Илко Димитров: "виртуална сцена, която никъде не започва"

21.01.2014

***

Диктатът на общото пространство, в което

интимността на преживяването е сменена

от треската на моментното споделяне, а осмислянето –

от внезапно хрумване, което не стъписва, а се вписва.

Това ли е бъдещото писане на поезия –

някой нещо добавя или премахва върху една

виртуална стена, която никъде не започва

и никъде не свършва, както и това,

което се прави върху нея, и правещите го.

***

Радостта на човека – сгъната вечност.

***

Вятърът няма да свърши работа, ако не е в платната,

ако е в във водата, вятърът може да обърне лодката.

Водата няма да свърши работа, ако не е хваната в язовира,

ако е отприщена върху земята, водата може да наводни къщите.

Екстазът няма да свърши работа, ако не е в главата,

ако е в сърцето или в краката, екстазът може да убие човека.

***

Едно е смисълът, а друго - думите,

усещането за лице не е лицето, нито

отношението ми с човека срещу мен е отношението ми към него –

условността на социалния обмен подменя

съдържанията на човека, сякаш това,

което се намира вътре, не е за показ, най-малкото – в момента.

Истинното не е възможно, а възможното не е истинно –

една определено неподходяща ситуация за този,

който няма време. Но това не е призив за естественост,

а зов за непосредственост, нетърпение да видя

един бегач, а не щафета, която си предава палката,

внимавайки в моментите на препредаване.

***

Не да се описва, не да се представя, а да се настоява,

да се иска в думите, така по-бързо ще се случи смисълът,

който е надвиснал вече.

от поетичната книга на Илко Димитров "Това едно/Можеш ли го"

ИК "Критика и хуманизъм", София, 2013

илюстрация: Георги Чепилев

редактор: Христина Мирчева