Христина Панджаридис: „понякога нищо не може да се заснеме“

Христина Панджаридис за книгата на Мария Липискова "не-снимане"

С прочитането на стиховете на Мария Липискова от книгата ù „не–снимане“ имах усещането, че намирам загубената си форма за красота.

Държа в ръцете си отдавна отписан от списъка за издирване ключ – ключ, с който се отваря не една-единствена врата, а поне етаж с десетки стаи. По-скоро замък.

Стихове с ехо, със звън, отекващи, дълбаещи до излюпване на памет. До изнамирване на необходимите ти за виждане и дишане точни образи и вдишвания. Стиховете са състояния с подробности до болка, до „да не може да се познае в името си...“ /“тя обичаше докато той заеква“/.

Много картинност и лаконичност, графичност и плътност едновременно, щедрост на езика се разстила в поезията ù:

Изненадваща, чувствена поезия, която излъчва загадъчност и топлина, подканя те да продължиш да разгръщаш страниците и да се връщаш към прочетеното. Натрупване на емоции и движения, залепващи в кръвната картина на деня, на светлоразмислите ти.

Краткост и изпълване на формите, намек за пълнота се крие в стиховете „тя и дивите лебеди“, „във всички сутрини на света“, „тя обичаше когато той заеква“.

Копнеж по изплъзващото се време и радост от докосването на ръцете, от връзката със земното-неземно са изписани чрез думите в „сезоните или диханието на Ким Ки Дук“. Стихове-графики, които побират в малкия си обем светове - „писмо до баща ми на Кафка“, „тя подреждаше думите“, „следите на изгубеното време“, „стаята на Бродски“.

Стиховете на Мария Липискова не стават за забравяне.

Светлината, която струи от тях, не позволява на праха да се натрупа и да ги изяде бавно и монотонно. Поезията ù е утоленост, след която отново посягаме да пием, да задържим книгата и да я пазим от искрите на пожарите:

снимка: Даниела Папанчева

"не-снимане в "Диаскоп: "Нови книги: Мария Липискова и "не-снимане"

редактор: Христина Мирчева