Даян Кийтън: Собственият си най-добър опонент в спора
16.10.2025
ПРОФИЛИ В ДИАСКОП
►
Носителката на „Оскар“ и главна героиня в „Ани Хол“ ни най-малко не е тревожната наивница, в каквато роля е избрана да се превъплъти.
Автор: Пенелъпи Джилиът
Превод от английски език: Юлияна Тодорова
„Мразя тия столове“, каза Даян Кийтън за два от собствените си столове в безупречния бял хол с мебели от естествено дърво. „Толкова са неудобни. Взех ги с поръчка по пощата и ми харесват на вид, но никак не са удачни за седене. Ще видя какво ще ги правя. Прекалено ъгловати са. Можем да седнем в кухнята и да пием чай – нали? – там столовете са по-обикновени. Тия наистина са голяма грешка. Склонна съм да имам малко жесток вкус за столове, докато не седна в тях. Ами така си е.“
Намирахме се в апартамента ù в източната част на Манхатан. Описва го като да е железопътен вагон. А за кухнята, човек разбира какво има предвид, но само за нея. Във всичко останало има усещане за пространство и свобода. Самата Даян Кийтън е доста открит човек. Изобщо не е като многото актриси, които са прихванали някои нейни маниери и я копират с обидни дреболии, разчитайки на „Ами…“-тата и присъщото ù колебание. Г-ца Кийтън, носителката на „Оскар“ за ролята си в „Ани Хол“ на Уди Алън, ни най-малко не е тревожната наивница, в каквато роля е избрана да се превъплъти. „Забелязвала съм хора да изговарят „Ла-ди-да“ точно като Ани Хол и не ми харесва, разбирате ли?“ „Не е добра идея да си разпознаваем, макар че е успокояващо. В повечето случаи се чувстваш в безопасност и това е лошо, защото означава, че те приемат и щом това се случи, там си и оставаш, като застинал. Иска ми се живот като на Катрин Хепбърн по отношение на работата. Тя съзря. Направи нужните промени. Като Марта Греъм.”
Бяхме заедно на заниманията ù по гимнастика. Ходи през ден, посещава също занятия по актьорско майсторство. Бързо се приготви за гимнастиката: беше облякла черно трико и черен чорапогащник под другите дрехи. Занятието продължи дълго и жената, която го водеше, беше безмилостна. Някои хора изпопадаха от умора и се отказаха. Г-ца Кийтън удържа до края. Много е гъвкава, на вид сякаш в гърба ù няма кости, като на котка е.
- Сякаш очаквахте какво точно ще иска жената да направите като следващо упражнение - казвам ù след заниманието.
- Е, след толкова много часове гимнастика, трябва да съм идиот, за да не го знам.
- Играете ли балет?
- Когато бях на шестнайсет, в школата на Марта Греъм. Работата ù в залата беше фантастична.
- В момента с какво се занимавате?
- Не работя. Така ми харесва. Обичам да имам време за себе си. А вие с какво се занимавате?
- Разговарям с вас.
- Да, сигурно е това. Ами, купих си някои книги тая сутрин. Макс Ернст и Ротко.
- Рисувате ли?
- А вие? - Тя усети ритъма на разсейващи въпроси, в който бе попаднала и отвърна: - Рисувам много малко.
Въведе ме в голяма стая – достатъчно голяма, за да е спалня – която използва като тъмна стая за снимките, които обича да прави и после да ги пази от публиката само за себе си. Всичко бе много подредено. „Вижте, не е необходимо да има повече мебели отколкото в кухнята. Тук ми харесва повече от реалната ми кухня. ”
В спалнята ù има кош с гумени печати, които сама е правила. Отпечата ми страница: нещо със стар медицински шрифт от стара енциклопедия и рисунка на зъби – странна, изобщо не беше страховита – нещо като рентген на зъби и корените им. „Чудите се чии са зъбите. Точно като домашно кино или филм за възрастни. Човек се пита какви са тия хора сега и какви са били като млади. ”
Даян Кийтън, известна като колежката звезда на Уди Алън и самостоятелно, е една от най-комедийно чистите и интелигентни актриси на съвремието ни. Удивителният ù комедиен талант понякога е скрит. Тя е склонна да го пази, сякаш е неканен гост на банкет, който заделя храна за приятелите си под предизвикателния поглед на масивен иконом, или все едно талантът ù би могъл да се изпари при някоя световна енергийна криза. Подобно на много от нас, тя се страхува от напускания и финали, макар че ги предприема с жизнерадостта на тих комик, отправил се за никъде. По същия начин се възприема като човек, който отлага срещи и началото на какво ли не.
„Бих могла да посещавам занятия до без край“, каза ми тя в дома ми в Ню Йорк. „Нима не се удивляваш понякога, когато ти платят за нещо, което обичаш да вършиш?“, попита ме Даян един друг път, когато бяхме в нейния апартамент. Изглеждаше удивена, че плащащата билет за кино публика изобщо избира да я гледа и слуша на екрана. „Значи, майка ми, която ме е научила на много неща в печатането, е изпълнила живота си с безброй неща за правене. Сега, когато не работя, все още се интересувам от печатане. И ми харесва да прекарвам много от времето си, правейки колажи. Хубаво е да съм сама, да размишлявам и да гледам във витрините на магазините.“ Носеше дрехи, които сама си бе ушила. Някои от тях, които носи с особено удоволствие, са ù подарени от Уди Алън, дружката ù в безпокойството: с нея той споделя, както с Ани Хол, ужас от живи омари, закупени за интимна вечеря и щъкащи обезпокоително зад хладилника подобно на разстроена жена на тънки токчета. Кийтън изпитва романтична любов по големи шапки, които човек свързва с лодки и пикници на поляните. У. Алън ù е намерил такава в магазин втора употреба. Шапките пасват перфектно на светналото ù спокойно лице. Този ù външен вид, облечена в костюм, който вече всички разпознават като „Ани Хол“, често се състои от мъжки панталони и елечета, небрежна вратовръзка, затъкната в колана на панталона и сандали за малки момичета; или пола, риза и пуловер, и дръзко високи токчета за някой с подобен ръст. Походката ù е трудна за определяне, докато човек не осъзнае, че е свързан с това да не се осакатяваш от носенето на чанта в ръка, което възпрепятства походката на толкова много жени.
Даян Кийтън израства в южна Калифорния, в Санта Ана. Семейството ù са методисти. Фамилното име е Хол, но моминското име на майка ù е Кийтън. „Преподавателят ми в първата година в колежа ме насърчаваше да мисля, че си губя времето с „Бай-бай, Бърди“. Даян повдигна вежди и каза: „Предполагам, че всичко започна с пеенето. Винаги е било едно от важните неща в семейството ми. Излизах на верандата и запявах. Имаше едно малко по-неуспешно нещо от „Бай-бай, Бърди“: рецитал в църквата, когато бях на шест. Разревах се и се наложи майка ми да дойде да ме прибере. Публиката ме аплодираше, което беше ужасно. На осемнайсет участвах в „Малката Мери Съншайн“ и това също се получи ужасно, защото не бях това, което се предполагаше – водеща комична роля. Винаги се явявах на прослушвания в първата година в колежа и всички знаеха, че от години опитвам, но явно нямах много потенциал. Все още го нямам.“
Г-ца Кийтън учи известно време в театрално училище в Ню Йорк, но по настоящем смята, че киното все повече я привлича. „Искам да съм близо до нещата“, казва ми тя. „Човек се разочарова, ако в театъра виждаш всичко в среден план.“ Говорихме колко добре го е разбирал адашът ù Бъстър Кийтън. Семейството на Даян я подкрепя, но са далеч от изкуството. „Баща ми е строителен инженер. Имам две сестри и брат и съм родена през 1946 г., което, предполагам, би ми дало време да родя десет деца, ако наистина се стремя към това, но не съм като майка ми. Тя е посветила много време на нас. По лицето ù имаше бръчки. Американска готика. Посивяла коса, разделена на път и опъната плътно назад в кокче. И онази нравственост. Тя е права, винаги много права.“ Г-ца Кийтън прави характерен жест за праведност.
Даян се мести от Калифорния преди десет – дванайсет години. Доста след това живее година с Уди Алън; сега апартаментът ù е на около десет пресечки от неговия. Било ù е трудно да напусне семейството си. „Но понякога човек знае колко е силен импулсът да направиш нещо. Не знаех в действително колко е мощен още дълго време. Изпитвам силни чувства към страната си. Със сигурност съм продукт на този континент. Не съм работила на изток от Ню Йорк, докато не заснехме „Любов и смърт“ в Париж и Унгария. Унгарските работници са бедни, много бедни. Чужденците биха казали: „Ами поне имат постоянен доход, докато хората на изкуството не знаят откъде ще им дойде следващият работен ангажимент. Но предполагам, че ние сме привилегированите. Често сънувам Калифорния. Има един вид страхотна трева, дихондра – мека като кадифе и зелена – да я имаш е много престижно. Не понасям, когато на ония големи приеми в Лос Анджелис хората застилат истинската трева с пластмаса, защото смятат, че ще се износи, ако стъпват по нея. Е, много неща се износват, ако се тъпчат или дори само да се стъпва по тях – особено хората – защо тогава избираме да пазим трева? Не понасям хора, които пазят нещата от употреба.“
Сетих се за събиранията на поддръжниците на покривчици за кресла:
- Всичко подобно на покривчиците се прави от дантела и се поставя в горната част на креслата, за да ги пази от гела за коса за мъже.
- О да, да - каза тя. - Тия хора не искат да си личи как времето се живее, нали така?
- Каква е разликата според вас между западното крайбрежие и тук на изток?
- Калифорния е мястото, където са корените ми. Обичам времето там. Пустинята. Това, че си много повече в контакт с природата. Къмпингуването. Не ми харесва да съм в Калифорния за нещо, свързано с професията ми; просто обичам южната част, откъде съм по рождение. Що се отнася до Ню Йорк, добре е, но не мога да живея твърде дълго в лъскав свят. Макар че тук ми харесват сградите. Обичам да се разхождам. Обичам чувството от това да правя разни неща. Всичко е толкова забързано. Отиваш в супермаркета и никой не ти казва „Благодаря“ или „Може ли?“ – което си е честно. Щях да се чувствам добре, ако изпитват любезността наистина, но не е така. Можеш да се самозалъгваш в Калифорния, но не и тук – не е като в Лос Анджелис, не и като го правиш да изглежда по-хубаво и по-добро отколкото е в действителност. Предполагам истината е, че съм влюбена в Аризона и Ню Мексико толкова, колкото и в това да се шляя из Ню Йорк. Когато съм тук, обичам да обикалям ония стари книжарници за медицински книги и местата, където имат рисунки на машинарии.
„Ани Хол“ е четвъртият филм на Даян Кийтън, в който си партнира с Уди Алън. Първият, режисиран с подходяща невротична лаконичност от Хърбърт Рос, е „Изсвири го пак, Сам“; след това тя играе глуповатото момиче от двайсет и втори век във филма на У. Алън „Поспаланко“, после Соня в неговия „Любов и смърт“ – руска емоционална красавица, косата ù прибрана назад в ранно-феминистки къдрици, толкова запленена колкото героя на Уди Алън от думи като „епистемологичен“, които те обсъждат в нещо като много студени помещения, облечени в кожуси и калпаци по време на хранене. Раздразнителността, която Соня показва, докато второкурсниците обсъждат разни неща в „Любов и смърт“, е такава, която едновременно омайва повтарящия се филмов герой на У. Алън и явно го заразява с интелектуалния еквивалент на уртикария. Тя е качество, което Даян е в състояние да усвои или да зареже по своя воля. Няма и следа от раздразнителността в спокойствието на апартамента ù или в безметежната идилия на котките ù. Апартаментът е с полиран паркет, без килими, картина с бяло върху бял фон на калифорниеца Брус Нюман с думата „визия“ в още по-бяло. Има големи плетени кошници и кактус в кошче за боклук от поцинковано желязо. Цветовете, освен на кактуса и саксията му, са ръждиво-кафяво и бяло. Такъв е и цветът на котките на Даян. Едната се казва Бъстър и е червена абисинска, общителна и уравновесена; другата, Уайти, е красавица с дълъг косъм, мелез.
Над главичката на Бъстър Даян каза, че няма идея защо е била избрана да участва в „Коса“ на Бродуей, което се случва преди близкото ù приятелство с Уди Алън.
- Защото сте била най-добрата на прослушването - казвам аз.
- Вероятно е така. Може да е имало много други някъде навън, които са били по-добри, но не са знаели за обявата на продуцента.
Преди време Кийтън пее в нощни клубове в Пасадена. „Получавах лоши отзиви. Беше ужасно: всеки път, когато някой ръкопляскаше, казвах „Благодаря“ и се извинявах. Правех го хиляди пъти. Когато участвах в шоуто на Джони Карсън, винаги получавах присмех и той ми се подиграваше, защото си мислеше, че може да ме изкара от нерви. Мразя това.“ Понякога тя се втурва в неочакван опит да обясни собствения си навик да се извинява, като същевременно се крие зад бретона на шотландски териер на челото си; може би го използва така, както някои жени носят тъмни очила.
Би ù се искало да се премести от шикозните квартали в Източната част на Манхатан, където живее. „Всичките бутици и кучетата в дрехи…“ Отново засегна въпроса за сегашния си апартамент, наподобяващ железопътен вагон.
- Обичам да пътувам с влак – каза. – Но не да живея в такъв. Абсурдно e да се намираш в неподвижно превозно средство. Апартаментът може да е почти изцяло в бяло, да си е като твой собствен, но това е празен влак. Разбирам, че домът е някъде, където имаш свои хора. Моят не е точно белязан достатъчно, че да е убедителен като дом, разбираш ли? Моя си е вината, че нямам за кого да готвя. Разбира се, ужасна готвачка съм. Но си е грешка. Налага се да си поръчвам обичайните неща, които човек винаги има под ръка.
- Като кухненски предмети.
- Ами да. Ти имаш ли такива? Сякаш нямам нужда от такива. Брашно, мляко, чай, бекон, хляб, кафе, лук. Винаги ги купувам, но постоянно се развалят.
- Не и кафето и брашното, нали?
- Брашно? Ами хлебарките! – Хлебарките явно са в категорията на омарите зад хладилника. Навсякъде са онези колумнисти за кухня и хранене. За момент помислих, че ще каже „Ла-ди-да, ла-ди-да“ – начинът на Ани Хол да каже сбогом с безгрижно махване на ръката по повод на невъзможна тема, онази Ани Хол, която вероятно е базирана на особености на собственото ù поведение, което вече е изоставила – но, естествено, не го направи. Произнася го най-славно в „Ани Хол“, след като за първи път вижда на тенис корта Уди Алън в ролята на Алви Сингър. Почитане на главния герой от пръв поглед. Поздравява го с едно „Ей, здрасти“, прикривайки най-влюбеното притеснение, сблъсква се със същото, равно на нейното собствено, после завършва невъзможната тишина между тях с нейното „ла-ди-да“.
- Защо постоянно казвахте „ла-ди-да“? – питам я.
- Хората ми го лепнаха. Първоначално е значело “грандиозно”, нали така?
Има навик да връща въпросите на хората, което е рядко за актриса. Изглежда не го прави, защото иска да избегне трудните въпроси, а защото иска да види отговора на другите.
- Обичате Америка, нали така? – пита Даян. – Да? – настоява.
- Интересна е. Не е успокояваща, като Европа, а много интересна.
- Дали бих харесала Англия?
- Отнася се с теб по начина, по който казахте, че харесвате. Позволява на човек да си гледа живота. Има време и да се лута.
- Предполагам, че някои от най-интересните идеи се появяват, докато човек се лута. Леонардо лутал ли се е, преди да му хрумне идеята за летящата машина?
Пробвах да се върна към модела въпрос и отговор в правилното редуване, затова попитах:
- Кои са, да речем, тримата човека, които най-много са повлияли в живота ви?
- Кои са тримата за вас?
- Предполагам един човек и двама герои от книги. Някой от Джейн Остин и от Достоевски. А за вас?
- Ами, да видим, единият е Бъстър Кийтън. Смятам, че на външен вид е вълнуващ и много изтънчен: повече за жените, отколкото за мъжете. Позволява ти да видиш много зад нещата. Оставаш с много размишления. Имаше една жена в Санта Ана, невероятна жена, човек на изкуството. Беше загадъчна. Обичаше много неща, за които още нямах и понятие. И после, Боже, една жена, която срещнах, когато търсех апартамент и тя твърдеше, че мъжът ù е измислил торбичката за чай… Е, и семейството ми. Много сме си близки. Сестра ми Дори прилича на ескимоска. И, разбира се, Уди.
- Иска ли ви се да режисирате пиеса? – попитах.
- Предпочитам да играя в киното. Предпочитам да съм зад камерата. Няма прекъсване, няма разсейване от реакциите на публиката. (Има предвид „пред камерата“: интересното е, че вижда камерата като защитна стена срещу втренчените погледи).
- Току-що казахте „зад камерата“. Сякаш сте наполовина поне в ума на режисьора, когато играете. Не ви ли се иска да направите филм?
- Ами, може ли да е черно-бял? Липсва ми чернобялата кинематография. Също харесвам много чернобялата неподвижна фотография, както видяхте в тъмната ми стаичка. Отвежда те право там, в миналото. Живееш в него, навлизаш в света, не е ли така?
Пак и пак тя предава силен импулс да е режисьор-писател-актриса. „Пиша някои неща, просто винетки, в списания, така и така питате.“ Тя вижда нещата изцяло, в ясен въздух, както трябва да го прави един режисьор или писател, с благосклонност към особеностите. Изглежда има писателски инстинкт да записва мислите, които минават през ума ù и да ги складира в някое чекмедже. Много от размислите ù са уловени в застинали снимки, които е правила, но никога не е показвала. В нея има нещо от истинския фотограф: в бъбривото ù разговаряне, в съчувствието ù към езика на жестовете на хора, заглушени от обстоятелствата. Направи за мен кратка пантомима – как унгарците изглеждат и вървят. Било е посещение в страна, което очевидно много я е впечатлило. Кийтън не прави снимки с някаква особена причина, пази си ги, вероятно никога няма да ги покаже. Човек остава с впечатлението, че на нея самата понякога ù се иска да не я видят, да не я чуят никога.
Отново заговори за пеенето. „Никога не съм можела да пея високо. Не зная защо не мога. Може би се страхувам да го направя?“
Правила си е снимки като загадъчната млада Мата Хари с черна филцова шапка и тъмни очила, лицето ù на практика скрито във високо поло-яка. Снимките са знак за тази красавица, на която ù се иска да се скрие и изчезне в старомодна пола от две части и елече с голям размер: образ на известна актриса, която най-много я е грижа да остане незабелязана, може би оставяйки единствено пеещия си глас, който е тих, макар и сигурен, и винаги задаваща въпроси. В компанията на Даян Кийтън човек има усещането, че е с неспокоен и симпатичен дърводелец, който може би всеки момент ще го повикат с извинение да свърши нещо неотложно.
Г-ца Кийтън обожава почитания актьор, чието име съвпада с нейното, отчасти заради поетичната грация на движенията му. Гледайки един от филмите му, тя казва, че се чувства тромава – това момиче, което се движи с лекота, неочаквана от високи жени. Тя никога не се опитва да смали ръста си. Използва го, за да постигне известна елегантност, която е изискана, макар и изцяло съвременна. Когато не се движи много – е прикована към някой стол или разговор – изглежда по-малко сигурна в себе си. Дрехите тип Ани Хол са проява на самоувереност. Веднъж на наша среща Даян носеше обувки с 10-сантиметрови токове и заострен връх отпред, дебели бели чорапи, бяла блуза, пъхната в дълга широка пола, черно елече и златни бижута. Привлекателно разрошената ù коса беше прибрана на тила и закрепена с шнола.
Собственото ù отношение към работата в голяма степен е като на Бъстър Кийтън. Обича детайлите. Когато я наблюдавах на озвучаването на филма „Поспаланко“, никога не я чух да произнесе неясно реплика с колебанието, с което е била обременена. Обича текстът да е ясен и без забележки.
- Какво ви движи напред?
- Предполагам, че всички се движим напред – нали? Всеки път, когато си пусна някое от ток шоутата, си мисля, че сме загубили силата на речта. Е, аз изобщо не мога да разговарям. Мисля, че се захванах с киното, защото не харесвам конспирацията в комедиите на Бродуей. Конспирацията между публиката и трупата – публиката, която е платила толкова много, за да се смее. Лично аз, ако ще се смея, ще го правя насаме.
Въпреки че навсякъде я спират за автограф, тя е абсолютно сериозна, когато казва колко се радва да не е известна. „Представяш ли си да си на корицата на всяко списание“, казва Даян. „Щеше да ми се иска да съм агресивна към читателите, предполагам: агресивна, защото не признават собствената ми глупост да съм на корицата. Макар че не съм сигурна, че агресивността ни казва всички ония неща, които хората казват, че прави за кръвожадната природа на Америка и манталитета иди-и-си-го-вземи-сам. Имам предвид, че има и нежни и спокойни неща. Кърпи за бърсане на прах, юргани и сос от червени боровинки“.
Тя заявява някоя такава мисъл и после се запъва и обмисля какво да прави с нея – очевидно повече я интересува едно петно на полата ù и видимо се чуди дали да не се покрие – но накрая продължава до края, все още с част от съзнанието си мисли за химическо чистене. И така. Агресията. Връща се на нея. „Не понасям агресия и насилие. Което наистина е оригинално да се каже, нали? Макар че е малко не-американско да се каже, като че ли човек отрича червените кръвни телца на страната. Е, ако ще удрям нещо, харесвам неодушевени предмети, като асансьор, например. Това е моят вид агресия.“ Тя измисли мелодия от американски мюзикъл за репликата. „Това е моят вид агресия, нашият вид …“ Пауза. „Много бих искала да се насладя на нюйоркския климат, примерно. През зимата е въпрос на слоеве. През лятото не знам как ще се справя.“
- Риза на цветя и обемни панталони, и розови кожени обувки, каза тя.
- О, мъжът се закле, че са от изкуствена кожа – преструва се на разочарована.
- Смятате ли изкуствените за по-добри от кожените?
- Не е задължително, само продавачът го твърдеше и подчерта, че тези са изкуствени.
Изглежда като някакъв романтик от новия свят, който всъщност ни обещава живеене в съвсем различен свят от този с дух на съдомиялни. Нейният въображаем свят, макар че е абсолютно модерен, изглежда основан на далновидността на векове европейска мисъл, която е събрала отчасти чрез четене и отчасти по темперамент. Каза че отива в някакъв универсален магазин, аз искам ли да отида с нея? Изведнъж пазаруването придоби настроение на веселба.
Сменя цедка за кафе: макар че явно живее в „царство“ на незащитено объркване, всъщност тя добре се справя с това. Даян Кийтън, наред с всичките „Нали разбираш?“ и „Ами“ не е глуповата млада жена. На тридесет и две, тя сякаш е съвкупност от проблемите и познанието за световна история преди раждането ù, които са наследство на нейното поколение. В мислите си е преживяла както испанската Гражданска война и Втората световна, така и войната във Виетнам. Това момиче от Калифорния, географски толкова отдалечена от Европа, има чувство за липса на изолационизъм, което трябва да ни говори нещо. То вероятно подсилва дълбоката ù връзка с родения в Бруклин евреин Уди Алън. Даян говори много разумно за „успеха“ и за актьорската работа, което като цяло привлича много глупости от типа „Западно крайбрежие“ от изтънчени хора, предупреждаващи за опасностите от преследването на слава, докато самите те я преследват. „Ако си актьор“, казва тя, „трябва да положиш усилие пред други хора. След това трябва да си кажеш, защото си под такъв натиск, „Господи, никога няма да ми позволят да направя нещо нередно, никога. Просто от мен се очаква да го правя както трябва пак и пак.“ И тогава трябва да си кажеш, цяла лудост е. „Обезателно трябва да продължиш, не мога да продължа, ще продължа“, като оня мъж при Бекет.“
Публикувано като печатно издание в броя от 25 декември 1978 г. със заглавието „Нейният собствен най-добър опонент в спора“.
Илюстрация: Бърнард Фукс
Прочети в оригинал
© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics
Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.