Алкохолизиран, необуздан, склонен към самоубийство – един от най-великите поети в американската история

ПРОФИЛИ 

►

„Само запей“ представя 152 непубликувани „песни“ от записките на Джон Бериман, които ни дават проникновен поглед към неспокойния му вътрешен свят

Кал Ривли-Колдър, Литературен редактор 
25 януари 2026 

Превод от английски език: Юлияна Тодорова
 

Джон Бериман е имал доста проблеми. Страдал е от депресия; развежда се два пъти; проваля живота си с алкохолизъм. Печели наградата „Пулицър“ през 1965 г. за „77 мечтани песни“  – книга с прекрасни мрачни стихотворения за Хенри, обикновен човек, и неговите тегоби. Триумфът отключва гуляй, който праща Бериман в болница. Постъпва в рехабилитационен център няколко пъти, с вида успех, който само няколко предполага. Често заплашва семейството и приятелите си, че е готов да отнеме живота си. На 57 години го прави, като се хвърля от мост над Мисисипи в  Минеаполис, Минесота. (По драматично-комична подробност, която самият той би харесал, нацелва брега вместо реката.)

„Мечтани песни” (на издателство Faber) включва 385 стихотворения: първите 77, останалите са във втория том „Неговата играчка, неговата мечта, неговият покой“ (1968). 

Бериман, независимо какво друго човек би могъл да каже за него, съвсем не е бил безделник: той е пишел толкова безмилостно, колкото е четял, говорил, преподавал на стотици студенти. Затова не е за учудване, че Шейн МакКрей – друг великолепен американска поет – е могъл да събере 152 неизползвани „песни“ на Бериман сред записките му и да ги издаде в новата книга „Просто запей“.

Читателите, които добре познават творчеството на Бериман, ще открият в томчето познати удоволствия. Ето първите 11 стиха от едно от стихотворенията:

Какво я движи сега, тъй далеч
във фината ù кожа, отвъд диви планини, докато
кучетата & децата        
някъде там спят, как бързо ми отправя измъчена усмивка 
а ветровете свистят. Справедливо ли е да кажа
че дълбоко в тия счупени яйца

се крие греховна надежда за друго освен Ада?
Ужасна е гъската. И все пак не са прокълнати,        
по думите на мъдреците
християни. Глупак съм аз, и се срамувам.
Да се засрамя трябва. Не мога да се справя, друже. [...]

Три строфи, всяка по шест стиха, в две групи, едната по-дълга, другата къса: Бериман използва тази форма с малки вариации в цялата стихосбирка „Мечтани песни“. Макар че е сложен откъм изразяване, материалът на стихотворението също е и познат: привлекателна жена, философски въпроси, саморазкъсване, страх от проклятие. (С всичко това се предполага, че Хенри е различен персонаж от самия поет, читателят никога не е далеч от болката, разказана от първо лице.) И, преди всичко, пред него е стилът на Бериман, особен и странен, силно заплетен синтаксис, тонът – ту ефирен, ту земен.

В най-добрия си вид в издадената стихосбирка „Мечтани песни“ редовете на Бериман се запечатват в съзнанието ти и не мърдат оттам. От стихотворение номер 16: „Две дайкирита / се оттеглиха в ъгъла на великолепната стая / и едното каза на другото една лъжа.“ Или известният стих от номер 14, в който се казва: „Животът, приятели, е скучен. Не бива да го казваме по този начин.“ Или който и да е стих от номер 29, което бих препечатал тук изцяло, ако авторското право позволяваше и което телевизионният сериал „Наследници“ ограби за заглавията на финалните си епизоди). От тези приказки за влюбения Хенри, пияния Хенри, тъжния Хенри, изгубения Хенри читателят научава много – по нещо за психиката на Бериман, за хората от неговия кръг, за състоянието на Америка – обаче още повече остава неясно и непознато. Радвам се за това. При стиховете и хората, когато не си сигурен за някой факт или мисъл, ти се дава нещо, за което си струва да се замислиш.

През 1972 г. 57-годишният Бериман отнема живота си, като скача от мост над р. Мисисипи в Минеаполис, щата Минесота. Фотография: Bettmann

Действително, поетичната книга „Само запей“ не показва Джон Бериман в най-добрата светлина. Това е съвсем естествено: в нея четем фрагменти, откъслеци. Но такива книги тестват читателския ентусиазъм, особено ако е ясно защо първоначално са били създадени тези отделни части. Точно това се доказва със „Само запей“, която съдържа много поезия „с оценка 5-“ и на която липсва специалният авторов апломб. Въпреки това, читателят може да отвори книгата напосоки със съвсем реалната възможност да открие злато. Примерно: „Лежи изпружен. Дим над заледеното езеро, по-свободен / от Хенри, кръжи“. Или: „Всеки ден от разстояние смъртта му / го обземаше, като плоска забрава.“ Или финалният стих от стихотворение, което си взема сбогом с любовта:

Събраха се свещениците; свърши се. И сега не идва тя
тъй висока & нежна пред металната ми врата
любовта на живота ми, зъбите ми    
тракат & застиват, другаде тя коленичи & други
книги разлиства, в пластмасовата тишина. Изследвам
истината, която убива.

Много поети биха нарекли истината убиец; не само Бериман, учен в полето на английския език, би намерил тишината за „пластмасова“, т.е. променлива, може би малко подозрително такава, но все пак фалшива или ерзац, недостатъчно добра. „Само запей“ е пълна с такива остроумия. „Трябва да се засрамя“: е, Бериман е имал много причини за това. Но стихотворенията му никога не са били една от тях.

Заглавно изображение: Книгата с поезия „Само запей“ е продължение на големия проект на Джон Бериман „Мечтани песни“. Фотография: Терън Спенсър / Popperfoto чрез Getty Images

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.