Олеся Николова: "Неизбежност"

Неизбежността идва малко след като любовта е оставила последните си следи.

В моя случай това бяха топла, недопита чаша с кафе и аромата на току-що загасена цигара.

Прозаично и болезнено.

Усещах, че ще се случи. Знаех, че е неизбежно, но не бях подготвен за сенките в стаите, мълчанието на чешмата и зловещо търкалящият се барабан на пералнята, само с чифт черни чорапи.

Не получих прощална бележка, сълзливи думи или шепот на прощаване. Тишината и безпокойството ме споходиха мигновено.

След няколкодневно ходене с пантофите на любимата, които подбиваха ходилата ми и ме караха да се чувствам като стар гей с износени, женски пантофи, разбрах, че да влезеш в обувките на другия е толкова трудно, колкото и да го срещнеш.

За мое най-голямо учудване нямаше мъка, нямаше драма, а само наместване. Исках да подредя всичко, както беше преди, само че без човека.

И каква е тази наглост някой да те напуска, без да си измие чашата, без да проветри и да не си вземе пантофите. Розови при това!

В крайна сметка реших, че вместо да седя и да се взирам безизразно в телевизора, да слушам музика, която нейният обожател ù беше пращал месеци наред, за да разбера точно какво се е случило, по-добре е да замина.

Да стегна малкото си багаж, да заключа вратите и да оставя сенките сами да се забавляват.

Какво му трябва на човек, когато бяга - объркано минало и неясно бъдеще.

Последното, което оставих след себе си беше оранжев коридор и картина с черен надпис: „EXIT”.

Заключих и тръгнах.

Реших, че най-доброто място, на което може спокойнно да се отдам на обстоятелствата без да ми пречат околните, е планината.

Хванах първия рейс, който ми попадна и потеглих с желанието по цял ден да бродя из пътечките и да се наслаждавам на тишината, но не моята, не насилствената, а другата - необятната.

След няколко часа, красиви часа, наситени със зелено, безкрайна синева и криволичещи пътища, слязох на последната спирка.

В момента, в който краката ми усетиха лекото скърцане на малки камъчета, а ушите ми заглъхнаха от смяната на морското равнище, невярващите ми очи прочетоха: „Фабрика за храна и танци”.

Рейсът потегли и докато се осъзная какво се случва, в гората насред нищото, пред мен се извисяваше огромен хамбар с дървени пейки и маси, на който пишеше „Фабрика за храна и танци”.

„Така да бъде - си рекох- ще се храним и ще танцуваме насред гората”.

Обходих с поглед околността, за да се ориентирам къде да потърся място за спане. В дясно от фабриката се издигаше голяма, изоставена хижа с рушащи се стени, избити прозорци и само окънасите дюшеци, провесени по терасите, подсказваха, че някога се е ползвала.

Тръгнах като хипнотизиран към хижата, когато пред мен се появи огромна шатра. Прозрачна шатра, осеяна с разноцветни чадъри, които висяха от тавана ù. Усмихнах се при вида на гледката и си помислих: „Фабрика за храна, танци и цирково изкуство”. Какво беше учудването ми, когато погледнах встрани от шатрата.

Пред малко изкуствено езеро, направено от ситни камъчета, се извисяваше комплекс от дърво и камък с дървени кепенци в най-различни цветове. Жълти, сини, червени кепенци и врати, а отгоре растяха диви рози. Червени рози, говорещи си с небето.

Стоях на брега на езерото втрещен от това скандинавско чудо. Стилът на севера, така топъл и привличащ.

Исках да проникна вътре в комплекса, да разгледам всяка стая и никога да не си тръгна. След като излязох от вцепенението си видях, че не съм сам. На брега на езерото, обляни в светлина стояха приклекнали силуетите на млада жена, дете и черно куче и пускаха надуваем дракон във водата. Стоях неподвижно да не би да разруша миража, но те бяха истински.

Тръгнах бавно към тях и с всяка изминала крачка започвах все по-ясно да ги виждам. Жената изглеждаше слаба и облечена като планинар с дълги руси коси, а детето...

Ах, това дете! Как приличаше на ангел с големите си къдрици и очи.

Ангел в непромокаем гащеризон и гумени ботуши. Те продължаваха да пускат надуваемия дракон без да ме забелязват, докато кучето не започна да лае по мен.  

Първо се обърна детето, а после и жената. Изправиха се и тръгнаха към мен. Когато приближих, видях стройно красиво тяло на жена с нежно порцелановобяло лице и малка брадичка. Кожата ù беше гладка, очите сини, а очарователната ù усмивка буквално ме прониза. Тя започна да говори нещо, но аз се бях втренчил в дантелата на белия потник, подаващ се под развлечен оранжев пуловер. Тя говореше, а аз само кимах, вперил поглед. Всъщност не съм сигурен дали въобще е говорила, може само да съм кимал.

Окопитих се от лая на кучето и ги видях отново да приближават към мен. Застинах. Да не би преди малко да съм имал déjà-vu? Странно, бях готов да се закълна, че...

Жената се усмихна, подаде ми ръка и разбрах, че се казва Магдалена, а момчето - Тома. Оказа се, че е служителка и аз поисках да се настаня. Тя се усмихна още по-широко и каза, че има свободна стая, но е номер 13 и ако не съм фаталист, може веднага да ме настани.

Не бях фаталист!

Щях да бъда, ако тя носеше метла, кучето беше черна котка, а смокът, който ни изпроводи по целия път до стаята, беше по-голям и зелен.

Но, не! Не бях фаталист.

Ключалката щракна и аз бях въведен в стая, цялата от дърво. Миришише на смола навсякъде, миришише на току-що отрязано дърво. Аромат, който буквално попиваше в кожата. Миришеше на нея. На пролет и бор.

Сбогувахме се и аз потънах в уюта на стаята. Малка със скосèн таван. Легло, диванче и дървена пейка в жълто под синия прозорец. Отворих широко кепенците с бели метални саксии, за да се наслади погледът ми на езерото и надуваемия дракон.

От стая номер 13 гледах мини езерото „Лохнес” с изкуствено, надуваемо чудовище и се чувствах като истински приключенец. Нямаше и следа от розовите пантофи, недоизпитото кафе и цигарен дим.

Дишах!

Вдишвах пролетта и боровия аромат.

Вдишвах нея.

Опиянен от свежия въздух, легнах да поспя. Леглото беше почти на земята, а завивките от пух буквално прегръщаха. Усетил нежност и топлина от много време насам, съм заспал непробудно.

Събудих се надвечер, когато луната ясно показваше, че скоро ще заслепи всички със студения си блясък. Езерото се бе набраздило от полъха на вечерника. Скочих набързо, защото осъзнавах, че няма какво да ям.

Излязох от стаята и чак сега видях, че няма секретна ключалка, а само обикновена брава с обикновен ключ. Другите стаи имаха, но понеже бях единствен на това място, това не ме притесни особено. А трябваше!

Слязох към шатрата, защото беше обляна в светлина. На фона на падащата тъмнина над гората, когато дърветата се превръщат в черни силуети, а пътеките едва проблясват, шатрата грееше в най-различни цветове. Имаше нещо магнетично в нея, което буквално ме теглеше и нямах контрол върху краката си.

Там под шарените чадъри и светлини Магдалена и Тома бяха постелили трапеза, върху която имаше златист хляб, бяло сирене, червено вино, кехлибарен мед и навсякъде малки чинийки с горски плодове. Поканиха ме да седна и аз не отказах.

Бях гладен и жаден да говоря.

Тази вечер се храних и говорех за себе си. Толкова сладко не бях го правил от години

Пред усмивката на Магдалена и сериозния поглед на Тома разказах всичко за себе си.

Аз бях човек, заместител и го споделих без капка свян, защото знаех, че ще бъда разбран. Никога не ми се е случвало да бъда първата любов на някоя жена, винаги замествах болката, причинена й от някой друг. Не бях и първото дете, а заместител на родителите си на усещането да имат бебе, защото първородното вече порастнално, а те имат нужда от всеотдайна любов.

Обичах да ходя на място, намиращо се 20 стъпала под земята. Там редовно седяха поп, художник и адвокат. Винаги замествах някой от тях, ако не успееше да дойде. Попът редовно се оплакваше, че не може да си позволи това, което може художникът, защото службата не му го позволява. Художникът страдаше, че не може да бъде като попа, защото призванието му не го позволява, а адвокатът искаше да е като двамата. Аз по заместителство защитавах или попа или художника, или адвоката. Последният нямаше нужда от защита, защото и сам добре се справяше.

Хората замесители са незабележими, но винаги наоколо. Най-често можеш да ги срещнеш във влака, когато решиш да им изповядаш цялата си болка и повече никога да не ги видиш.

И докато се оплаквах и хранех, разбрах, че неволно я превръщам в замесител и това ме ужаси.

Тома усетил това, което мисля, само се усмихна, избърбори нещо по детски и тръгна с кучето към гората.

Останали сами в неловко мълчание, аз притихнах, а тя все така усмихната постоя известно време. После ми пожела лека вечер и потъна в гората.

Чувствах се идиотски, защото чак сега бях забелязъл, че тя си е сложила гланц за устни.

Стоях в този напълно непознат за мен свят, взирах се в масата и в мястото, на което до преди минути беше седяла. Чувах неясен шепот, който разбирах, все едно гората ми говореше.

Жена без самоличност, за която не знаех нищо и единствено думите, които искаше да изрази, ме докосваха едва доловимо. В някои от думите пропиваше тъга, в други - отчаяние, а трети просто искаха да бъдат чути.

В този момент избягвах напразните надежди, събирах такива и съзерцавах разливащото се вино, което ме накара да отприщя своето заместителско начало.

Ядосах се на себе си. Побеснях, защото в повечето случаи, когато харесвах някого, вместо да го изслушвам, аз го заливах с информация за себе си.

Тръгнах след нея с надеждата да я настигна, молейки се, като я видя да успея да  върна времето назад и това словоблудство да изчезне. Но вместо нея съзрях Тома.

Изглеждаше така, както се чувствах и с нищо не се различаваше от сутришното ми настроение. Усетих дъха му и ми се пригади, защото това беше онзи дъх, който всяка сутрин излизаше от устата ми. Чувах думите му, но не виждах лицето. Изправи се пред мен с онази гордост на пораженец и без прелюдия към разговор се усмихна. И аз опитах, но откакто го видях, освен болезнено да искам да го опиша, друго не ми оставаше. Помълчах притихнал и виновен се прибрах в стаята си.

Сънят не идваше. Мъчеше ме смутна мисъл. Дали се увличах или тя ме повличаше.

На следващата сутрин чаках да се появи с надеждата, че като я зърна, ще избягам, но не само не го направих, а и останах.

Дълго.

Много дълго.

Реших да стана част от ежедневието ù. Помагах ù. Разхождахме се, говорехме. Първоначално бях убеден, че Тома е нейно дете, но колкото повече време минаваше, разбирах, че това не е така. Дори не смеех да попитам за странната симбиоза между тях. Приемах обстоятелствата и вече нямах потребността да говоря за себе си.

Исках да знам всичко за нея. Къде е родена, как е живяла, плака ли е много, какво ù доставя радост. Защо се усмихва винаги. Обича ли дъжда, ходи ли боса, кой е любимият ù аромат. Защо живее в гората, какво чете. От какво не заспива. Всичко.

ВСИЧКО!

Тя не се правеше на потайна, което да те кара да тръпнеш, че може да научиш повече и повече. Но не беше и разтворена книга, в която можеш да подчертаваш абзаци, които да цитираш. Беше чиста и откровена като дете. На моменти в очите ù се прокрадваше тъга, за която не бях сигурен, защото винаги, когато се съмнявах в нея, над нас преминаваше бял облак, който мъгливо се отразяваше в погледа ù.

Магдалена не беше жена за опознаване, тя беше жена, която трябва да почувстваш. И аз започнах да се уча да я чувствам. Любопитството ми отстъпи място на усещанията. Лекото докосване на ръцете ни, когато вървяхме твърде близко един до друг. Нежното и трепетно преминаване на кутрето ù по ръката ми. Надигащото се сладостно усещане в стомаха ми.

Усещах дъха ù, когато говореше тихо, едва долепила устни до ухото ми. Нежният полъх, който ме заливаше, когато ме изпреварваше.

Тя приемаше хората такива, каквито са с незименната си усмивка и без никакъв коментар. Все едно бяха част от гората. „Ако са отровни гъби, не ги ядеш” - казваше тя. „Ако миришат лошо, не ги береш. Ако са красиви, просто им се радваш. Ако искаш да те излекуват, ги прибираш вкъщи. Ако се крият, не ги търсиш, но пък винаги знаеш, че или са под някой дънер или сред папратите. Ако виреят на сянка и влага, не ги излагаш на слънце. Ако обичат, слънцето не ги покривай.”

Много метафора имаше в думите ù. Метафора, която започнах постепенно да разгадавам и се превръщах в част от нейния горски свят. Няма да крия желанието си да съм по-близък с нея. Да я прегърна или целуна, така както целият ми вътрешен свят крещеше, но не се получаваше. Всеки път когато понечех да я целуна тя все едно се разтапяше в ръцете ми. Поглеждах ги, топлината на тялото ù пулсираше по дланите ми, но нея я нямаше. Стоеше на среща ми усмихната все едно неразбрала какво съм искал да направя.

Започнах да се изнервям. Мина много време, през което бях с тази жена и същевременно не бях. Алчността ми за повече започна да взема превес. Исках всичко, исках я цялата, по всякакъв начин. Исках усещането ми за нея да залее и нея. Такова усещане никога досега не бях изпитвал.

Бях щастлив, изпълнен и завършен, но исках повече.

Никога не е достатъчно, нали?

Започнах да губя себе си. Преди поне знаех, че съм заместител, а сега дори не бях наясно какво съм. Заобичах тази жена без никакви предразсъдъци. Господи, само как я заобичах, но погълнат от нея, забравих за себе си. Безвремието, в което прекарвах дните си, беше необикновено и спокойно, но централният градски тип проговори в мен. Появиха се демони, с които трябваше да се преборя сам.

Започнаха неизбежните въпроси, не се ли обезличавам, бидейки с нея. Дали тя се интересува толкова от мен, колкото аз от нея. Иска ли това, което и аз. Онези въпроси, които накрая оставят чаша кафе и недопушена цигара.

Реших да се прибера и да подредя мислите и усещанията си. Казах на Магдалена и за първи път, откакто я познавах, видях дълбока тъга. Очите ù станаха черни. Нямаше облаци в небето, а нейният поглед угасна. Заболя ме. Тома ме гледаше с нескрит укор и погледът му не беше детски и неразбиращ. Укорът беше като на голям и съзнаващ човек.

Трябваше спешно да си тръгна, иначе щях да загубя всичко. И нея, и себе си.

Щях да се върна.

Казах и на Магдалена, че ще се върна.

Трябваше ми време.

На тръгване тя ми подаде голяма торба и каза, когато се прибера да я отворя.

Тома ме гледаше недоверчиво, но въпреки това не ми обърна гръб, а до последно, докато рейсът се отдалечаваше, гледаше след него.

В момента, в който се прибрах в дома си, ме посрещна оранжевият коридор с картина с черен надпис ”EXIT”.

Нямах търпение да отворя торбата на Магдалена и за мое най-голямо учудване вътре имаше най-различни пакети с бележка:

„Номерирала съм пакетите за всеки ден, в който те няма. Във всеки пакет има бележка за начина, по който съм се чувствала, докато си бил до мен.”

Излязох, за да се отърся, но още в първите часове на пребиваването ми в града, въздуха започна да не ми достига.

Слязох 20 стъпала под земята, за да се срещна с приятелите си, които седяха така, както ги бях оставил и говореха, за нещата, които говореха и преди заминаването ми. Никой не бе разбрал, че ме е нямало дълго време.

Животът бе продължил и без мен, по същия начин, по уговорената пряка.

Пих няколко бири, наблюдавайки жените, които идваха и си отиваха. Няколко ми се предложиха, трябваше само да ги черпя.

Исках да избухна, да пия, да спя с жени и да говоря глупости, но не можех. Не успях! Мислех за пакетите. Проклетите пакети в дома ми, наредени върху масата.

Забързах се към дома. Прибрах се. Подминах надписа” EXIT” и седнах срещу кухненската маса, запалих цигара и отворих първия пакет.

Вътре имаше брашно и малка бележка: „Бръкни вътре”.

Вкарах ръката си бавно и тя потъна в кадифето на брашното, което едвам ме гъделичкаше и създаваше усета за безкрайна мекота. На дъното на пакета имаше бележка, която гласеше: „Първият път, когато те видях, в мен се надигна това усещане на кадифе, от което в момента тръпне по цялата ти ръка. Ако потъркаш пръсти ще усетиш копринена нежност, която всеки път, когато заговаряше ме изпълваше”.

Ей богу нямах търпение да отворя и следващите пакети. Не исках да чакам ден подир ден за да разбера неизреченото и това, заради което си тръгнах.

Във втория пакет имаше леща. Потопих ръката си в нея. Бележката на дъното гласеше: „Усещаш ли малките зрънца как сладостно галят и преминават през пръстите ти, искаш да ги хванеш, но те умело се изплъзват. Така се чувствах, докато те опознавах. Тъкмо разбирах що за човек си и ти умело се изплъзваше. Това ме забавляваше.”

Третият пакет беше пълен с боб. Потопих ръката си и в него. Бележката на дъното гласеше: „Можеш да хванеш всяко зърно поотделно, да си поиграеш, но загребвайки цяла шепа, усещаш сила и същевременно нежност, досущ като теб.”

Четвъртият пакет беше пълен с грах. Потопих ръката си и в него. Бележката на дъното гласеше: „Усещането на кръглите зърна е гъделичкащо и измамливо, че можеш да ги задържиш в шепа. Като теб - преди да решиш да си тръгнеш. Беше с мен, но вече мислеше за бягство.”

Петият пакет беше пълен с борови иглички. Потопих ръката си и в него. Бележката на дъното гласеше: „Ако те е заболяло, разбрал си как се почувствах и аз.”

Шестият пакет беше празен. Бръкнах, а бележката на дъното гласеше: „Така се чувствам, откакто те няма.”

Едвам дочаках сутринта. За първи път в живота ми денят не идваше. Имах усещането, че нощта се проточва с дни. Най-накрая се разведели. Буквално изтичах до спирката и се качих на рейса. Нищо не виждах, нищо не чувах, сърцето биеше. Бързах и се дразнех, че рейсът едвам лъкатуши по завоите. Всичко се движеше прекалено бавно. Стовари ме пред фабриката за храна и танци. Буквално се затичах към комплекса, но от нея нямаше и следа.

Беше пълно с хора. Много хора, излишни хора, които се бяха появили незнайно откъде, а нея я нямаше.

Обиколих всички познати места, на които сме били, но нея я нямаше.

Нито следа.

Реших да попитам работниците в комплекса за нея, нали все пак им беше колежка. Все трябваше да знаят как да я намеря. Започнах да разпитвам наред, но никой не беше чувал за нея. След десетия разпитан се почувствах отчаян, а на тях явно съм им изглеждал като безумец, защото извикаха управителя да се разправи с мен.

Човекът беше много мил, изслуша ме внимателно. За Магдалена, за Тома и черното куче, за това че съм живял в стая номер 13 и само преди ден съм си тръгнал. Гледа ме дълго, много дълго, после въздъхна и ме поведе към стаята.

Отключи я и ме покани да вляза вътре. Стаята приличаше на склад с дрехи, торби и мебели, без спомен от моята прекрасна стаичка в скандинавски стил. Гледах втрещено и невярващо. Само жълтата пейка си стоеше под сините прозорци, но кепенците бяха спуснати.

Там, в сумрака на стаята, върху жълтата пейка, съзрях снимка на жена с черно куче. Снимка на моята Магдалена. Попитах объркан коя е тази жена, а мъжът ми обясни, че това е дъщеря му, която отдавна е починала.

Прочел отчаянието в очите ми, от които се стичаха сълзи без да мога да ги овладея, ми предложи да поостана, ако желая. Негласно и неизразимо в този момент аз знаех, че по някакъв неписан закон, този човек ми вярваше. Може би желанието дъщеря му да е жива някъде там или просто моето отчаяние да му е станало близко, нямам представа, но той ми вярваше и ме остави.

Прегърна ме и ме остави.

Рових се във вещите с часове, виках и ридаех. Ридаех и виках. Неизбежността идва малко след като любовта е оставила последните си следи. Но тук те бяха много, прекалено много, за да искам да си тръгна. Имах въпроси. Този път имах въпроси и търсех отговори.

По някое време съм заспал. Събудих се посред нощ. Луната едвам осветяваше стаята през процепите на спуснатите кепенци и аз напълно обезумял излязох от нея. Тръгнах към гората, там където Магдалена всеки път потъваше и се връщаше на сутринта.

Седнах върху земята и зачаках, вслушвайки се във всеки звук и шумолене. Седях и се молех да я зърна. Дори и да е за последно, но да я видя. Нямам представа колко време съм седял, когато пред мен застана Тома. Сърцето ми щеше да се пръсне от радост. Тома се усмихна и каза с мъжки глас: „Не вярвах, докато не видях със собствените си очи. За втори път ми се показва, че трябва да съм малко по-доверчив. Магдалена каза, че ще се върнеш, но аз не вярвах.”

- Къде е тя? Тома, кажи ми къде е, моля те?

- Тя е там в гората и те чака.

- Но на мен ми казаха, че тя е мъртва от много време. Разбираш ли мъртва. Нежива.

- А ти разбираш ли?

- Какво да разбирам, нищо не разбирам?

- Неизбежността.

- Не разбирам.

- Когато си сам, вечността е много самотно място, но когато можеш да я споделиш с някого, това вече е друго.

- Трябва ли и аз да умра, за да бъда с нея?

- Не, за да бъдеш с някого, трябва просто да го обичаш. Тя те чака, ако искаш отивай.

Аз тръгнах към гората, а ангелът хранител Тома се потопи в мрака - така, както се бе появил. Меги беше там - в малка къщичка с ковано желязо на портата и диви червени рози.

 

 

илюстрация: Стилиана Георгиева - Stella

 

---

 

редактор: Христина Мирчева