Иванка Могилска: Полянка за снежни човеци

ЗА ДЕЦАТА

►

„Полянка за снежни човеци“ е втората книга с приказки на Иванка Могилска. В нея са събрани 14 кратки приказки, посветени на суперсилата на децата да живеят едновремнно в реалността и фантазията си; да създават приятелства при всякакви обстоятелства и да се грижат за същества и неща, на които възрастните не биха обърнали внимание. Това е книга за копнежа по това, което искаме, но не можем да имаме веднага, за радостта от живота и за топлината на зимата.

Както и в първата книга с приказки на авторката, „Шарени сапунени балони“, главен герой е момчето, което открива магичния и необясним, ежедневен свят.

Детска книга, която радва децата и стопля сърцата на възрастните.

Полянка за снежни човеци

Небето – перленосиво, дърветата – сребърни, земята – бяла. Поглежда момчето през прозореца и му се иска хем да ахне, хем да изписука.

– Ахсук! Ахсук! – хвърля се да се облича и след минути вече е навън. Държи майка си за ръка, стъпва в снега и току се обръща да провери оставя ли следи. От време на време трие очи и плюе. Харесва му снегът, но го дразнят снежинките! Непрекъснато му се завират в очите, в устата, в носа. Според майка му искат да си дружат с него, но не знаят как да подходят. Според момчето, ако искаш да си приятел с някого – прегръщаш го и не му дърпаш играчките, нито се опитваш да му се навреш в устата. Устите трябва да са свободни, в случай че някой реши да черпи с бонбони. Небето – хулиган, който ръси снежинки, дърветата – заядливци, дето ти изсипват сняг във врата, земята – капан до капан от снежни дупки. Момчето избира само неотъпкани места и дърпа майка си за ръката да вървят по тях. Търчи напред, оглежда се – търси полянка, на която да направят снежен човек. Тук поглежда, там поглежда – навсякъде коли, шахти, плюещи плочки. Уморява се, натъжава се и - ох! - разрешава на мама да го отведе вкъщи. Пият чай, ядат малиново сладко и какво да види момчето – полянката за снежен човек била на тяхната тераса. Ура!

Небето – бяло като косата на дядо, дърветата – рошави като баба, земята – цялата в стъпки от малки крачета.

Ще излязат съседите да вървят по своите важни дела и ще се зачудят: „Къде ли е ходило това дете рано сутринта?“, „Какво толкова важно има да търси в тоя сняг?“. На нито един възрастен няма да му хрумне, че съществуват полянки за снежни човеци. Затова и само момчето ще играе на своята до пролетта.

Клубът на щастливите певици

Печката беше стара, но с бодър дух. Белите ù бузи блестяха, бронзираните ù крачета бяха изящни и здрави, а на двете ù малки врати, и на голямата, имаше дръжки като листа на цвете. Когато дядото пъхаше въглища и дърва в нея и затваряше горната вратичка, през решетката се виждаше как примигва и се облизва огънят. После печката започваше да пее: „Бум-бум-бум! Пук! Псссццц! Бум-бум-бум! Пук! Псссццц!“. Не след дълго в песента ù се включваше и оранжевият чайник: „Фиуу-фиуу-фиуу“. Котката додаваше: „Мъррр-рръммм-мъррр-рръм“. Дядото не се стърпяваше, скокваше, хващаше бабата през кръста и танцуваше с нея из стаята. Или по-скоро той танцуваше, а бабата го спъваше. Хич не я биваше в танците, горката, но дядото и печката го знаеха и не ù придиряха.

Забавляваха се. Малката стая се изпълваше със смях и възклицания. Печката се разгорещяваше, бузите й почервеняваха, струваше ù се, че ако размаха всичките си врати и вратички, ще литне. Обаче не го правеше веднага. Харесваше ù с дядото и бабата, не искаше да ги оставя на студено. Той я чистеше всяка сутрин, изнасяше пепелта, внасяше сухи дърва. Тя лъскаше бузите ù и мажеше с много приятен крем бронзираните ù крачета. Изчакваше ги да се натанцуват, да се уморят, да си легнат и хубавичко да заспят. След това се отпускаше и от цялата радост и вълнение ставаше лека, лека. Издигаше се нагоре, промушваше се през комина и отиваше да се срещне с останалите членове на клуба на оцелелите стари печки на дърва с тайното име „Щастливите певици“. Шушукането и кискането им огласяше небето, а бабите, дядовците, децата и животните – всички – сънуваха падащи звезди с медни звънчета на лъчите.

От книгата на Иванка Могилска "Полянка за снежни човеци"
ИК Жанет 45, декември 2025
Оформление и илюстрации: Мила Янева - Табакова

Покана за участие в конкурс „Полянка за снежни човеци“ по книгата на Иванка Могилска

За книгата

Езикът на Могилска е поетичен, игрив и много музикален, а историите ѝ често напомнят стихотворения в проза – едновременно смешни и леко тъжни. Художественото оформление и илюстрациите на акварелната магьосница Мила Янева-Табакова допълват това усещане: зимни, но топли, изпълнени със светлина и цвят. (...)  „Полянка за снежни човеци“ е лична и артистична книга за споделено семейно четене, която радва децата и тихо стопля възрастните – като чай с малиново сладко в снежен ден. 

Ненко Генов, „Книжни криле“

Много особени приказки са това, да ви кажа. Хем са за най-ежедневни предмети и събития, хем някак се чувстваш вълшебно, докато си ги четеш. Представете си, че сте си купили специални очила за виждане на вълшебства дори там, където уж всичко е обикновено. Слагате си ги и всичко се преобразява. Може би писателката Иванка Могилска си има такива очила и когато съчинява истории, винаги си ги слага. Аз подозирам, че тези очила не са нейни, а нейното дете ѝ ги дава назаем понякога – защото то участва във всички най-важни приключения.

Мария Донева, „Книговище“ 

Иванка Могилска в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.