Дубравка Угрешич: „Баба Яга снесла яйце“

В превод от хърватски на Русанка Ляпова

илюстрация: Стилиана Георгиева - Stella

 

ПЪРВА ЧАСТ

ЖИВА ЛИ СИ?

     - Да се обадим на старата вещица, а? – казва мама. Забелязвам в очите й ненадеен блясък.

Взимам послушно тефтерчето с петнайсетината важни телефонни номера, които й записах, за да са й винаги под ръка, набирам номера и подавам слушалката. След малко я чувам да чурулика доволно.

- Как си, скъпа, жива ли си?

Често се обаждаше на „старата вещица“, особено сега, като не можеше вече да се отбива при нея. Не само по възраст, но и по продължителност на познанството им, Пупа беше най-старата приятелка на мама.

- Да не беше тя, и тебе нямаше да те има – казва мама и за пореден път повтаря семейната легенда как като току-що дипломирана стажантка  Пупа асистирала на главния лекар при раждането ми. (Исусе, какво грозно бебе! – възкликна Пупа, като те извадиха на бял свят. Примрях от страх. Пък ти хич не беше грозна, дъртата вещица само се шегуваше!)

- Ех, Пупа! И нейният живот не беше лек… - въздъхва замислено майка ми.

Някога тя била при партизаните, където хванала туберкулоза. Преживяла какво ли не, дори умирала на няколко пъти и все се ядосваше на дъщеря си, също лекарка, че е виновна за всичко. Без нея, оплакваше се често старата вещица, отдавна да се е отървала от тоя свят.

Едва ли имаше повече от четирийсет кила, придвижваше се с инвалидна проходилка, беше полусляпа, виждаше света в неясни контури. Живееше сама, отказваше твърдоглаво да отиде в старчески дом или да се премести при дъщеря си и семейството й. За платена гледачка и дума не можеше да става. Както и за всякакви други варианти. Ето защо дъщеря й беше принудена да се отбива при нея всеки ден, както и домашните помощнички, които сменяха постоянно. Седеше в жилището си пъхнала крака в електрическа грейка с формата на голям кожен ботуш. От време на време пускаше телевизора и се кьореше в петната по екрана. После го изключваше и душеше въздуха наоколо. Проклетите съседи сигурно пак й бяха пуснали „гнил газ“ през инсталацията за парното. Викаше му така, защото от него цялата къща вонеше на гнилоч. Караше помощничката да оглежда внимателно всяко кътче на жилището, да проверява да не се е запалило нещо, да няма някаква умряла мишка или храна, а жената се кълнеше, че няма нищо. Освен „гнилия газ“, който от време на време циркулираше по инсталацията, нищо друго не вгорчаваше живота й. Проблемът беше смъртта: тя упорито не идваше. Да щеше да се промъкне по тръбите, на драго сърце би й се оставила. Смъртта няма мирис. Животът смърди! Животът е гадост!

Седеше тъй във фотьойла с крака, пъхнати в големия ботуш, и душеше въздуха край себе си. С времето ботушът се срасна с нея и стана естествено продължение на тялото й. С късо подстригана бяла коса, с остър, закривен, клюноподобен нос, извиваше елегантно дългия си врат и отправяше сивия си поглед към госта.

А после доволно добавя…

 

ВТОРА ЧАСТ

7.

Арнош Козени обожаваше „Гранд хотел Н”. За него това не беше хотел, а метафора на човешките взаимоотношения. Хотелът стоеше неизменно на мястото си, а всичко останало се променяше: времената, модата, политическите режими, хората. Хотелските стаи бяха ушите, през които бяха преминали хиляда и една човешки истории. И нито една не беше довършена: бяха просто вълнуващ отглас на различни човешки съдби. Докато седеше в лоби бара на хотела, Арнош Козени имаше навика да притваря от време на време очи и да се заслушва. Връщаше се назад в детството, когато за първи път завъртя копчето на радиото, за да улови врявата на света: шум, всевъзможни езици, тонове, звуци… А отвореше ли очи, имаше чувството, че държи в ръка невидимо дистанционно на телевизор. Най-често изключваше звука и просто спираше поглед на някоя сцена: двама души на рецепцията, потънали в разговор; дебеланко, който чете вестник насреща му и си допива коняка, двойка млади в ресторанта, чиито фигури се отразяват в прозорците, служители от хотела, забързани към изхода, за да посрещнат някакъв важен гост, важната личност, която влиза в хотела и без дори да се огледа, се насочва към рецепцията… Арнош зумираше отделен жест, движение, детайл, сянка, нечия ръка или усмивка с изкуствени зъби, проблеснали внезапно под слънчев лъч, месестата част на ухо с обеца, тока на обувка, извивката на нечий крак, уста, ръба на чаша за кафе с отпечатък от червило… Разчиташе различните знаци, сигнали и жестове, тъй както в младостта си четеше книги, с безкрайно внимание и удоволствие. И това занимание го изпълваше с някогашното младежко вълнение.

Откакто се пенсионира, животът без хотела му се струваше немислим. В сравнение с наситеното удоволствие, което изпитваше през часовете, прекарани в хотела, всички други опции за прахосване на остатъка от скромната главница живот му се струваха неатрактивни. На времето Арнош Козени си беше купил малък апартамент в курортното градче. Това жилище, което на млади години му служеше за тайно убежище, сега се превърна в негов постоянен адрес. Цялото имущество, събрано по време на адвокатската му кариера, отиде по жените и децата му. Арнош се бе женил и развеждал няколко пъти и ергенското апартаментче беше единственото, което му остана. Ала той не се оплакваше, повече не му и трябваше.

Сега седеше на масата с три дами, които веднага му станаха близки. Познаваше страната, от която идваха, вярно, от времето, когато все още не беше разпокъсана. Често беше прекарвал своите семейни, а и не само семейни лета на Адриатическо море. Опатия (Приказната Опатия!) беше сред важните топоси върху скромната географска карта на иначе богатата любовна биография на Арнош.

- Жалко… - въздъхна пенсионираният адвокат. – Знаете ли, че ден след ден следях какво се случва във вашата нещастна страна… Колко жалко! Ех, какво да се прави, държавата се разпадна, но може би така е трябвало. Сигурно не е струвала…

- Държавата си струваше, и още как, ама хората бяха лайна! – отсече Пупа.

- Което само доказва, че на практика историята не е учителка на живота, както ни уверяваха нашите родители – обобщи примирително Арнош Козени.

- Тъй си е – съгласи се Беба и се изчерви. „Божичко“ – помисли си, „защо все ще изтърся някоя глупост…“

- …което пък може да е за добро, защото иначе нямаше да има живот! – продължи разпалено Арнош Козени.

- Какво имате предвид? – попита Кукла.

- Много просто … Повечето хора имат твърде печален опит със своите родители, но все пак раждат деца, нали?

- Това не е въпрос на решение, а на биологично програмиране. Ние затова и съществуваме, за да се размножаваме… - каза Пупа, която за кратко се отърси от дрямката си.

- Ами любовта? Къде е тогава любовта? – запита Беба.

- Сложен въпрос… - подхвана Арнош.

- В яйцето! – изтърси Кукла.

- В какво яйце? – оживиха се Беба и Арнош.

- Нали знаете руската приказка… Иван се влюбил в една девойка, обаче за да се влюби и тя в него, трябвало да намери къде е скрита любовта й. И вървял той през седем планини и седем долини и стигнал до морето. Там растял дъб, на дъба имало ковчеже, в ковчежето заек, в заека патица, а в патицата яйце. В него била скрита моминската любов. Девойката трябвало да изяде яйцето. И тогава в сърцето й щяла да пламне любов към Иван…

- Посланието на тази приказка е, че любов не съществува. Защото никой няма нито сили, ни време да измине целия тоя път… - каза Беба.

- Затова пък хората имат секса… - отбеляза Арнош.

- Сексът е любов за бърза консумация… - възрази Беба.

- Сексът е експресна лотария, съкратена версия на търсенето на яйцето… - каза Арнош.

- Ах, няма нужда да ми разправяте, аз съм дете на сексуалната революция… - изтърси Беба и си прехапа езика.

- Цяло щастие е, че тази революция не те сполетя още в детска възраст – подхвърли жлъчно Кукла.

- Всяка революция изяжда децата си – обобщи Арнош.

- Аз съм жертва на сексуалната революция – поправи се Беба.

- Не ми приличате много на жертва… - възрази любезно Арнош.

- Какво знаете вие за жертвите и саможертвата? Вие сте мъж. Саможертвата спада към женския ресор… - намеси се Кукла.

- Възможно е… Но понеже споменахте руските приказки, ето още един руски пример. Пушкиновата поема „Руслан и Людмила“. Знаете съдържанието: Смелият Руслан тръгва да търси прекрасната Людмила, отвлечена от злия магьосник Черномор… Впрочем мен винаги ме е привличала една по-второстепенна сюжетна линия… - каза Арнош Козени.

- Коя? – попита Беба, която хал хабер си нямаше нито от Пушкин, нито от поемата.

- По пътя си Руслан попада на пещера – продължи Арнош, - а в нея живее мъдър старец. Той разказва на момъка своята история. Като млад пастир се влюбил в прекрасната девойка Наина, ала тя отхвърлила любовта му. Отчаян, пастирът напуснал своя роден край, събрал дружина, отплавал по море и десет години воювал из чужди земи. И тогава, измъчван от любовен копнеж, се завърнал обратно и донесъл на Наина дарове: окървавения си меч, корали, злато и елмази. Ала девойката го отблъснала повторно. Унизен, нашият герой „с душа за обич жадна“, както го нарича Пушкин, решил да покори Наина с магия и затова прекарал времето си в самота, в изучаване на тайните науки на чародеите. И когато накрая открил и последната от „най-страшните природни тайни“, ударила ослепителна мълния, надигнала се страшна буря, земята започнала да се тресе под нозете му – и пред него се появила гърбава старица с възпалени очи и посивяла коса. „На скръбна старина картина“, казва Пушкин. Това била Наина… - завърши Арнош и направи многозначителна пауза.

- И какво станало после? – подканиха го нетърпеливо Кукла и Беба.

- Изпълнен с ужас, старецът заплакал и възроптал нима е възможно това да е неговата любима, къде изчезнала хубостта й, нима било възможно небесата тъй страшно да са я променили. И я попитал колко време минало от последната им среща. Наина му отговорила:

- Старецът отказва да признае реалността – продължи Арнош. – Той побягва от Наина и решава, че по-добре да живее в пустинята… При това обвинява грозно Наина пред Руслан, че „късната любовна страст, разсърдена, превърнала в злоба“

Арнош издуха ефектно дима от пурата си.

- Тъй, тъй, дърта вещица – каза Пупа, която се изтръгна от дрямката си.

Всички се засмяха. Освен Беба…

- Наина се извинява за своята грозота. А пък старецът не се смята нито за грозен, нито за стар! – каза тя.

- Каква мизогиния! – възкликна Кукла. Очевидно и тя беше приела навътре историята с Наина.

- Съгласен съм… - каза Арнош.

- Жените във всичко са по-милосърдни от мъжете!

- Прави сте – потвърди Арнош.

- Изкуфял дъртак! – рече огорчено Беба, която все още предъвкваше в мислите си образа на стария мъдрец.

- Какво друго й остава освен да се превърне във вещица! – добави Кукла, която наум продължаваше да протестира от името на Наина.

- Целият ни живот преминава в търсене на любовта, която вие, Кукла, по примера на руската приказка дефинирахте като – яйце. Нашето дирене е осеяно с много капани, които ни дебнат по пътя. Един от най-опасните е времето. Достатъчно е да закъснеем за миг и вече сме пропуснали щастието.

- Този истински миг се нарича смърт, скъпи мой Арнош, оргазъм, от който повече никога не се събуждаме. Защото логиката на любовта е да завърши със смърт. Но тъй като никой не иска да приеме тази опция, принудени сме да си носим последиците. Старостта е просто една от тях… - каза Беба.

Всички се смаяха от нейното красноречие.

- Остава ни само изкуството на достойното остаряване… - заключи Арнош.

- Достойното остаряване е пълна бълвоч! – обади се Пупа и сложи точка на разговора.

Вече беше доста късно и малката компания реши да се разотиде. Арнош Козени изпрати дамите до асансьора, целуна ръка на всяка от тях и преди да се затвори вратата на асансьора, им изпрати и въздушна целувка.

Вътре Беба каза:

Кукла и Пупа я слушаха изненадано.

- Ти знаеш руски?! – запита Кукла.

- Не. Отде ти хрумна? – попита на свой ред Беба.

Тя бе изрецитирала откъс от поемата на Пушкин „Руслан и Людмила“. Освен временните лапсуси, друга нейна странност беше да цитира понякога неща на езици, от които по принцип нямаше никаква представа. Такива състояния я връхлитаха неочаквано, като в сън, затова Кукла и Пупа не я „будеха”.

А ние? Ние продължаваме нататък. Дорде животът ни подмята без милост и пощада, историята ни към своя край неистово ръце протяга.

откъс от романа на Дубравка Угрешич "Баба Яга снесла яйце"