Иванка Могилска: "Барселона, началото на май 2012"

Габриела. Така се казва фотографката. Французойка. Чака ни в студиото. Всичко е готово. Подрежда ни. Говори ни. Обичам Париж и музиката му. Това е безкрайна тема за разговор. Почиваме си между снимките. Пием кафе. Тя ни разказва за пътуванията си. За музикантите, които е снимала. Ходила е по най-големите джаз фестивали. Показва ни свои работи. Създадена е, за да снима музика. После свирим за нея. Студиото се пълни със сътрудници, асистенти. Ние свирим, а тя не спира да снима. Когато всичко свършва, се изсипваме на улицата – шестима музиканти и една Габриела, толкова млада, че искаш да я караш да се смее непрекъснато. Не е трудно. Сядаме в малък ресторант. Срещата е знаменателна. Докато я гледам, си мисля, че съм подозрително спокоен и нещо непременно ще се случи. „Какво ли ми е подготвил този композитор – животът?” Всички са еуфорични, усещам го. От време на време пръстите ми свирят по масата. Постепенно въздухът натежава. Никой вече не мисли за думите. Откъслечни фрази на френски, испански и английски се сблъскват във въздуха. Чиниите са празни. Покривката вече не изглежда така, сякаш ей сега сме седнали и всичко може да започне. Прилича по-скоро на твърде измачкана женска рокля, когато флиртът вече е минал. Телата са укротени. Всичко е по-бавно, по-тежко и все пак е придобило част от лекотата на близостта между двама непознати, пътешествали през телата си. Едно по едно момчетата си тръгват. Оставаме четирима – аз, Габриела, акордеонът и фотоапаратът. Чашите са в повече. Завалено и бавно тя ми разказва следващия си проект. Трябвало да посети останките от град, в който били събрани най-красивите улици от различни истински градове и можело от „Сен Жермен” да се завие надясно и после през улица „Кароли” да се пресече ... и да се стигне до морето. Защо му е притрябвал на някого такъв град и кой би живял в него? Къде би могъл да е построен? – В България – отговаря ми Габриела – ходил ли си в България?

Баща ù бил кинопродуцент. През 90-те години, заедно с известен сценограф – български емигрант във Франция – заминал за България. Там трябвало да създадат града.

            - Защо?

            - Защото имало една жена, в която Макс – сценографът бил влюбен. Тя изчезнала и той тръгнал по света да я търси. През цялото време скицирал и рисувал местата, през които минавал, за да може един ден да ù ги покаже. Баща ми решил да му помогне. Харесала му историята, а и бил запленен от идеята, че ще създадат нещо толкова мащабно, което може да се ползва за снимането на хиляди филми. Само че по време на снимките нещо се случило и те двамата се отказали.

            - Какво се случило?

- Баща ми се върнал във Франция, а Макс останал в България. Никога повече не съм го виждала. В главата ми той живее като снимка. Висок мъж с черни коси, брада, мустаци и гъсти вежди, които пазят очите му от любопитни погледи; мъж като нерешена кръстословица с твърде трудни думи. Баща ми пази тяхна обща снимка в кабинета си, както и първия ми фотоапарат. Макс ми го подари преди да заминат. Сега искам да отида и да снимам него и града. Според татко край морето все още има запазени улици.  

            - Защо са се отказали?

            - Не знам. Когато го попитам, татко не казва нищо, само ме прегръща. Бях забелязала това като малка и често-често го питах. Запазил е снимки на града и ми ги даде, когато му казах какво съм намислила. Искаш ли да ги видиш?

            - Искам. Разбира се, че искам.

Тя ги вади. Разчиства трохите от масата с ръка. Поставя ги бавно и внимателно. Така, както аз подреждам дискове и ноти. Снимките са пет. Стари. Леко пожълтели. Омекнали от много разнасяне по куфари, албуми, вътрешни джобове. Правени са от баща ù. Мълчим и ги разглеждаме. После ставам, отварям калъфа на акордеона и поставям на масата шестата снимка – входа на бара и в дъното на улицата безистена от арабския квартал в Париж.

            - Когато се върнеш в къщи, може ли да ми изпратиш копие от снимката на баща ти и този мъж?

откъс от романа на Иванка Могилска "Внезапни улици"