Нели Лишковска: "Между сълзата и земята"

В рубриката "Размисли, отзиви, рецензии"

Никога не съм обичала аритметиката. Трябва да отбележа, че първото стихотворение от „Птица в ключалката” на Ивайло Добрев, озаглавено точно така – ме сепна. Успокоих се, защото в него не открих числа и формули. Имаше обаче часовник и време. А аз ги обичам още по-малко и от аритметиката.

За сметка на това начално „разочарование” в следващите стихове присъстваха цели вселени. Видях създаването и разрушаването на цели светове, на всякакви възможни и невъзможни реалности, пространства и времена (няма как!) Минерали, мъхове, „рибни имена”, „пуяк и пуйка”, „разгазирани” и „деспотични” пеперуди, „млечният път, съсирен”, „похабени” ангели, архангел Михаил и пр., и пр.

Много от образите веднага се набиват на очи. Запомнят се. Не мога да подмина с мълчание такива като:

"Дървото полага усилие"

"Писмо до Йосиф"

"Рибата"

"Към сестра Света Мария Фаустина Ковалска"

Или онези „щастливи случайности”, при които „всичко започва отначало, с оглушителни повторения”.

Възможно е, разбира се, аз като човек – прозаик и писател, съвсем неумишлено да чета Ивайло Добрев така, по този особен начин. Като прозаик и писател в поезията. Установих, че за мен той е не толкова поет, колкото философ и разказвач на чувства и състояния. Разказвач на истории.

Признавам, че във всяко стихотворение виждах първо историята. Не обикновен, социален разказ обаче (за мен социум е нечиста дума и избягвам да я употребявам). А такъв, в който се отразява Духът. „Птица в ключалката” разказва историята на човешкия Дух. Средствата и формата са заимствани от поезията и работят в нейното поле. Но смисълът отива много по-далече. По-надълбоко.

Не само картините, които описва Ивайло Добрев ми звучат прозаически, в най-хубавия смисъл на думата. Но и състоянията му. Чудовищните състояния на тъга, на не-виждане, мълчание, страх, глад, жажда, скука. И особено – онази непреодолима и непростима самота на сезоните, в която е потопен човекът и която го задушава до гърч. Може би защото:

"Паважът е пълен с мравки"

Мога още да отбележа стихотворението, в което се влюбих от първи прочит – „Черупка”. Омагьоса ме финото и бленувано състояние на „двете парчета”, които си почиват. След което обаче веднага идва прозрението:

Опитах се да остана цяла и в себе си, докато четях тези стихове.

Не успях.

Непрекъснато тръгвах нанякъде, подгонена от мисълта на автора. И се връщах обратно – следвайки го. Постоянно политах, вдъхновена от някой разтърсващ образ. И се сгромолясвах – сред прах и пепел. Бях винаги и тук, и не-тук. В стиховете и извън тях. В поетичното време и в моето собствено .Бях и идиота, и умника, и мъдреца, и лудия, и злия. Едновременно.

Зная, че тези размисли не са ревю или някакъв литературоведски издържан отзив, още по-малко приличат на критически материал върху една поетическа книга. Това е само погледът на един писател за поета Ивайло Добрев и неговата „Птица в ключалката”.

Но бях длъжна да го кажа, тъй като не всеки – бил той поет или не, писател или не – знае как да „надумри живота си”. А Ивайло Добрев държи ключа към това висше духовно състояние. И го предоставя на читателя в тази своя първа поетична книга. А на нас, читателите, остава задачата да използваме правилно този ключ.

Смея да твърдя, че аз се справих много добре. Защото разбрах, че пропастта между сълзата и земята трябва да остане празна.

Въпреки всичко.

"Птица в ключалката" на Ивайло Добрев в "Диаскоп":

"Деспотична пеперудо на отлиташия ден"

редактор: Христина Мирчева