Денчо Владимиров: "По какво не могат да ни стигнат китайците"

 Размишления по време на грип

Мине не мине време и  светът се изправя на нокти  от ужас - появила се поредната нова пандемия! Тия дни един голям здравен началник изкара акъла на българите  със съобщението, че май  кажи-речи  има опасност всенародно  да ни  връхлети   коварният свински грип, който за  часове от грип се превръщал в пневмония и хайде, било каквото било с теб на този грешен демократичен свят. Затова, внушаваше  здравният началник,  масово трябвало  да  изкупуваме  някакъв илач, назова   като в рекламен клип синковецът точно за кой илач става дума  и сигурно много са му останали благодарни и задължени някои.

И все така е в света на капитала, в който най-после успяхме да се вредим и да се вмъкнем - все  някаква пандемия  пръква отнякъде  и потичат реки от пари към световната  фармация, към все ненапечелили се и ненагушили се  доктори, рекламни агенции  и техни комисионери. И все страх, страх и ужас само като чуеш някой  да  кихне.

      Спомням си преди години  какво беше по времето на  атипичната пневмония.

Бяха я изпратили  май на китайците отнякъде, с цел може би малко да им намалят  бройката?  Или някъде от космоса пак бе дошъл и този вирус, или от секретна западна лаборатория?

Както и да е. Но голям страх ни бе натиснал  от тази атипична пневмония. Гледах тогава  как мъже и жени, които  влизаха в магазините с китайски стоки по за 1 лев,  да си стискат носовете, да си слагат кърпички или даже да се стараят да не дишат по десет минути, да не би от някой китайски порцеланов дракон да излети притаен  атипичен вирус и да  попадне право в носа или устата на дишащия клиент.

Голям страх брахме и на места, където се събираха много хора, като на пловдивските  панаирни изложения, например. Тогава  на тези международни събори, то се знае, идваха и китайци.  Не си стояха тактично  у тях си  да се борят с атипичната  си пневмония тия, с дръпнатите очи, ами се домъкваха на всички пловдивски изложения и конгреси! И създаваха психоза сред изложители и посетители! И който  по пътя си срещаше китаец с бадж на ревера, мигом сменяше в ужас посоката. От всичко четено и чуто по медиите по това време народът остана с впечатлението, че китайците  до един са я подкарали тази атипична пневмония и затова срещнеш ли китаец - "Бягай на километри от него!".

Видя се по това време в чудо и един познат, директор на научен институт, развалиха му се всички делови срещи само заради това, че човекът доста прилича на китаец. Такъв се е родил, макар да е нямал китаец в рода си.

На друг познат по  онова време  на окото му излезе, както казва народът, ”ечемик”. И заприлича  също на китаец. И той загуби контакти  и връзки и отиде на трудовата борса, където дълго време го проверяваха  за китайско гражданство. Двамата  мои познати, и те досущ китайци, подути от зъбобол, загубиха  работата си на търговски посредници, защото не можеха със седмици  с  никой да се срещнат. Уволниха ги за лентяйство и несправяне с работата, за откъсване от клиентелата и контрагентите. Ето как атипичната пневмония на практика взе своите жертви и у нас.

Покрай другото, в разговорите  около  атипичната пневмония, щем не щем, се поразмислихме и за самото понятие "атипичност".

Аз, например,  съвсем самокритично дойдох до извода, че съм атипичен съпруг, щом не мога да върша типичното за един съпруг, сещате се какво е то, нали? Ами  много ясно какво е  - да нося достатъчно пари вкъщи и като срещна хубава инкасаторка, да не си плюя в пазвата от страх. Защото типичният български мъж при среща с хубава жена може да изпитва само желания, но не и страх.

В този смисъл открих и че съм и атипичен баща.

Защото, като  гледат разните розови телевизионни сериали, и синът, и дъщерята  явно са стигнали до извода, че баща им е съвсем атипичен родител, щом не може като бащите в американските  сапунени сериали да купува лъскави мерцедеси на децата си, да им сменя като чорапи вилите и да ги праща на курорт в екзотични острови.

Като се оглеждам обаче, такива  като мене, атипични бащи и съпрузи има милиони  у нас.

И не може да е и  иначе.

Нали сме живели всички по едно време в страна, която строеше  атипичен социализъм, после си спретна  атипична демокрация, атипичен преход, а сега в същия терк строи и свой бавноразвиващ атипичен капитализъм.

А и поглеж, като влязохме в разни нови  блокове и съюзи, нашата атипичност  може да се окаже заразна дотам, че да се прихване от нея и целият останал  западен демократичен свят?!  Е, тогава ще си паснем едни други – и ние атипични, и те, атипични западняци и западнячки.

А като казах за западнячките, се сещам, че у нас, в България, не само мъжете сме атипични съпрузи и бащи.

Та  нима  днес жените ни са типични съпруги?

Типичната българска съпруга, възпята от народа в песни от поети и етнографи, през вековете е вършила типично все една и съща практика: чакала е  на дворната врата мъжа си да се върне от работа, още от вратата му е подавала кърпата да се измие и поливала със студена вода горещия му морен врат. А съвсем типичните български съпруги даже измивали главите на морните си съпрузи, че и краката им. После им слагали вкусна вечеря, носели им ракийката и докато главите на семействата доволно похапвали и попийвали, типичните съпруги ги разведрявали с благи  думи и  с обещаващи  горещи погледи.

А после, когато дойдело време за лягане, типичните съпруги дарявали с нежност, целувки, погалвания, погушвания и други  женски съпружески  типичности другарите си в живота.

Днес колко от българите могат да се похвалят с такива типични български съпруги? Повечето съвсем горчиво ще осъзнаят, че имат в къщите си съвсем обикновени, съвременни атипични съпруги, които стават мили само в дните на получени от мъжете им  аванс, заплата и пенсия.

Та, това е положението. Много-много да не ги окайваме китайците.

Те може и да си имат все още някъде из Хималаите тяхната атипична пневмония, ама по атипичност не могат въобще да се сравняват с нас, българите.

Имат, дето се казва, още много хляб, т.е. ориз да ядат, докато ни стигнат! 

Илюстрация: Георги Чепилев