Димитър Пампулов: Златю Бояджиев - виденията на великия майстор

КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО

►

За да пиеш от извор, клякаш на колене.
                                                  Народна мъдрост

Хилядолетната крепост на българския дух се е градила върху знайни и незнайни пилони. Бурите не ги отнесли, а ги закалили като заровена в земята стомана. Един от тези свещени стълбове, побити насред Пловдив, е Златю Бояджиев – вулканична сплав от талант, интуиция, интелект; господар на живописното платно, ненадминат творец, изстрадал и извървял пътя на непосилните изпитания. Обречен на слава, великият художник е белязан с кръстния знак на своите праотци. Незабравими Маестро, кръглата масичка в Млечния бар на Главната – твое любимо място – отдавна я няма. Няма го и бара. Но неспокойният ти дух броди из калдъръмите на Стария град, както духът на Джото във Флоренция.

***
Кога и как се запознах с художника, е трудно да си припомня. Може би защото съм живял с чувството, че с картините си той винаги е бил в сърцето ми. Случва се да забравяме или да не обръщаме внимание на важни подробности от първия контакт със значими личности, добил впоследствие неподозирани измерения. Струва ни се, че винаги сме ги познавали. Пред читателя се разгръща пъстроцветна жизнена одисея, летопис на възход и крушения, на прегръдки и сблъсъци. За да пишеш за художника от Брезово, е нужно да имаш особена нагласа и усещане. Тази книга не е животопис в буквалния смисъл, а искри от пламъка на изгоряла в пространството звезда. Грижливото придържане към хронология на събития и факти спомогна за по-дълбоко и по-осмислено проникване в един трескаво преминал живот. А житието на Златю Бояджиев е като озарена небесна поляна. Творческият стремеж на човека никога не застива в определена точка. Той непрекъснато се обновява. Бързотечният живот променя понятието „време”, изминалите няколко десетилетия вече ни се струват като столетие. Динамичните възможности за промяна на днешната цивилизация ни изправят пред парадокс – онова, което вчера е било носител на необорим подем, следващото поколение да загърби в името на своите злободневни идоли. Друг е въпросът за степента на каратите, където единствено времето е съдник. И днес, когато погледнем от разстоянието на годините, фигурата на Златю Бояджиев се откроява все така могъща на националния ни хоризонт.

Бъдещият художник израства в семейството на обикновени селски хора, за които борбата с природата е ежедневие. Живее в бурно време, изпълнено с трагични, съдбовни превратности; с повече мъка и с малко радост – балканските и двете световни войни – всяка следваща по-безпощадна от предишната. И накрая – парадоксите на социализма, сред които преминава почти половината му живот. Сближава се със знаменити личности – писатели, поети, художници, артисти, интелектуалци, чудаци, но също и с хора от улицата, от полето, от пазарите.

Изключителната творческа плодовитост на Златю Бояджиев ни изправя пред феномен, какъвто в историята се среща рядко. Трудно е да определим кои са най-значимите проявления на необуздания гений – преди или след сполетялата го болест. Едно е ясно – съдбата е осветлила яркото дарование с възможността да наблюдава света по свой златювски начин. Потънал в дълбините на подсъзнанието, живописецът източва самородни сокове с дълбок национален привкус. Ние, неговите потомци, възприемаме картините безсетивно, а въздействието е разтърсващо. Същото е и с народната песен.

Художникът получава приживе много държавни отличия и награди. Въпреки ниския поклон на властта пред гениалния творец, нито за миг не се превръща в придворен художник. Разпрострял се нашироко в живописта, два са водещите мотива в пасторалната Златюва симфония: мълчаливата вечна драма Човек – Природа и неистовата, влудяваща радост от живота.

Димитър Пампулов

ДЕТСТВО

Денят 22 октомври 1903 г. е знаменателен. Брезовското небе засиява, озарено от падаща опашата звезда – звездата на Златю Бояджиев. Появил се е на белия свят с полъха на златната есен и кипящото вино в един вълшебен край. Две сини, кристално бистри дълбоки очи, погледнали на света като на небесна галерия от картини. С лично място в строгата фамилна йерархия, с отглеждането и възпитанието на първородния ще се заеме баба Пена. Всичко останало, хора и добитък, са неспирно по къра.
Съвсем малък скитори из доловете с махленските деца да ловят лалугери и смоци. Главата му се пълни с образи, с цветове, с кучешки лай и биволско мучене, силуетите на старите изгърбени върби, огромните огньове по Заговезни, гергьовските хора на мегдана. С премигващ и леко разсеян поглед в училище момчето рисува сини прасенца, зелени ярки и червени магаренца, без да му обръщат внимание. Дойде ли лято, невръстното биволарче, яхнало магаре на голо, всяка заран повежда черда биволи, говеда и овче стадо. Кучетата тичат най-отпред, а за босоногия пастир денят е безкраен празник. От вечерта торбето е стъкмено – комат хляб с биволско масло и бучка прясно сирене. В радостно безгрижие на къра, в пек и в дъжд до първия школски звънец. Както обикновено, подкарва стадото към Кара дере, там ще пладнуват и там ще напои добитъка. „На воденица и мелница, сърце давах да отида, и то сам да ме изпратят.”

Моето детство, 1965 г., м.б./пл., 143х200, Къща музей „Златю Бояджиев” 

Голямата отговорност гради самочувствие и решимост в детския характер. Ще се стрелне в гонитба на заблудено добиче, ще жвака из жилавата кал, ще прескача трънясали плетове, ще прелита като архангел над мочурливи долища и тъмни усои. Едва ли осъзнава участието си в тежкия живот на семейството, но преживява дълбоко общите радости и мъки.

В задрямалата синева две мълнии една след друга излъкатушили на хоризонта. Секнала отведнъж песента на птиците. Наоколо притъмняло. Подгонени от бурен вятър, плъзнали черни облаци. Като нащърбена брана стихията задрала храсталаци и тръни, носени из полето на възлести парцаливи кълба. Объркано, овчарчето притичало към овцете, сгушени набързо една в друга. Необуздана сила го задърпала във всички посоки. Още миг и небето ще се срути. Невръстният пастир захвърлил торбичката и се шмугнал под магарето. В луда уплаха стискал отдолу каишите на самара. В такъв момент кой би дръзнал да мери сили със стихията? Снишил глава, клепоухият приятел не помръдвал. По безнадеждно увисналите му мокри уши се стичали ледени струйки. Лудеещата вихрушка раздирала въздуха, дълбаела дупки в трънака. За миг клетото животно се отлепило от земята, а с него и обезумялото момче. Светъл лъч пробил припадналия мрак. В сюблимния момент пастирчето загубило страх и памет. Получило видение – седнало на владишки трон, съзерцавало света отгоре като Моисей.

Балканската война с целия си сълзлив патос завладяла държавата. Военизирани потурковци тръгнали с китки и песни към бойните полета „като на сватба”. Войната похлопала и в Златювия дом. Сред брезовчани, без много да му мисли, за фронта поема и Георги, татко на десетгодишния Златю. Не щеш ли, мобилизират и единия вол. Разпаднал се чифтът на рогатите братя. Животът им до болка вплетен в бита на семейството. За да не окуцее осиротялото стопанство, при оран впрягали самотния заедно с вола на съседите. Войната останала далеч, но в селото живеели с победния поход на разветите бойни знамена над Люлебургас и Булаир. Минали месеци, сменили се сезоните. И както на всяка война, и на тази дошъл краят. Било е съвсем за малко. Един щастлив ден църковната камбана забила празнично. Цяло Брезово излязло да посрещне победителите, а те хвърляли от радост одринските си овчи калпаци. Опашатият„тилов герой” се прибрал в село заедно с група земляци.

Влажният и сладникав дъх на родна земя задавил ноздрите на четириногия фронтовак. Могъщ гръмовен рев разтърсил селото, сякаш известявал Второ пришествие.

Познатото мучене прокънтяло и в Златювия двор. Въздухът затрептял в ритъма на топлото безмълвно дихание. Другарят му в обора се надигнал като жегнат, отвръщайки тутакси на призива. Побързали да отворят вратника, всички излезли на пътя. Посрещнали окльощавелия любимец като завърнал се член на семейството. Дворът се изпълнил с милувки и смях. Двата вола радостно замятали опашки, почнали да се ближат, биволски сълзи закапали. От умиление и радост заплакали всички. Детският трепет се слял с този на животните. Зашумели и съседните дворища. Истински празник! Трогателната сцена потънала дълбоко в душата на босоногото пастирче.

Турското име на Брезово е Абрашларе, прочуто с местната порода биволи с бяло петно на челото; „абрашлар” означава „белязан” – обожествявано животно в древността. Там минава и древният римски път за Хисаря. Изобилието на могилни гробни находки по двата бряга на Кара дере рисуват пребогатата му история. Всичко в този тракийски край е наситено с тайни от минали времена. Старите още помнят кога копаели кладенец в лозето под Аюбтепе и от мократа глина извадили ухилена дяволска глава от печена пръст. Голяма колкото вълча лапа, с пречупени наполовина рога. Какво е било знамението, не става ясно, но в пловдивския музей отнесли набор от сатанински фигури, също керамични кани и други предмети.

Селището е далеч от жп линията, но това не попречва да се превърне в административен и стопански център за околните двайсетина села – със свое мирово съдилище за граждански и углавни дела. До Пловдив са 37 километра и се пътува с бричка или файтон, зависи колко си готов да платиш.

От векове брезовчани са с очи, вторачени в земята, но също и с търсещ поглед към звездите. Земята се отплаща щедро за любовта им към нея, а звездите сочат бъдни събития. В тази земя на богове и хора е погребано славното им и трагично минало, но в нейните недра лежи и бъдещето на идните поколения.

Панаирите са два – пролет и есен. Селище като Брезово може да си го позволи. Пролетният ще се запомни със свирепия бой между двата брезовски бика – Черния и Сивия. Рядкост е да се намери един, в Брезово има цели два расови бика. Зрелището се урежда на Чорбаджийските хармани. Живият плет е потегнат тук- там с каменни грамади, трънаците са пооскубани, нахвърлян е речен пясък и ето ти готова арена. На разгорещената„брезовска корида” Златю е най-отпред, заедно с по-големите момчетии от „Чаршията”. Ония от горния край са за Черния, а останалите – за Сивия. Сила срещу сила. Ако рекат, и човек ще вдигнат на рогата си. Хората искат кръв както в римските борби. До залози не се стига, но в духа на панаирджийската суетня накрая едните черпят другите.

Съборният празник е Димитровден. Денят, в който всички брезовчани се прибират от чужди земи. Щастие грее в лицата, отново с любимите хора. Старата каменна църква е претъпкана, а камбаната бие за всички. Политическите вражди за миг са отстъпили пред Бога. Цяла сутрин подгряват курбана, а кучетата, премалели от топлите овчи пари, ръмжат и джавкат. Небивала веселба – духова музика, тъпанджия и цигулари – ум да ти зайде! Безкрайни хора, песни, детски игри и вкусотии за всички. Встрани циганин показва мурафетите на два дресирани мечока. Ако има нещо, което след духовата музика да впечатлява поразително паметливата Златюва главица, това са циганите. Омесили са се с навалицата, но стоят някак си отделно, защото са друга порода – циганска. Разположили са катуна под баира на Беглишките хармани. Там кладенец няма и никога не е имало. За да не мътят тихата водица на Кара дере, слизат с бохчите веднъж седмично да перат в долния край на селото.

Ето, това е Брезово – единствено на земята! Там са родени и погребани майка, баща, роднини, волове.

Някога бащата на бай Георги – Златювият дядо Златю, държал бояджийска работилница за вълнени прежди, дреп, платове и овчи кожи, единствената „вапцарница” в цялата околност. Багрилата – белгийски, доставял ги от Пловдив. Оттам дошло и фамилното име. Но не с това се прочул старият Златю със засукани мустаци и астраганен калпак. Човек харамия – изпечен кръчмарски скандалджия, влизал с коня в пивницата.

Двамата му синове Георги и Димитър, както много брезовчани, са сред достойните бранители на отечеството. През Първата световна Димитър като хиляди други дал живота си. Починал от раните си в лазарета.

Георги Златев Бояджиев, баща на художника, военен санитар, 1917 г.

Георги, санитар по принуда, преборил три войни, глад, безумия, болести. Пороища от кръв, ден и нощ превързва. Работата му все около докторите, почти се е изучил за фелдшер. Що ранени е изтеглил в траншеите, колко пъти животът му висял на косъм, сам не знае. Завръща се оглушал с едното ухо, с един реквизиран кон и орден за храброст. Лъскавият медал с лъв и корона окачил в домашния олтар отдясно на Богородица. Конят се оказва цяло състояние. Както разнебитеното ни царство, така и Георгевият дом с пет невръстни деца тръгва от нулата. Най-големият е Златю, следват Стефан, Вида, Пена и Милка. Пожълтяла снимка от фамилния албум представя предания на родината санитар в овехтяла военна униформа. Горд и достоен, решен с цялата си патриархална готовност да се хвърли в предизвикателствата на утрешния ден.

***
Детството – този несекващ извор на светлина.

Двукатата къща с керемиден покрив е в централната махала „Чаршията”. Дворът, повече от скромен, до половина застлан с калдъръм. Ако съдим обаче по картините, които художникът изписва, той е огромен. Не с кон да препускаш, а с каляска. Такъв е останал от детските му години. Кабриолет нямат и кон също нямат. Спряната пред портите биволска кола с двоен впряг служи за всичко. Връз чергата, опъната от край до край по пръстения под, стъпват по чорапи. Неравните подови дъски, както и гредите, са ръчно бичени и замазани с кал. Горе две одаи, долу кухня, обор и нещо много важно – хамбар. Там са свещените запаси.

Под покрива на тоя дом, изпълнен с щастие, вечер лягат ни повече, ни по-малко четиринайсет морни души. Двамата старци и челядта на синовете Георги и Димитър. Също като в дядовата ръкавица. На окръжната изложба през 1962 г. в Пловдив художникът представя само една картина – Нашата къща в Брезово.

През окото на твореца малкото дворно пространство зад къщата е добило размерите на чорбаджийски чифлик. В детската глава и малкото изглежда голямо. Дворът е сърцето на дома. Там колят прасето по Коледа в присъствие на цялата рода, там дерат агне на Гергьовден, в късна есен сушат царевични мамули и варят гроздова. Две дълги лехи с ружа и босилек разделят калдъръмената площадка от останалата част. С благодатната си уредба, обилие на добитък и домашни птици така изрисуваният двор заприличва на богато стопанство, каквото всъщност никога не е било. Душа на къщата е баба Пена, залисана в постоянна шетня. Ако себеотрицанието и трудолюбието са висшите добродетели на българката, то при енергичната баба са стократно повече. С всеотдайна преданост, неуморна, без да жали сили, винаги е там, където трябва. Да се чуди човек откъде толкова енергия и такава страст за живот. Учи малкия Златю да обича земята, нали един ден ще е негова. Онова, което най-много тегли момчето обаче, са говедата и магарето. С четириногите общува на воля, а клетият едноушко остава да го яха от сутрин до вечер. Палавникът расте под крилото на бабата и ведрото сияние на изстрадалата старица. Селските теглила са неизброими, преследват човек от люлката до гроба. Детската главица съхранила прибрадената баба, преди да духне лампата с молитвено скръстени ръце пред Богородица. Светлият и образ остава в съзнанието му – непресъхващ извор на нежност.

Картината Моето детство, 1962 г. е проекция върху екрана на спомена. От висините на шейсетгодишната си възраст художникът скочил с парашут в царството на детските години. Двамина щастливи братовчеди, двамата Златювци, яхнали едноухия послушко. Дългокракият перчемлия е с наденати бели навои като за парад, а другият – в пълен контраст, босоног и дрипав. А магарето е може би същото онова добиче, спасило говедарчето от налетелия ги смърч.

Игра на кокалчета, 1940 г., м.б./пл., 102х150, ХГ – Пловдив

До тях баба Пена препуска лудешки с изплезен от задух език. Превита под товара от набор съчки и годините, готова всеки момент да захвърли скапания наръч и се настани зад тях. За сродните души възрастта не е пречка за общуване. И както се случва в живота, всяко действие е непредвидимо. Друг не би изрисувал така гротескно сцена от своето детство. Носталгичната картина Игра на кокалчета (Игра на ашици) е още една ярка илюстрация на щастливите безгрижни мигове. Вижте с каква любов трийсет и осем годишният художник пресъздава дълбоко вълнуваща сцена от златните детски години. Ако вместо в пловдивската градска галерия тази прекрасна картина, бликаща от достойнства, бе попаднала в МОМА* или в друга световна галерия, несъмнено би получила широка известност, а реалната и стойност – нечувани измерения. Същото се отнася с не по-малка сила и за цялата поредица от творби, плод на „италианската епопея”.

Но на всичко това ще се спрем по- късно. Хляб вадят веднъж седмично. В ранното неделно утро, преди къщата да се разбуди, баба Пена пали канди- лото, запасва престилка и мята в разгоря- лата се фурна втасалото тесто. При тържествени моменти – имен ден или друг празник, наред с бухналите самуни, в една простъргана тава с изтъняло дъно бабата ще изпече любимите за детската колония милини. Няма нищо по-вкусно от дъхавите печенки, замесени с мляко, извара и яйца. Пред нужника на двора сутрин опашка не  се  получава,  умивалникът  е до кладенеца. Кърската работа е разпределена още от вечерта край софрата промени настъпват само ако рукне дъжд или, не дай Боже, треска повали някого през нощта. Семейните дела са над всичко. През 1967 г. Златю рисува на един дъх знаменателната картина Край софрата. В годините на безогледен атеизъм, художникът именувал творбата с прозаичното Вечеря. По- важно е изобразеното – молитвата преди вечеря. Светият заветен обичай на дедите. Нищо излишно, единайсет морни глави благодарствено на колене пред утрешния ден. А молитвата е преди всичко благодарност: „Благословен Боже наш, Исусе Христе...”. Няма какво повече да се прибави, нито да се отнеме. Излъчването е сурово, аскетски образно. Колоритът отсъства, отстъпил място на свещеното тайнство. Часът, когато хляб, мъка и веселие се делят поравно. Софрата благославя не друг, а царствената баба Пена, единствена в бяла забрадка и бяла риза под елека.

 Край софрата, 1967 г., м.б./пл., 136х166, НХГ

Художникът ще продължи да я рисува все така в бяло като ангел хранител. Плащаницата на умъртвеното Христово тяло също е от бяло сукно. Белият цвят е символ на духовна чистота. Млечният път на небосвода също е бял.

© Димитър Пампулов, автор, 2026
© Елка Касабова, технически редактор, 2026
© Христо Гочев, художник, 2026
© Издателство Жанет 45, 2026
 

Творбата е финансирана от Община Пловдив по Компонент 4 „Произведения на пловдивски писатели и важни за града издания“.

Виж в НОВИ КНИГИ в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.