Селина Ангелова: "Казвам се Лола, но всъщност съм Долорес..."

Умирах от скука по цял ден. Донякъде заради вродената ми самотност, но усамотението така или иначе бе търсено. След трите години в лицея, най-сетне бях решила да следвам в университет. Ландшафтна архитектура. Мечтаех да се занимавам с облагородяване на дворове и балкони, градини и паркове с красиви цветя и дървета – имам голяма слабост към редките растения, но и към тези, обичайните, също съм пристрастена, защото усещам дишането им, а прелестните им цветове ме връщат към живописта.

Казват ми Лола. Всъщност съм Долорес, но сама съм си дала това име, когато съм била тригодишна. Майка ми ме е кръстила така на любима нейна художничка. Мама също рисуваше. Може би оттам дойде страстта ми към живописта. От малка ходя на уроци и учителите ми по рисуване винаги са казвали, че притежавам талант, но имам и други интереси и погледът ми непрестанно сменя посоката, така че рисувам, после спирам да рисувам, за да се занимавам с друго обсебило мозъка ми. Замислям инсталации, но никога не се захващам сериозно с реализацията им. Сега ме привличат растенията, дърветата и храстите наоколо, названията им, условията за развитие и лечебни им свойства. Затова изпитах любопитство към дървото с розови цветове, което растеше на булеварда. Минавах покрай него всеки ден и подминавах, без да ме интересува името му, докато един ден не видях ефирните розови пухчета, които приличаха на роклята на бразилска танцьорка или ветрило на френска проститутка от миналия век. Албиция. Тя създаваше у мен лекота и хармония, може би и някаква волност. Долавях и нежност, която ме вълнуваше. После научих за маклурата… Плодовете ѝ ме бяха впечатлили, зарових нос в дебелите атласи и открих, че дървесината ѝ в миналото е била използвана за направата на огромни кораби, прекосявали морета и океани. Романтично. Може би заради големите плодове, като на дюля с множество пъпчици, хората от пазара, които ги продаваха като лек, бяха я кръстили китайска черница. Но Maclura pomifera звучеше съвсем различно. Като заклинание. Червените зрънца на офиката пък, надвесили многобройните си главици около листата на клоните, бяха прелестни и наивни като деца, струпали се около някой разказвач на приказки. Sorbus aucuparia. Така наричат дървото на късмета. Мога да прекарам дълго време, ровейки се в имената им, и да ги изговарям, намирам успокоение в това. Понякога усещам трудността да произнеса дадено име, но после го повтарям хиляди пъти като мантра. И то наистина се превръща в мантра.

Чувствам се доста отпаднала напоследък. Искам да си почивам с часове, да спя с дни.

След изследванията и разговорите, които ми наложи доктор Сандалов, нашият от години фамилен лекар, се оказа, че страдам от сънна болест. Даже сега, докато мисля за това, заспивам. Помня, че каза: „Лола, трябва да си почиваш. Болна си от хиперсомния“, и ми изписа сънотворни. Мисля, че е пълен кретен, нищо не разбира от лечение и медицина и от години лъже семейството ми.

Трябваше да разбера повече за тази болест и това, което ми предстои, ако все пак ми предстоеше каквото и да било, защото дълбоко се съмнявах. Така се зарових в мрежата. Там коментираха, че хиперсомнията е състояние, характеризиращо се с прекомерна сънливост. Хората, често са объркани при събуждане, със симптоми на намален апетит, забавена реч и говор, проблеми с паметта, дезориентация. Моите симптоми бяха малко по-други. Страх, някакво чувство за зло присъствие, често ми се причуваше музика. Не обръщах внимание на това, смятах, че се дължеше  на прекомерния стрес от многото учене и извънучилищни занимания, струпани нагъсто във времето. Сънувах кошмари, нерядко обаче се удивлявах на сънищата си, пълни с фантасмагорични същества и странни светове. Случвало ми се е да се видя в бъдещето и да летя с балетна рокля. Беше малко раздърпана и воалите стърчаха навсякъде. Другите момичета приличаха на киборги, на полуразглобени кукли, които далечно имитираха походката на Мария Антоанета. Техните рокли бяха с различна дължина и прозрачност. Не знам, сигурно зависеше от начина им на полет. Мъжете не можеха да летят. Те се занимаваха с поправката на някакви огромни машини. А аз веднъж така се завъртях във въздуха, че после не можех и дъх да си поема от тази моя своеобразна машина за летене. Приземих се чорлава и уморена, но доволна. Друг път сънувах странни птичета, домашни любимци – носеха шапки-каски, които ми пречеха да преценя, дали бяха истински, или птичета-играчки, със закодирано поведение и мисли. Да, те говореха, изказваха се, слушаха, дори бяха нахални и досаждаха непрекъснато, а когато им изкрещявах „на място!“, летяха в клетката си, която не бе истинска клетка, а поставка без пръчки, които да ги обрамчат и ограничат пространството им. Именно тези видения ме разконцентрираха и разсейваха, и като че ли живеех в два съвършено различни свята.

Сутрините се мотая. Сега е началото на лятото и наистина е приятно да гледам града отгоре и да пия кафе. Кафе с мляко, кафе с шоколад, кафе с кафе. Вече почва да ми писва от кафе и различни маркетингови продукти на пяна от кафе с прахообразно подобие на мляко. Какво ли мляко е пиела баба ми? Дали си е облизвала мустаците от вкусния му дъх на окосена трева? Нямам повод да се оплаквам. По всяко време мога да наема къща в планината и да доя кози до насита само ако го пожелая. Предпочитам да стоя на върха на П. и да разглеждам бледожълтите му залези от балкона или, ако случайно се събудя по обед, да се изкатеря до самия връх на тепето, където айляци като мен разхождат кучетата си. В този град има прекалено много айляци. Това е дума, характерна само за този град, свързана с нищоправенето – бавното и сладостно очакване на неосъществима мечта, на нещо толкова имагинерно, че си е заслужило благотворното божествено бездействие, осъзната дрямка, блаженство, което сам можеш да си позволиш, допълнено от безразличието към целия свят.

Още не ми е омръзнало четенето на многобройните статии в интернет за мистериозната ми сънна болест. Искам да имам възможно най-много информация. Повечето повтарят следното:

"Хиперсомнията е увеличаване на продължителността на съня с около четвърт повече от обичайната продължителност. Пациенти, страдащи от това разстройство, могат да спят по дванадесет или четиринадесет часа на денонощие без прекъсване. Дори при толкова продължителен сън, събуждането им е трудно. Хиперсомния могат да предизвикат някои състояния и заболявания като шизофрения и нарколепсия. Ако сте с диагноза хиперсомния, вашият лекар може да ви предпише различни лекарства, за да я лекува, включително стимуланти, антидепресанти, както и няколко нови лекарства (например, Provigil и Xyrem)."

Но най-много ми харесват няколко реда, които разпечатах, облепих подходящо и сложих като разделител между страниците на „Голият обяд“ – книга, която винаги и по всяко време разтварям напоследък:

"За лечение на хиперсомния се използват нова генерация хипнотици, които имат бързо действие, не водят до зависимост и нямат резидуални ефекти на следващия ден. При психотични състояния се прилагат невролептици. Понякога лечението на основното заболяване (ендокринно, възпалително) води до нормализиране на съня."

Сега стои точно между тези редове на Бъроуз:

„Виж тези дроги седят и чакат Човека. Преди шест месеца всички те бяха шизофреници. Някои от тях не бяха напускали леглата си от години. А виж ги сега. През целия си професионален път никога не съм виждал дрогашизофреник, а дрогите са предимно от шизофизически тип. Ако искаш да излекуваш някого от нещо, открий кой не боледува от това. И така, кой го няма? Дрогите го нямат. А между другото има една област в Боливия, където няма случаи на психоза. По онези хълмове има само нормални хора...“

Преводът никак не е добър, според думите на чичо Алекс, от дълги години преводач. Много обичам чичо Алекс и ценя мнението му, но разполагам само с това издание.

Не си задавам въпроса дали доктор Сандалов ме дрогира нарочно, защото имам нужда да поспя, а и да си преговоря някои книги по време на лятната скука. Въпреки че умирам от самота, не мога да изтърпя някого за повече от два часа. Първоначално ми харесва човешкото присъствие, после се изнервям, най-вече защото трябва да присъствам, да бъда тук или там и да се държа адекватно според обичайните норми. Да обръщам внимание, да съчувствам, да разбирам, да изслушвам, да съм весела или тъжна, когато разказвам, да се вживявам, да преживявам. Това ме натоварва с повърхностност. Смятам, че тези, които се занимават внимателно с общуване, са повърхностни. Изключения, разбира се, правят отделни хора, с които разговорите са игра и своеобразно подаване на пасове, улавяне на топката във въздуха, акробатика за ума, бързо вникване в същността на другия, или просто добре надградена мелодия на тема. Но това е рядкост.

Сандалов е от онези, с които може да се общува пълноценно. С него можеш да учиш, да изпитваш удоволствие и дори да гониш топката до прималяване, но ми е неприятен. Изпитвам интуитивна неприязън  и не мога да си дам отговор за причината. Често разказва как ме е познавал още от невръстна възраст, как ме е държал на коленете си и ме е пощипвал по бузите. Това ме отвращава, както когато наблюдавам дебелите му бузи да се присвиват в гримаса или да оголва горните си венци, по които няма нито един зъб. Сигурна съм, че е останал само с долната си челюст и заострени роговидни израстъци като на риба. Хрущял, а не човек…

Гледам да го отпратя възможно най-бързо, съгласявайки се с всичко, което ми говори. Привидно само се съгласявам. Този път не казвам „край“, докато записвам мислите си с диктофона.

5 глава от новия роман на Селина Ангелова "Пясъчен часовник"

Повече за романа в рубриката "Нови книги" тук

фотография: Галя Йотова

редактор: Христина Мирчева