Юлияна Тодорова: Прибалтика

ПРОЗА В ДИАСКОП

►

Никак не обичаше да пътува през София. Петнайсет години по-рано беше учила в най-стария университет в страната и с радост си спомняше студентските години, но въпреки нелесния си живот, удоволствието от това, че се бе върнала да живее в родния си морски град, беше далеч по-голямо.

Неда беше пристигнала рано сутринта с нощния влак, който я изтърси с неудобния куфар на смрадливата централна гара. Пи някакво кафе и се придвижи към летището. Малко неща изглеждаха променени, освен може би хилядите отсъстващи българи, дето се бяха изнесли към широкия свят точно през Терминал 1 – в ония години единствен. И тя беше миткала усилено насам-натам, но никога не пожела да не се върне и не съжаляваше. Огледа през мръсния автобусен прозорец натоварените с коли булеварди, забързаните и намръщени столичани, неприветливия изглед на планината под сивото небе и си каза с облекчение, че ще види отново залива на родния си град само след седмица!

Салоните за излитане на новия софийски Терминал 2 се ширеха празни и излъскани. Неда си чекира багажа и седна да наблюдава малкото пътници. След минути се появи тя, поетесата. Познаваше я бегло от последния курс в университета покрай най-интересния преподавател, с когото тя се оказа близка. Не се беше променила много: същите дълги, буйни, тъмни чупливи коси, умен поглед в черните очи и удобно небрежни дрехи върху женственото тяло. Очевидно не се чувстваше спокойна, защото седна и изнервено извади електронен четец. Зачете се, но не изглеждаше да ù доставя удоволствие.

А Неда я наблюдаваше дълго, но ненатрапчиво. Много ù се искаше да ù се обади, а не знаеше как. Просто щеше да я поздрави и да попита закъде лети. Наскоро беше прочела в нейно интервю, че подготвя нова книга. От многото задължения в семейството и в университета на Неда рядко ù оставаше време да следи новоизлезлите книги, дори и на нашумели автори. Но наистина ù беше любопитно как се развива някогашната ù позната. Сигурно отива на четене по някой литературен проект - сега се бяха нароили, нали приеха страната в Европейския съюз. Самата тя трябваше да изнесе няколко не особено интересни лекции в прибалтийски университет по междууниверситетската програма „Еразъм“.

Представи си живо как поетесата слиза с малкия си багаж на летището, където я чака залисан представител на проекта и я придружава до малък хотел в центъра. Чел е преведените ù стихове и му е много интересно да се запознаят на живо. Чувал е, че е умна и начетена, доста издавана и превеждана на няколко езика. Самата тя също превежда и се включва постоянно в международни проекти, които успешно свързват хората на перото и читателите им из Европа. Сигурно е изморително да дисциплинираш ума и въображението си, докато пишеш проза, мислеше си Неда. Обаче с поезията е различно – авторът изпада в онова особено състояние, когато го води внезапната емоция. Тя черпи от бликналата струя радост и възторг или обратното – неудовлетворение и тъга, излива в празния файл ред след ред, докато се появи нещо цяло, което да говори на читателя и да му внушава авторовото състояние. Странна работа са пишещите: наблюдават всичко и най-вече всички с широко отворени сетива. Да събират впечатления е най-важното. Обикновено хората се щурат в живота и във връзките си като неориентирани електрони, обаче не са много тия, които се втренчват в детайлите и оттам набират „материала“ си.

Неда също беше опитвала да пише. Някъде из шкафовете в дома си пазеше малък, но дебел тефтер с доста стихотворения. Някога  добре ù се получаваше мерената реч, римите идваха сами и настояваха да облекат в себе си мислите и преживяванията ù на млада жена, още непознала превратностите, които ù предстояха. Предвидливо беше заключила този опит дълбоко в съзнанието си, но не забравяше, че го има и някой ден би могъл  да ù се притече на помощ. На няколко пъти в живота ù се беше случвало да губи ориентир и да страда като прогонено куче. Понеже не беше в характера ù, а и възпитанието не ù позволяваше, обикновено не разкриваше какво я мъчи, не се оплакваше, не обичаше и хората, които го правят, за да предизвикат съжаление. Обаче точно това я караше да потъва надълбоко и изтърваваше момента да си помогне сама. Тогава заключваше сърцето си и страдаше дълго и напоително. В такива моменти отваряше тефтера и търсеше старото си поетично „аз“, което малко по малко ù носеше успокоение и искрица надежда, че пак ще събере парченцата от наранената си душа.

Обявиха нейния полет и след три часа Неда слезе на летището в Рига в мъгливия студен следобед. Не ù се искаше да дава пари за такси и се оправи лесно с градския транспорт до хотела, където беше резервирала пет нощувки. Оглеждаше непознатото място с любопитство. В центъра се извисяваха островърхи кули на просторни църкви, сградите бяха с весела цветна украса, все едно излезли от приказките. Прибалтийците не изглеждаха много по-различно от сънародниците ù, а градът беше доста по-чист и подреден от нейния роден на хиляди километри на юг; но имаше ли, всъщност, значение? Навсякъде хората искат едно и също – да са здрави и удовлетворени. Някои го наричат щастие, но дали изобщо има разлика? Една отсянка, добавен смисъл – просто дума от езика.

Седмицата в Рига мина много бързо: зареди се от успешните лекции, от новото място и непознатите пространства. Нищо, че времето в прибалтийската страна упорито си остана студено и дъждовно. Рано на другата сутрин ù предстоеше обратният полет към София. Както винаги, беше приготвила багажа си навреме, знаеше в колко часа трябва да вземе автобуса до летището, затова използва времето преди лягане, за да провери електронната си поща на компютъра в лобито на хотела. Прерови и новинарския сайт, в който обикновено влизаше, за да се информира. Едно кратко съобщение я зашемети и натъжи: беше починал Константин Цветков - интересният  преподавател от студентстките ù години, съпруг на същата поетеса, която срещна на софийското летище миналия понеделник.

В главата на Неда нахлуха спомени от последния курс на петгодишното ù следване, когато и през двата семестъра центърът беше точно модулът по художествен превод на Косьо. Самият той предпочиташе студентите му  да го наричат така. Винаги скъсяваше дистанцията преподавател – студент и от това в семинарните упражнения в Гълъбарника обикновено цареше непринудена атмосфера, която не се срещаше често по онова време. Тогава Неда нямаше представа как го прави, но Косьо редовно им носеше много интересни текстове за превод и умееше да ги провокира за обстоен литературен анализ, преди да пристъпят към сложната игра на преводаческото усилие. Неда си спомни какво удоволствие ù доставяха часовете му, също и силният искрен смях на Косьо от някое остроумно предложение за преведена дума или отсянка на речта. Стана ù тъжно, че вече го няма и се замисли за собствените си студенти, които щеше да види още на другия ден. Сигурно поетесата е потънала в скръб. Какво нещо е животът... Човекът просто вече го няма. Niente, zero, празнота и тъга. Остава само написаното от него и спомените на всеки, когото е докоснал с човечността си, красивия ум и преподавателските умения.

Неда се качи в хотелската си стая и извади няколко чисти листи, останали от приготвените за лекциите материали. Впечатленията ù напираха, а емоциите бързаха да бъдат уловени. По стъклата забарабани пролетен прибалтийски дъжд и въпреки късния час, навън бе все още светло. Беше унила заради тъжната новина, но точно тъгата ù караше думите да изникват една след друга. Неусетно изписа цели две страници.

Текст и снимки: Юлияна Тодорова

Юлияна Тодорова в Диаскоп

Коледен брой на Диаскоп 01-31 декември 2025 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.