфичните им аури (аурум – злато от лат. - крайна цел на алхимичните опити), имена или професии асоциират вътрешната им светлина, кротост и човещина. Жената на Коматев Златия е дребничка като скорец. Байковият болен брат Славейко казва за себе си, че не е „от мира сего“. Хлебарят Хрисим носи топла питка с мед да нагости двамата братя. Старият клисар в църквицата има „лице на кротка птица“, a младият стенописец изпада в „невинно съзерцание“. 

С особената си сетивност и предмодерна непоквареност образите на Пенчев са сякаш отломки от един отминал свят, в който обаче слизането на светлината е възможно и като че ли съвсем естествено. В този смисъл те, запазилите детето в себе си и достъпа до небесното, са и Пенчевото предчувствие за едно бъдеще отвъд сегашното време на „железните нрави“ - когато човек ще се сниши и пред Бога, и пред синигера и росата. Голяма част от тези мигове се случват при срещите между млади и стари, при което ту едните, ту другите дават тласък на вътрешното движение. Във втората половина на книгата преображенията като най-важна брънка от триединството на живота - „солта на земното пребиваване“ - са изведени в притчите до религиозно-философско, по даоистки звучащо обобщение в разговорите между децата и младежите от една страна и бащите, свещениците, монасите и мъдреците от друга. Пенчев синтезира основните си представи за триединството на битието и в молитвите и монолозите от фрагментите – малки и леки ефирни форми, с взор в отвъдното - „в разредения въздух на небесната сфера“ – почти загубили телесността, звуците и цветовете на населяващите земята разкази от първата част на сборника. Във втората половина на сборника все по-ясно се усеща сбогуването с детството и младостта, с телесността и желанията. Азът интензивно се взира в космоса, сещайки засилващия се „космически хлад“. Подготвяйки се за края на триадата, за разтварянето и сливането с непрекъснатата кръговост на сътворението, той изпитва самота, но дори и там, в „пустинята на вечността“, той е зрящ, a очите му се превръщат „във всемирни огледала“, придаващи цялостност на Всесветието.

В заключение искам да благодаря на Маргарит Жеков за възможността да се запозная с творчеството на този самобитен и талантлив български автор, чиито текстове изследват осененията и прозренията на човешкото сърце отвъд ежедневните изживявания. „Триада“ е поредната книга на живота от Станчо Пенчев – своеобразно освобождаване на душата от тъмнината и сенките и поредно свидетелство за търсещите, че мистичното познание на смисъла до разтваряне и сливане с вселената в мига е възможно. След прочита й почувствах лекота и разширение, благодарна за споделения духовен опит и изпълнена с надежда, че слизането на светлината тук на земята е възможно за/във всеки от нас, стига да го поискаме - въпреки „замайващата тяга на въплъщението“. 

Франкфурт на Майн, 24.03.2013