Васил Кичуков: Доживях

Денят беше толкова ясен, че сякаш две слънца го осветяваха. С една дума създава бодро настроение, като пред новогодишен празник. Винаги, когато е така, се случва нещо важно. Какво ли? След тая дългоочаквана реституция мисленето на хората се променя като ненадеен вятър, ту духа от изток, ту духа от запад, иди че му разбери посоката. Радост голяма, радост като главозамайване от намерено голяма имане. Така си е! Който иска търговийка да завърти, който иска земята да обработва, това е. Кой какво му душа сака, кой за каквото има сили, всеки си има акъл да го използва както си знае. Големи главоблъсканици, важното е, че си имат хората имотите.

Към малката заличка на читалище „Пробуда” пристигаха хора на различни възрасти. Едни с два бастуна, други с един бастун, един с патерици, но присъствието му е „задължително”. Пролетният вятър ги беше подбрал и ги насочваше, както овчар гладното стадо към сочните пасбища. Те вече са толкова малко... Раздаде се земята, раздадоха се поляните и остана само чеира и дребни общински имотчета.

Председателят на общинската поземлена комисия, настанен на ниската маса, подмята ония ми ти документи, от кубче на кубче и обратно, явно нещо беше решил като начало на раздаването им. До него с вдигнато чело се кипреше кмета сякаш е на предизборен митинг. Вчесан, с новия костюм на ситни лъскави точици и вратовръзка на райета от сиви и кафяви ивици, потреперваше колене, като че има зор за облекчаване. От другата страна, загледан в малцината присъстващи, уверен в добре свършената работа, е седнал председателят на местната подкомисия за събиране на молбите и окомплектовката им.

И така, сбирката откри кметът:

— Господа, дойде моментът да се поправи една несправедливост, да се даде възможност на нашите работливи хора да работят и произвеждат от собствените си земи. Това е бъдещето на земеделието ни. И нови машини ще има от нашите външни приятели, дето се вика кола жито, един трактор. Не се плашете, а се радвайте, че земята пак си е наша и стопаните сме само ние. Кой както намери, така да я стопанисва.

Тук, едва забележимо преглътна и за да прикрие неувереността в това, което казва, тихичко се изкашля. Председателят на общинската поземлена комисия, почувствал „изчерпаната” реч на кмета, реши да му помогне:

— И така другари, извинете... господа, решението е днес да раздадем първите решения за собственост на върнатите земи. Първо ще дадем на тези, които най-много са страдали от близкото минало и стоически са носели мъката по отнетите им земи. Ще започнем от най-възрастния, дядо Кольо Къртила. Заповядай, дядо Кольо!

От първия ред се надигна поканеният, леко приведен напред, после се изправи в цял ръст и доколкото е възможно тръгна „наперено” към масата. Добре че разстоянието беше около две метра, та стойката му не се промени много.

— Ето, дядо Кольо, да си жив и здрав, да я работите и богати реколти да берете - подаде документа, усмихнат председателят.

— Благодаря, господин председател — треперещият глас на дядото подсказваше вълнението, сякаш прави предложение за женитба и продължи обърнат към присъстващите - доживях да си взема нивичките.

Гласът трептеше като от болно гърло, клепачите примигват често-често, за да разкарат появилата се влага в очите. Уморен, с леко залитане, се отправи към мястото си. Стоящият до него дядо Илия издърпа от ръцете му решението на комисията и се вторачи в напечатаното, без очилата си виждаше редовете като мрежа от плътна бодлива тел. Да, ама нали видя с очите си документа! Това му стигаше, за да изправи болния си кръст и предаде чорбаджийска стойка на понапълнялото си тяло. Дойде и неговият ред, на „чорбаджи” Илия. Той беше един на майка и татко, жена му също беше едничка рожба, та посъбраха доста имотец - има няма четиристотин декара.

— Ето ти, дядо Илия, бол земя, да ти са пълни хамбарите и, както казва кметът, давай жито, купувай трактори, инвентар и продължи със следващия. А сега да дадем решението на свещеника.

Изправи се поп Иван, прекръсти се, измърмори нещо под мустак и пристъпи към „президиума”, получи документа, прекръсти се пак и си седна на мястото. Следващият беше председателят на управителния съвет на читалището. Той беше доволен, защото е наясно, че други ще гледат земята на читалището и ще получават само рентата. Той осъзнаваше, че това в момента е единственият начин за обработка на земята от почти всички възрастни хора, присъстващи тук — новите-стари собственици.

На последния ред е седнал Стоян Заваната. Той не беше от поканените, но винаги намираше възможност да присъства на събития, от които може да запълни жадната си душа за новини. Познаваше той първенците на селото от миналото и сега виждаше отново възвръщането им.  Как може неговата заядлива душица да се съгласи с това ново неравенство, нали обещаваха равен старт. Не беше наивник, но се надяваше на промени, наистина демократични, както уверяваха ораторите по митингите. Непрекъснато се въртеше и мърмореше, така че да го чуят седящите на последния ред, от неговата черга, дето се казва:

— Тоя дядо Кольо е прав, ама нали има при себе си един болнав син и една внучка, омъжена в София. Снахата изглежда здрава, но вече на тая възраст не е за редовна полска работа - изцъка тихо с език и подхвана следващия:

— Тоя пък Илия, все по един в семействата, ама да се оправя, негова си работа, като синът му е шофьор на автобус, внукът работи в града, да не ти се емнат по кърищата, аха....Виж на църквата е хубаво, защото е на самостоятелна издръжка, а читалището се нуждае от повече средства, защото даваните от държавата са недостатъчни.

Показа завидно познаване на селските работи Стоян и имаше предвид, че новите управници не са много по културното издигане на народа. Направиха му бележка да мълчи, за да чуят кои са следващите „удостоени” с това предимство първи да получат решенията на поземлената комисия. Не пропусна и връщането на земите на училището, което предизвика общо одобрение на присъстващите.

— Засега това са първите документи, а останалите ще получите от общинската комисия в гр.Пловдив — приключи с раздаването председателят.

— И така, господа, това е бъдещето на селото. Заемайте се и да няма пустеещи земи по нашия кър. Докажете, че винаги сме били първи от околните села и няма да се изложим. И да допълня, че може да се сдружаваме, да създаваме кооперации от нов тип, защото уедряването на земята и взаимопомощта са гаранция за бъдещите успехи.

И мислите на кмета бяха объркани, като на всички селяни и затова все вървяха в посока на: „Кой ще обработва върната земя?” Той каза още, че ще доставят трактор за общо ползване в началния етап. Ще е поставен на площада и който иска, може да го ползва.

— Дрън- дрън ярена! Паратико работа! — не се стърпя Стоян Заваната, защото знаеше от опит, че общата работа е „колективна” отговорност. Гласът му прозвуча назидателно, та всички се обърнаха и го изгледаха различно, едни злобно, други зачудено, а трети одобрително, защото също имаха богат опит за това.

Няма да продължавам да описвам разговорите извън залата до късно през нощта. Само ще добавя, че съвсем скоро се появи трактор на площада, чистак новичък, в син цвят, и камион с торове докараха, ама се разпределяха на... сигурно се досещате, че винаги си има „наши и ваши”.

П. С. След няколко месеца тракторът изчезна без знак и след. Десетки къщи се сдобиха с външна изолация по така наречената „енергийна ефективност”. По новите покриви „накацаха” слънчеви батерии, навесиха се големи „чинии” на Булсатком, увеличи се автомобилният парк на селото. Вероятно се досещате, че всичко това дойде от... продадените ниви. В Ягодовското поле започнаха да се появяват нови, мощни трактори, за да заместят остарелите от употреба от кооператива.

Карикатура: @Георги Чепилев

Васил Кичуков в Диаскоп

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.