Ина Иванова: "Кар танеси"

[...]

- Много дами ли си водил тук? – Закономерно пита тя и след като доброволно се наврях в този капан, ще ѝ отговоря.

- Не много. Само тези, с които съм бил около Коледа.

Тя се смее, загребва топка възмръсен сняг и го хвърля по мен. Иде ми да я отъркалям цялата, но не виждам наоколо достатъчно голяма пряспа. Не е валяло отдавна.

Хващам я за ръка и се прибираме по пустото шосе, покрай останалите вилички, тук-там обитаеми по празниците. Мълчим и крачим в унисон. И е толкова хубаво така – да бързаме към топлото легло, където възрастта ми няма значение, нито скуката, нито стреса, където съм нов и готов да давам. За пръв път в живота си да давам, без да категоризирам, без да наблюдавам, без да очаквам.

Искам да забравя опита си, опитвам да го елиминирам, макар че не ми се удава напълно. Винаги остава нещо от онзи наблюдател, който за всеки случай иронично е повдигнал ъгъла на устата си.

Ето – вървим сега и аз почти виждам как зад всеки прозорец стои по една любопитна мутра и наблюдава доцента да се хили умилно на прекалено младо момиче. И дори могат цинично да се подсмихнат, защото аз бих могъл да ѝ бъда... баща. Гълтам корема и им тегля наум една. Да, точно така – отиваме право в спалнята!

-------

- Влюбваш ли се, Александра? – Питам я свойски, харесва ми да я предизвиквам.

- А ти? – Гласът ѝ (о, по дяволите!) е пълен с очакване.

Премълчавам и се вглеждам малко излишно в крехката линия на шията ѝ, в кладенчето над ключицата, в стегнатите гърди със светли зърна. Затаила е дъх.

- Влюбваш ли се? – Повтаря малката с неестествената смелост на срамежливите.

Тя още не знае, че никога не отговарям на подобни въпроси. Затова връщам поглед върху очите ѝ и бавно учленявам:

- Не знам.

Мисля, че точно сега е готова да заплаче. Гледам я настойчиво и тя бавно, но твърдо се овладява. Брей!

Тялото ѝ свети с мека, опалова светлина. Мисля, че малко я разочаровах, но мъжете на моята възраст трудно казват онези думи. Ние сме привързани, харесващи, внимателни, малко отчуждени хора и ако случайно ни попадне такова късче младост, оставаме резервирани. За всеки случай.

Тъмно е. Александра мълчи, аз я прегръщам кратко и окуражително. Погледът ѝ е сух и трошлив като клонче.

 [...]

първа електронна публикация

илюстрация: Георги Чепилев

редактор: Христина Мирчева