Вихра Григорова: "Вера Лукова - странно и едновременно с това разбираемо усещане за двойственост"

В първата българска статия за комиксите „Изкуство ли е комиксът”, отпечатана през средата на 80-те г. в пловдивският вестник „Комсомолска искра”, наред с имената на Стоян Венев, Владимир Лазаркевич и др. е спомената художничката Вера Лукова. По-будни любители на българското девето изкуство забелязаха липсата на това име  в международната енциклопедия на галерия “Lambiek”. Ето защо „Диаскоп” иска да поясни: няколко бележити автори на български комикси останаха непредставени на международната сцена по независещи причини – поради загубата през 2010 г. на основателя на галерията и големият комикс експерт г-н Kees Kousemaker.

Издание „Диаскоп” в поредица от статии ще представи част от тези пропуснати комикс автори.

От „Диаскоп”

Ако искате да добиете представа за творчеството на Вера Лукова и имате възможност да видите само една картина, непременно изберете автопортрет. В някакъв по-отвлечен смисъл всеки художник рисува себе си, дори когато въобще не се докосва до портретния жанр. При Вера Лукова дори женските персонажи в композициите ù носят черти от нейната индивидуалност и те не са само физически. Вгледайте се в това ангелско лице, обградено от златни къдри, в кристалния блясък на сините очи, в сиянието, която струи от цялото ù същество и озарява с мека светлина света наоколо. Тя самата е неземно създание, което сякаш разплита слънчевите лъчи, за да се провре между тях и да осмисли живота ви.

Родена преди повече от 100 години, в далечната 1907, Вера Лукова завършва Националната художествена академия през 1930 година и се озовава като в приказките в един от най-прекрасните периоди за българското изобразително изкуство. Още на следващата година печели първа премия за живопис в Петата обща художествена изложба, а само няколко години по-късно, през 1937 – златен медал на Парижкото изложение. Младата художничка твори със забележителна артистична свобода, живописта ù е модерна, подходът жив и подчертано женствен, колоритът слънчев, мек и трепетен като нежна ласка. След 1939, когато Европа е разтърсена от Втората световна война, в живописта ù се появяват и укрепват неокласицистични черти, композициите стават по-строги и балансирани, изображенията придобиват по-отчетлив силует, появява се контур, сякаш разграничаващ крехката същност на твореца от агресията наоколо. В някои от творбите пък се появяват елементи на символизъм – главно в колорита.

Женските образи изглеждат като поетични видения, леки, ефирни и светещи като персонажи на Шагал, отделени от тъмния фон със свободен контур, истинско тържество на красотата и доброто над един мрачен и заплашителен свят. В други случаи женското присъствие е категорично и налагащо се, рязко очертано на фона на едва маркиран пейзаж или интериор, с внушение за сила и непреклонност, въпреки физическата крехкост на модела.

В пейзажа подборът на сюжета и изразните средства също следват вечната игра на хармония и противопоставяне. Оживен от сгради, елегантни като сърни кончета или човешко присъствие – работещи хора, вагонетки, пътища, някакъв неспирен кипеж, своеобразна житейска драма – независимо от лиричния и уравновесен колорит. Или сияещ в златно терен на фона на буреносно небе с протегнати към него като ръце в молитва клони на крайпътни дървета. Странно и едновременно с това разбираемо /все пак става дума за истинска дама!/е усещането за двойнственост, защото освен драматично, пейзажите имат и пасторално звучене. Драматични са дори някои от натюрмортите с цветя – традиционно женско жанрово предпочитание. Хризантемите на Вера Лукова са живи и движещи се като морски анемони и са един вид опровержение на жанра “nature morte”. И дори монументалното достолепие на лалетата, розите и кремовете в другите ù творби не намалява усещането за изплъзваща се граница между живата и мъртвата природа. Този драматизъм я въвлича в сценографски и илюстраторски експерименти и витае в творбите ù през целия ù живот.

За да извърви българското изобразително изкуство пътя от първата стъпка към светско изкуство в началото на 19 век до днешната си интеграция в европейската и световна система от естетически ценности, са били необходими немалко решителни крачки. Те са извървени от особено надарени и одухотворени творци, провиждащи бъдещето десетилетия напред. Вера Лукова е сред тях.

Вихра Григорова,  художник, експерт-оценител, уредник в ГХГ - Пловдив

Вихра Григорова в "Диаскоп": "Радул Шишков"