Людмила Миндова: АНГЕЛЪТ НА ПРЕХОДА. Книга за майка ми и свободата II

„Ангелът на прехода“ е книга, родена от болезненото преживяване на загубата на родителя и посветена на паметта на Свобода Стефанова (1944–2023). Животът на майката е отправна точка към размислите за политическата история на България през XX и XXI в., за проблематичните процеси, които вместо реализация на идеалистичните планове често предизвикват патологични отклонения с дълготрайни обществени последици. Миндова разглежда прехода след 1989 г. от неговата политическа и социологическа страна, но и през личните и семейните си преживявания, като възприема амбивалентно неговото начало: „Надеждата и безнадеждността, тъгата и радостта, смъртта и спасението очевидно ще останат трайно свързани в паметта ми с 10 ноември“ (с. 25). Людмила Миндова разказва историята на майка си и на родината си в периода преди и след 1989 г. – Свобода Стефанова се явява едновременно потърпевша (като дете на репресирани „бивши хора“ и свободомислещ човек в несвободни времена) и ярък пример за индивидуално и неконформистко поведение (като част от демократичните промени след 1989 г.). Съдбата на майка ù е и част от семейната, родовата история, която авторката проследява от втората половина на XIX век до настоящето и изобразява като пример за благородство на духа, но и низ от разочарования при сблъсъка с неумолимата „голяма история“.

„Книга за паметта и свободата“, Кристиян Янев, Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (България)

Мемори карта 48

Завещанието

Разбрах, че положението става неспасяемо, когато в Белодробната болница я настаниха в една стая с мила жена с рядкото име Алтъна. Най-малкият проблем беше, че както навсякъде, и там имаше не само любезен персонал. Хокаха я, дразнеха я, чувстваше се унизена. На фона на цялата тази тревожност Алтъна беше съкровище, истинско злато. Симпатична, внимателна, с две чудесни дъщери и сладки внучки. Надявах се майка ми да се съвземе там и да се върне скоро здрава вкъщи. За жалост, точно там стана ясно, че плевритът е причинен от рака на белия дроб.

Тогава разбрах, че срещата с Алтъна не е случайна, и усетих с мъка, че майка ми наистина си отива от този свят. Чрез Алтъна, която беше човекът знак за прочутата и толкова анализирана в ученическите и в студентските години глава „Тлъка в Алтъново“, майка ми Свобода си отиваше от този свят пред очите ми. Тъжна, самотна, в непоносима мъка, страх и болка. От най-скъп човек, с когото довчера сме били заедно, говорили сме, докосвали сме се с думите, споделяли сме и мислите, и хляба си, но и понякога сме спорили по начин, за който сега горчиво съжалявам, след всичко това майка ми, през чието тяло бях влязла в живота, сега ставаше безплътна душа. От нея – освен покрива над главата ми, освен уюта, който беше градила години наред, пръснатите като снежинки мильота, неизползваните запалки и пепелниците, посудата, книгите, плочите, дисковете, техниката, дрехите, очилата, чертежите, рапидографите, карикатурите, албумите, писмата, картините – сега оставаха думите, жестовете, въздишките, споменът за гласа ù… Остана словото. Майчиният език, в който единствено сега мога да я прегърна. Понеже бях толкова смазана от своята безпомощност и от това как я гледах да се дематериализира пред очите ми, че дори накрая не смеех да я прегърна. Сякаш се страхувах да не я счупя.

Не беше първият човек, когото гледах как пред очите ми се завръща в думите. Но беше майка ми.

Франсоаз Долто, забележителна френска психотерапевтка с огромен опит в грижата за децата, казва в заглавието на една своя книга, че „всичко е език“. Но не само това. Всички сме език. И докато сме живи, можем да се любуваме на езика в многообразните форми на неговата божествена материалност.

Наскоро четох, че когато смъртта диша във врата ти, това се отпечатва върху външността ти. Състаряваш се, съсухряш се. Смъртта идва тогава, когато се почувстваме недостатъчно обичани. Когато изгубим надежда в любовта на този свят. Майка ми си отиде със страшно чувство на самота, а моята помощ беше на човек, изтърващ кристална чаша – виждаш, че това се случва, и с цялото си същество искаш да го спреш, но нито знаеш как, нито имаш сили да промениш случващото се.

Записах номера на Алтъна, но не ù се обадих.

Обади ми се Веселин Алтимирски. Два часа преди погребението. Бях забравила да му кажа. Толкова набързо стана всичко и толкова усилия полагах да се справя, че обърквах елементарни неща. Беше научил от фейсбук за опелото и се разбрахме да се срещнем пред църквата. Един от най-скъпите приятели на майка ми от младежките години. Когато ме запозна преди трийсет години с него, представи ми го като Весо Песа. Така му казвали със съучениците. Сигурно е бил верен приятел като куче. Няколко дни по-късно ми даде флашка с драматичната история на рода си. Беше кръстил файла „Банка“. И така си е – нашите най-големи авоари са нашите близки. И от тях ни остават истории. Това е същинското им завещание.

Името на Алтъна означава буквално „жълтица“, но Алтимирски се тълкува като „желязна ръка“. Родът на Веселин идва от село Алтимир в Северозападна България и смятат, че оттам са понесли фамилията в пътешествието си на североизток към Русе. Смята се, че селото носи името на прабългарски или куманско-печенежки владетел.

По-късно научих, че Веселин има брат. И двамата инженери като майка ми. Синове на „преследвани от народната власт“. Единият беше разказал за рода на майка им. Другият – за рода на баща им. Пристигнали от различни български краища, сякаш и техните родители се били събрали, за да лекуват с любов незаздравяващите рани от българската история.

В книгата на Вили Лилков „Погубената България“ прочетох историята на бащата на Веселин Алтимирски и брат му Емил. Това е един от хората, които са придали блясък и стил на буржоазна България преди Девети. „Във всеки дом – радио“ – това е била мечтата на стария Алтимирски, който създава българското радио „Бралт“ и това е най-популярният радиоапарат до края на Втората световна война в България. Само че после комунистите спират производството, а господин Сава Алтимирски не е желаел да продаде душата си на дявола и затова е избрал мъчителния, но честен път. Целият му живот оттук насетне преминал в обикаляне по градове и села да поправя, където може, старите радиа. Възпитал е достойни синове. Като в едно стихотворение на Йосип Ости „бедността ги направила богати“.

Бащата Сава отраснал с още шестима братя и сестри в семейство, което войните оглозгали като прегладнели хищници. Баща му Ангел починал след Балканската война от болести и рани и майката се наложило да разпродава всичко, за да изхрани децата си. Продала и няколкото шевни машини „Сингер“, които останали от мъжа ѝ – дистрибутор на славната нюйоркска корпорация, основана през 1851 г. от Исак Мерит Сингер и адвоката Едуард Кларк.

Когато от фирмата потърсили шевните си машини при своя представител и открили, че си е отишъл не само той, но и шевните им машини, завели дело срещу вдовицата. На нея нищо друго не ù оставало, освен да се яви в съда и да понесе достойно последствията. Когато застанала на подсъдимата скамейка заедно със седемте си деца, гледката била така красноречива, че не само „Сингер“ оттеглили иска си и опростили дълга, но и отпуснали еднократна помощ на семейството, колкото да успее поне за известно време да върже двата края.

След тази история за „Сингер“, която научих благодарение на публикувания в русенски сайт разказ на брата Емил, все повече си мисля, че светът на Сингер, Айфеловата кула и Статуята на свободата носи естетическа стойност и духовно измерение, недостъпни за обществото на материализма. Това не са нито само предмети, нито обикновени паметници – това са знаци за границите на човешкия дух, за пътищата, по които човекът търси Човека и Бога.

Старите градски къщи имаха „Сингер“. Бабите и дядовците от тези къщи са говорели френски и немски. Някои латински, руски, турски, гръцки… Радиото е било нещо саморазбиращо се. Както се е разбирала от само себе си музикалността. Музиката е била част от бита. Не само от празника. Не са били само въпрос на престиж езиковата и музикалната култура. Било е преди всичко въпрос на вкус. И на „вярност към Духа“, както сигурно би казал поетът Иван Теофилов.

Започнах да свиря на нашия „Сингер“ тайно. Научих се сама, докато майка ми ходеше на работа. Не ù беше неприятно, когато разбра. Справях се прилично. После минах на електрическа машина, но „Сингер“ си остана „първата ми цигулка“.

Когато в Еврейския музей в Софийската синагога видях „Сингер“, имах чувството, че се убодох на иглата. Инстинктивно стиснах пръста си, за да не шурне кръв. Витите стълби към втория етаж, където се помещаваше музеят, ме върнаха в родния ми дом. Бялата мазилка, дрехите, очилцата, някои счупени, покъщнината, всички музеи, където и да са, непрестанно ме връщат към детството ми. Но „Сингер“… Той наистина е нещо специално. Мисля, че и цялата тази книга със спомени за майка ми е писана не на компютър, а на шевната машина от прабаба ми Свобода, докато чакам внучка ѝ да се върне от работа. Помня колко се забавлявах, когато разглеждах вкъщи по старите гардероби и бюфета, по шевната машина, по порцелановите сервизи, по лъжичките за сладко различните стилизирани вариации на буквите „S“ и „С“. „С“ като Свобода, Singer, ключ Сол, Salzburg, София, Средец, сърце…

Когато пристигнахме в апартамента, в който живеем, предишните собственици ни бяха оставили техния „Сингер“. Беше различен модел от нашия. Тогава разбрах, че имало женски и мъжки модели и забелязах колко много машините приличат на коне или хрътки. Сега благодарение на интернет откривам още повече стари модели. Би било вълнуващо преживяване да посетя някой ден музея на „Сингер“ в Ню Йорк. Да ги видя тези железни късчета човешка история на едно място.

Когато майката на мой близък като младо девойче отишла да изкарва препитанието си в родния град на бъдещия си съпруг, тя въобще не подозирала, че толкова скоро ще ѝ поискат ръката. Но тя, с нейната миниатюрна фигура на Едит Пиаф и пронизително сини огромни очи, само щом отворила капака на шевната си машина „Сингер“ и започнала да шие всичко каквото се сети човек, от ризите през покривките до бельото и чаршафите, моментално накарала сърцето на снажния и изпълнен със сили и мечти млад мъж („хубавец“ – казвала за него на внучките си след години) да заподскача така, все едно всеки момент ще изхвърчи като птиче от кафеза си. И Димитър – човекът, който бил така запален по техниката и автомобилите, че сякаш още не мислел за жени – бързо повел Цветана към венчилото. Когато отида на гости в дома на сина им, винаги спирам пред шевната машина и сватбения им портрет. Спирам и не мога да отлепя очи от него. „Не съм виждал друга жена да обича толкова силно мъжа си“ – казва ми той, за да ме извади от унеса, а аз в това време мислено се нося във времена и пространства и без да зная как, зашивам една към друга различни човешки истории в моя голям албум на семейната памет. В този семеен албум всички сме роднини и всички сме свързани с неведомите нишки на любовта и волята за живот.

И накрая – най-голямото завещание.

Когато прадядото на братята Алтимирски видял, че му иде краят и няма да има сили да избегне страшното клане, което гърците подготвяли в родното му село Загоричане, за да ги прогонят от Костурска Македония, та и „един жив българин да не остане“, той натоварил дъщеря си Елена в една каруца, дал ù торба жълтици и я пратил към Цариград. Лена била млада майка, а мъжът ù по това време – в Румъния по работа. Сама с двете си момичета до нея и с бебе на ръце, тя не знаела накъде по-напред, когато още на следващия ден каруцарят я зарязал сама на пътя и драснал където му видят очите. С децата ли да се оправя, с багажа ли, не мислила много жената и оставила по пътя и бохчите, и торбата с жълтиците от баща си. Все пак успяла да се добере с децата до Цариград, а после оттам при мъжа си в Букурещ. Преди да тръгне обаче на север, нейни съселяни я издирили в Цариград и ѝ дали торбата с жълтиците. По кръстчето в нея хората разбрали чия е.

Загоричанското клане било на 25 март 1905 г. Точно на Благовещение. Предводителят на клането – костурският митрополит Германос Каравангелис. С Каравангелис на Благовещение явно на българите трябвало да им се види краят. Вместо „блага“ – „черна“ вест. Зверствата били ненадминати. Европейците коментирали, че такава жестокост не били виждали и от турците по-рано. Както пише Веселин Алтимирски – не били виждали още на какво са способни комунистите, затова.

Но и след всичко това, слава Богу, можем да кажем: Още не е загинала… Защото все трябва да се намират още от ония хора, които по кръстчето могат да открият човека и със стар „Сингер“ да зашият и съберат онова, което на пръв поглед изглежда безвъзвратно разделено или изгубено.

Людмила Миндова в Диаскоп

Людмила Миндова: АНГЕЛЪТ НА ПРЕХОДА. Книга за майка ми и свободата I

Откъси от книгата на Людмила Миндова 
"Ангелът на прехода. Книга за майка ми и свободата"
Изд. Изток-Запад, 7 април 2025
Редактор: проф. Кирил Топалов
Оформление: Румяна Дамянлиева
Страници: 230
Цена: 19 лв.

Публикува се със съдействието на автора и издателството.

Свобода Стефанова (11.06.1944–08.03.2023)

Свобода Стефанова е родена в Русе на 11 юни 1944 г., при най-голямата бомбардировка над родния й град по време на Втората световна война. Прекарва детството и младостта си в Русе в дни трудни, като за всички семейства на „бивши хора“, но и жизнерадостни, сред истински приятели и забележителни учители. От специалностите, достъпни за „неблагонадеждни“ като нея, избира инженерството. Има две висши инженерни образования и няколко специализации в областта на електроинженерството, радио-и телевизионната техника, осветителната техника, компютърните науки. 

Свобода Стефанова е сред основателите на СДС-Русе. Народен представител е от СДС в 36-ото и 37-ото Народно събрание, като при единия си мандат е председател на Комисията по околна среда. Участва в протестите срещу дългогодишните обгазявания на Русе от химическия завод „Верахим“ и в контролните международни комисии в края на 80-те и началото на 90-те години, благодарение на които дейността на завода е прекратена. В края на 90-те години се оттегля от активно участие в политиката, но до края на живота си не спира гражданската си ангажираност по важните въпроси за обществото. Умира на 8 март 2023 г. в София.

Людмила Миндова

Людмила Миндова е родена през 1974 г. в Русе. През 1998 г. завършва славянска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски", а през 2005 г. защитава дисертация върху хърватската барокова литература. Автор е на монографията „Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма“ (2011) и на поетичните книги „Блус по никое време“ (2009), „Тамбос“ (2014) и „Животът без музика“ (2016). В неин превод са публикувани книги на Данило Киш, Дубравка Угрешич, Йосип Ости, Симо Мраович, Миро Гавран, Алеш Дебеляк и др. Поезията й е превеждана на хърватски, турски и английски език. Един от основателите на сайта "Открита литература".

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.