Ина Иванова: Късче сняг в Петното на Роршах, Пловдив

Откъс от романа на Ина Иванова "Кар танеси"

Само двете сме в целия свят – аз и Кейт, обръщаме листовете на жълтия албум. От гимназията. Имам две-три снимки оттогава, на нито една от тях не е сниман Севдалин, така че решавам да ѝ го разкажа. Възкресявам разни случки, защото не мога да опиша лицето му. Спомням си го повече с чувствата, отколкото с очите си.

- Виждала ли си го оттогава? – Резонно пита тя и аз се усмихвам.
- Не. Никога. Това е просто стара история, която обичам.
- Дори не си опитвала? В интернет или… има толкова възможности. Не си ли любопитна?
- Не, Кейт. Не съм. Забравях го твърде дълго. След това имах и други връзки. Достатъчно връзки. Бях отново влюбена и влюбена, и отново… – пак се усмихвам. – Знаеш ли как ме наричаше?

Тя ме гледа и очите ѝ са големи и малко по-блестящи от нормалното. Моите също. Заради онази издайническа влага, както когато гледаш хубав филм. Осъзнавам, че това Кате ми е толкова нужно… навярно повече, отколкото аз на нея. По-лесно е да разкажеш себе си на непознат. Без всички усложнения, без натрупаното време след, само част от теб – просто да я откъснеш от себе си и да я поднесеш. Като парче торта в измита чиния.

- Кар танеси. – прошепвам и ненужно отгръщам албума.
На следващата страница има снимки от някаква бригада.
- Какво означава?
- Снежинка. “Късче сняг” на турски.

Вдигам поглед и срещам очите на Александра. Обърнала е глава към нас и миглите ѝ потрепват. Е, остава сега да ревнем и трите, и Първан просто ще емигрира от стаята! Оттук мога да доловя, че нервно трополи с крак, ама нищо не казва. Обаче сменя каналите на телевизора като за световно. Така че за всеки случай казвам:

- Наистина стара история. Той замина за Турция със семейството си, изселиха се. А аз дълго плаках и мислех, че няма да го преживея. Обаче го преживях и това изобщо не се оказа най-трудното нещо в живота ми.

- Защо не му писа?
- Защото обещах, че няма да го направя. И защото първо го накарах той да се закълне, че също няма да ми пише.
- И спази ли си той обещанието? – пита Първан, гласът му нещо скърца. Господи, да не би да е развълнуван!
- Не. Не го спази. Но аз не отговорих. По онова време не пишех писма. Знаеш.
- Да, дори на мен в казармата. – опитва се да излезе от ситуацията той и да прати момичетата в друг разговор.

Едва сега осъзнавам, че не писах на Сейхан, защото нямаше да имам сили да го забравям за втори път.

Тогава Кейт хваща ръката ми и казва, че винаги ще помни тази история, защото точно сега е трябвало да я чуе. След това отпива огромна глътка чай и се задавя. Така се задавя, че се налага буквално да я бия с юмрук по гърба. От очите ѝ потичат сълзи, червена е и около нея летят пръски чай и носна секреция. Добре де – сълзи и сополи. Гримът ѝ се размазва страхотно! Кръжа наоколо, безпомощна и стара, и си представям какво е да се дави детето ти.

Когато всичко приключва, тримата си тръгват, а аз разтребвам по навик.

Първо чашите. Пепелникът. Салфетките и дребните сладки, които никой не погледна. Цигари плюс запалка, забравени от Кейт в суматохата. Последни остават албумите. Отсервирам ги от дивана, имитирам нехайство. Но после ми дожалява – кого лъжа?! Защо се отнасям с тях като с бездушни предмети? Те са единственото, което остана от онези години, те и нетрайните ми спомени.

Вземам жълтия албум, онзи със снимките от лятото, в което се влюбих. Тук, точно зад ъгъла на къщата ни фотографът е запечатал задната гума на един велосипед. Вероятно тате, който ни снимаше за кеф. Вероятно колелото на Сейхан, едно отминаващо тъничко колело с крехък багажник над калника. Може би синьо. Може би не.

Винаги съм си представяла, че това на снимката е неговият верен велосипед и ако тате беше щракнал снимката миг по-рано, над седалката щеше да грее онази блуза, издута от вятъра като платно на кораб.

илюстрация: Георги Чепилев

редактор: Христина Мирчева