Димитър Герганов: "В сянката на Боговете. Войната за Тракия"

...Вървях по матово обсиданово поле, което се простираше отвъд хоризонта. През няколко метра шахматно разположени се извисяваха хиляди стълбове от същия черен материал.  Високи към три метра и с диаметър около един, те завършваха със заострен шпил. Истинска шантава гора от абаносови копия на призрачна армия. От това, което трябваше да бъде небе, треп­теше искрящо бяла нажежена светлина. Ама че странно място – помислих си, – що за болен мозък би създал такъв свят? Крачех между стълбовете все по-навътре и по-навътре. Мястото изгле­ждаше призрачно, но имах усещането, че съвсем не е празно. На гърба си усетих приятната успокояваща тежест на ромфея. Откъде ли се бе взела? Изтеглих я през рамо и подсвирнах от удовол­ствие. Класическата ромфея беше нещо средно между копие и меч – тънко едностранно острие около шейсетина санта, вбито в малко по-дълга дръжка. Страховито оръжие, което преди­з­викваше ужас сред враговете, особено при разкъсан боен ред.

Можеше да се използва за сечене, мушкане и понякога дори за хвърляне. Тази обаче беше различна – приблизително същата дължина на металната част, но с по-къса дръжка. Перфектен баланс, лека и удобна, тази ромфея можеше да се справи с всеки гръцки меч. Дори Ахил нямаше шанс срещу това – някак се изплъзна от мен. Макар че Ахил... с него никога не се знаеше...

Май траките от високите планини на югоизток правеха подобни оръжия. Имаше толкова много неща, които ми се губеха, приличах на фокусник, бъркащ в торба. Само дето не беше моята и всеки път, когато излезеше нещо, най-изненаданият бях аз. Огледах по себе си и за други придобивки, но такива нямаше. Бях в зелен хитон, сандали и кожен колан с калъф, преметнат през гръб. Е, имах ромфеята и нещо ми казваше, че съвсем скоро ще ми се наложи я използвам. 

Така и стана – неочаквано иззад стълб отдясно излезе воин с щит и меч. Спартанец – мисълта дойде неканена и по-добре, защото гадни копелета бяха тия. Баш милитаристи на милита­ристите – страховити воини и безмилостни убийци. Кръгъл щит с два грифона, бълващи огън, и късият, разширяващ се към остри­ето, меч. Метална ризница и чифт студени очи, които пронизваха през цепките на шлема. Нямаше нужда от приказки, воинът удари церемониално щит в меч и нападна по-бърз от оса. Не знам как оцелях в първата атака, острието мина на по-малко от пръст покрай хълбока ми. Завъртях се и отстъпих бързо три крачки назад, стиснал ромфеята с две ръце пред мен. Имах предим­ството на дължината и нищо друго. Спартанецът бе брониран, а наличието на щит правеше битката почти предрешена. Атакувах ли, щеше да ме блокира с него и ако бе достатъчно близо – да ме разпори. Той бе наясно и нападна отново с щита напред.

Отстъпих, докато усетих, че допирам с гръб един от шпиловете.  Плъзнах се надясно и мечът му откърти парче обсидан на мястото, където само преди миг се намираше гърлото ми. Замахнах над глава в разсичащ удар, но бях блокиран. Е, беше твърде оптимистично – помислих си механично. Врагът нападаше с идеята да ме притисне, а аз отстъпвах до някой шпил и се плъзгах встрани. Пазех дистанцията в тази смъртоносна игра на котка и мишка. Теоретично по него имаше повече железа и би трябвало да се умори първи. Да, ама не, този бе спартанец – припомних си, дишайки все по-тежко. Човекът методично напираше, жаден за кръвта ми. Трябваше да опитам нещо, и то бързо, гърците бяха по измамите, но и аз бях понаучил нещичко. Направих две допълни­телни крачки назад и се хванах за корема, падайки на коляно.

     Воинът, явно решил да приключва, се спусна с меч напред и отворен щит. Миг преди да ме прониже, се претърколих стра­нично и замахнах ниско. Усетих пукота на раздрана плът и приятното пращене на строшени кости. Изправих се бързо, а спартанецът се завъртя вече с щит напред. Твърде късно, десният му крак не ставаше за нищо. Погледнах го в очите и да, беше разбрал, но нямаше страх...

***

...Не бях подготвен за леда, който ме прониза. Нямаше такъв студ в света на живите, пък и това беше само началото. Разпадах се на частички, коя от коя по-ситна, тялото се разбяга след секунда, съзнанието го последва миг по-късно. Бях хиляда същности и никой, имах спомени, които се про­сти­раха до началото и не означаваха нищо. Виждах колесницата на Хелиос сред звездите, едни се раждаха, други умираха. Опа­шати комети се стрелкаха, извили дълги опашки. Черни дупки поглъщаха светлина, за да я повърнат другаде – като преял затворник на царска трапеза. Водите на Стикс носеха умора, чийто произход можеше да се проследи еони назад. Ентропия в най-чистата форма, вкусна като боров мед и ледена като планинска вода. Течението на реката се движеше по някакъв свой си начин. Завихряше се във всички посоки – горе и долу, ляво и дясно бяха относителни. Дори за напред и назад не бях съвсем сигурен.  

Според всички закони на мирозданието не трябваше да изпитвам каквото и да е. Бях се разпаднал, разградил, разтворил и едва ли ми се полагаше нещо по-различно от покой и безраз­личие. Да, ама не стана така, усещах, чувствах, виждах и възприемах. Това, изглежда, предизвика някакъв смут, защото започнах да долавям хор от гласове. Бяха възмутени и ядосани, сякаш тлъсто мазно петно беше наклепало снежнобелите им чаршафи – "... катастрофа... жив... как са допуснали... жив... отврат... гадост... пфу... махнете го"...

***

...Бойното поле предлагаше зловеща гледка, която можеше да изправи косите и на най-коравите мъже. Дори подземният бог на смъртта Танатос изглеждаше смутен. Такава хекатомба не беше виждал от времето на Троянската война, а дори и там като че ли размерите отстъпваха. Десетки хиляди трупове лежаха във всевъзможни пози. По гръб и по очи, странно прегънати, други така оплетени, че направо неразличими. Имаше без глави, без  крайници и с извадени вътрешности. Неизброими ята пернати – гарвани, врани, свраки, кълвяха, без да бързат, месата на мъртвите. Първо започваха от очите, които явно намираха за деликатес. Помагаха им стотици чакали и диви кучета – те пък разнасяха черва и дреболии с доволен вой. И други създания, невидими за очите човешки, пируваха с грозни писъци. Острите като кинжали зъби на керите подбираха още топли тела, студените оставяха на местните. Не си пречеха едните и другите, смърт на полето имаше предостатъчно. Танатос погледа още малко, разпери огромните си черни крила и полетя. Доклад имаше да споделя, нетърпелив беше напоследък Господаря...

редактор: Христина Мирчева