акад. Светлин Русев: "Лично за Ружа и 20-те години"

Eдна годишнина е повод не само да отдадем почит на едно дело, но и да се докоснем до неговите житейски и творчески истини, които във времето като че ли са станали част от нас, от нещо, което естествено ни се е полагало, но от дистанцията на годините и натрупания опит изведнъж откриваме колко малко знаем за смисъла и прозренията на това дело и колко недостатъчен е само респектът и уважението, за да стигнем до неговата цялост. А за автор като Ружа Маринска нещата са още по-трудни и сложни. Нейните интереси, познания, изследвания и реализация са колкото задълбочени, толкова и широки, и всеобхватни, извън спонтанните импровизирани преценки. Като се започне от младежката зрелост на „границите на пластичното“ и се премине през цялото следосвобожденско изкуство във всичките му периоди, организация, направления и авторско присъствие, та се стигне до активното отношение към работата на много от съвременните ни автори. Наскоро прочетох текста и` в каталога на Свилен Блажев. Сам по себе си образец и мярка за отговорно и сериозно изследване. Тези дни с нестандартно слово откри изложбата на Захари Каменов и т.н., и т.н.

Ружа Маринска е изследовател колкото от класически тип, който изчерпва до края и пълноценно проблемите, толкова и творец, при който прозренията и интуицията вървят заедно, с опитност, на която дори пристрастията носят открития, непостижими за академичния опит. Ружа Маринска разшири територията на българската пластическа култура не само с преоткриване на познати автори и произведения, но и с извеждане в артистичното пространство на напълно забравени и непознати стойностни имена, които определят и налагат нов прочит на културната ни история. В нейната изследователска последователност и дълбочина има нещо от стила на археолога, прехвърлил тонове земна маса, събирайки късче по късче счупената памет на времето, докато и` върне забравения блясък вече като част от българската духовност в нейната принадлежност към европейската култура. В този смисъл Кръгът на „Гео Милев и българският модернизъм“ не може и не съществува извън европейската мярка. Българският експресионизъм е колкото български, толкова и съизмерим с европейските традиции, българският сецесион е част не само от регионални пристрастия, а от общия дух на времето и проблемите. Нещо повече, независимо за какво става дума – за любими автори на 20-те години, за по-късни арт явления или по-ранни, – връзката с духа на времето, с неговите исторически, социални и културни проекции е колкото фон, на който изследователският дух на Ружа разкрива явленията, толкова и органична част от същностното изследване и тълкуване както на индивидуалното, така също и на общото като стил и творческо поведение. Написването на тези няколко страници отново ме върна към някои познати изследвания на Ружа и към други останали във времето, които отново преоткрих и за себе си, и като значение за родното изкуствознание. Патината на времето като че ли ги беше направила по-стойностни и по-необходими на днешния ден. Не познавам друг наш изследовател на новото българско изкуство с толкова цялостен и комплексен подход, и то приложен върху една огромна културна територия, преживяла исторически, социални, идейни и творчески превъплъщения! Тук изцяло изключвам съвременната педагогическа и просветителска дейност, която започва с академичните уроци и завършва с експертните оценки на произведения на изкуството. Но това е друга сериозна тема, сама по себе си заслужаваща внимание. Ако към капиталния труд на Ружа Маринска изобщо за българското изкуствознание – „20-те години в българското изобразително изкуство“ – прибавим огромното количество статии, откривания, материали, писани по различни поводи, монографиите и студиите за български и чужди автори и лекциите, всяка от които носи изследователския дух на учен и просветител с широка култура, ще се срещнем с едно дело, градено последователно и методично и обусловено от историческите прояви и събития – дело, което покрива цялото ни следосвобожденско развитие, от трайните прояви до временните изложби, за които винаги е интересно да чуем високо индивидуализирано мнение.

Колкото повече навлизах в темата Ружа Маринска, толкова повече се убеждавах, че и днешните, и утрешните изследователи на българската култура, ако искат да я разберат с амбицията да я преживеят и проучат исторически и творчески – един от най-живите извори на сериозно, отговорно познание е това дело. И ако днес двадесетте години до голяма степен върнаха на българската култура автори, периоди, стилово богатство, връзки със света и Европа, забравени и непознати произведения – това се дължи на изследователския, на творческия дух на Ружа Маринска. Непредубеденият читател, особено специалистът, ще открие връзки от художествено, идейно и жанрово естество, които разширяват колкото духовната територия, толкова и реалното присъствие във времето.

На Ружа Маринска българската култура дължи откриването и осветляването на художествени явления, автори и произведения, които и времето, и националната немара и безотговорност, и личностните особености на авторите бяха изключили от историята на българската култура. Българският модернизъм през погледа на Ружа Маринска е един отворен прозорец не само към атмосферата и настроенията у нас, но и към западния авангард, и по-специално към немския експресионизъм. След „20-те години в българското изобразително изкуство“ на Ружа Маринска мисля, че прочитът на националната ни пластическа култура е не само по-различен, не само по-широк и задълбочен, но и белязан със знака на една европейска съизмеримост. Дори и най-незначителните прояви и автори при Ружа Маринска са изведени и поставени, от една страна, в цялостното движение на процесите – на музиката, литературата, архитектурата, и от друга – в процесите и съвременните явления на европейската култура в един духовен свят, който живее по законите на собствената си неповторимост. В „20-те години“ като че ли си дава среща всичко възможно, което се случва в европейското изкуство, съчетано с нестандартни арт превъплъщения, свързани с родовата памет и изконните начала на българското – от сецесиона, символизма, експресионизма, постмодернизма, конструктивизма до откровения академизъм! И най-странното е, че в една сравнително изостанала страна наскоро след Освобождението и` има толкова богат и съдържателен живот!? Дори само кръгът около „Везни“ е впечатляващ с авангардните си настроения. Картината на двадесетте години е сложна, богата и противоречива като самото време и живота.

Без изследването на Ружа Маринска на 20-те години в цялата си широта и многоплановост не е възможно сериозно да се разбере и следващото изключително сериозно десетилетие, корените на което са заложени в сложното и динамично предишно десетилетие, и в младите от 20-те години, които ще бъдат гръбнакът на пластическия бум на тридесетте. Ние трудно бихме обяснили и разбрали тяхната пластическа и идейна различност без това, което се е случило в предишното десетилетие. Има неща, за които са необходими и време, и опит, и познание, и не по-малко и дистанция, за да стигнем до тяхната същност. По силата на известни обстоятелства имах възможност да мина през голяма част от националното ни наследство и да живея с раждането и изграждането на Националната галерия за чуждестранно изкуство. И ако някога, във времето на нормативни критерии, беше изключително важно общите ни усилия и отговорност да бъдат насочени към реабилитация и спасение на поколението от 30-те години, днес повече от всякога, когато историческото безпаметие и духовна амнезия владеят цялата ни култура, разбираме колко ключово важен е цялостният поглед на Ружа Маринска върху 20-те години на българското изкуство.

Съзнателно спестявам „изобразително“, защото този поглед засяга цялата ни култура. Реално Ружа Маринска реабилитира и извиси един период, условно наречен „двадесетте години“, и по един естествен начин свърза прекъснатите нишки в цялостното ни развитие, маркира жалоните на малко познати автори, на малко известни страни на развитието и на имена, които създават българското изкуство и в 30-те, и в 40-те години, и в сложния и противоречив период след 9-ти септември 1944 г. Има нещо, което, поне за мен, е образцово като стил и метод на изследване. Без да е привърженик на есеистичния подход и още по-малко на сухата аналитична достоверност, Ружа мина по един прост и естествен начин – заедно с това структурен и ясен – както през цялата картина на двадесетте години, така също и през сложния и богат живот на отделните автори и явления. Благодарение на тази цялост пред нас те израстват живи, със своя лична биография, със свои сложни и противоречиви съдби. Съдбата и пътищата им са различни и в това отношение Ружа Маринска е колкото документална и достоверна, толкова и емоционално привлекателна и професионално убедителна в уважението на тяхната различност. Тя е в състояние да извиси младежкия дух на 20-те години до значението на универсална съизмеримост със света на изкуството и заедно с това, предпазвайки се от собствени пристрастия, да проникне в сложни житейски и творчески съдби, примерно на автори като Морозов, с милост и разбиране. „20-те години в българското изобразително изкуство“ е от онези сериозни книги на духовно познание, чрез които оставаме в света на изкуството по един колкото достоверен начин, толкова и професионално извисен. Чрез нея непосветените в българската култура ще открият един свят, който ще ги дари и с гордост, и със самочувствие, и с надежда. За посветените в живота на изкуството „20-те години“ ще им разкрият и открият истини, които ще осмислят вярата им в смисъла и трайния живот на националната духовна памет.

акад. Светлин Русев, Българска академия на науките

Повече за сборника и съставителите тук

редактор: Христина Мирчева