Кристин Юрукова: "Люсиен Шевалас"

Из романа "Княз Батенберг/Граф Хартенау"  

Едно пространство пълно с ухания, които в това съчетание, го има само там край Марица. Вижда обувките си да се движат върху пътеката от бледо-зеленикави акациеви цветчета, когато стъпва по тях, усеща лекото им пропукване като малки мехурчета. После обувките се хлъзват по някакви черни гъсеници, сочни и къси, плъзнали са навред, защото вече минава под зряла черница и нейният аромат се смесва с аромата на акация и с един дивен аромат, чиито източник още не е съзрял, но много добре го знае, ето, след малко ще го докосне с поглед над отсрещния зид и ще усети как лилавите звънчета на гранките салкъм са пълни-препълнени с този мирис, мириса на арменските махали. Беше забелязал, че най-често оградите  на дворовете на  арменските къщи са обрамчени с гирляндите на салкъма, над които често се вият спирали с огнени и заскрежени рози на фона на нежните отблясъци на лилави люляци. Люляците можеха да са цели гори, а в тези гори човек наистина се чувстваше като славей, който иска да пропее, който не може повече да мълчи за тази красота. Той крачи радостно и леко, над главата му се движат бягащите облаци на дърветата с жълти, розови,  лилави, бели нюанси и от тях се ръсят като перца цветчета по бухналата коса на сестра му, той не Ѝ казва за този окичил я пух, за да не тръгне да го маха. Да, носът ми, казваше си понякога насмешливо Князът, носът си ме води, носът ми „повежда крак“ и аз го следвам, екзалтациите ми са като екзалтациите на ловно куче. Носът обявяваше – смокиня – и по него вече лепнеше бялото смокиново мляко, дотолкова осезаемо, че чак получаваше брумбалите на кожен обрив, без да се е докоснал до смокиня. Множеството на змиевидните стволове на смокинята, тръгнали от едно място в земята на фона на блестящото синьо на морето, техният сладък мирис залепен за соления образ на морето. Или перестите пръсти на смокинята върху напечените до блясък сякаш станали прозрачни и просияли отвътре скали на тепетата в Пловдив, където до резиденцията на Екзарх Йосиф можеш да си набереш фурмите на джинджевите, за които напразно питаше в чужбината, твърди и люспести отвън, меки и сладки отвътре.

Човек най-добре вдъхва аромата и се оставя той да го пренесе в други селения като притвори очи. И той под дъждовете и ниските облаци на севера затваря често очи, за да изгреят под клепачите му цветовете, свързани с уханията на юга. Появяват се трептящи оранжеви пространства, греещи отвътре със злато, върху тях започват да се отделят огнени пръстени, червено върху оранжево, пръстените се източват във фуниите на цветовете на увивни храсти, накъсват се на парцалчетата на мака или се накъдрят и умножават в тежките форми на рози, понякога оранжевото на фона става толкова гъсто, че е вече почти антрацитово черно, черен листак - гнездо за цветовете на алените рози. Синьото се настанява върху зеленото и започва да го променя, синъото става на точици, точиците на Сьора, за да се нарисуват незабравките или синчеца, в миг синьото се смесва с розово, розовата миризма на гюловите полета в Предбалкана, синъото и розовото образуват лилаво, къде по-наситено, къде едва загатнато и избуелият мирис на люляци и на салкъми рисува шуплестите гранки на цветовете им.

Княжеската представа за Шевалас, неговото усещане за жизнената сила - Шевалас, която кара всичко да пониква и цъфти. Шевалас като природна сила. Приятно му е да мисли за него.

Кой по-добре от Люсиен Шевалас разпознава дърветата и цветята и техните нужди. Швейцарец, довеян от вятъра като него, Княза, в тази непозната страна. Кой по-добре знае от него проявленията на душата на земята, състоянията на тази душа, какво я разсмива, какво я начумерва. Ако Князът реши да смени мястото си с някой друг чужденец в българската история, то ще е с Люсиен Шевалас. Люсиен е любопитен случай на чешит, решил да пренесе парковете на Версай в Ориента, смесвайки ги с негата на сарайските и харемските градини.  Срещу рационализма на западния човек -  чувствеността на разцъфването, покоят и съзерцанието.

Шевалас е прекарал години над усилието да засади градини в столицата на султана. Когато са го повикали тук, е дотърчал, лаком за нови пейзажи и нови земи и за възможността от тях да направи пак нещо съвсем друго. Швейцарецът се приема за художник на Господ, както Господ създава пейзажи, така по негова мислост и той създава картини от цветя, дървета и храсти. Като на Господ и неговите картини са пейзажи. Напред към нови завоевания!

Засаждането на градини е неговият начин за завладяване на нови земи. По-красива и вечна от неговата армия от дървета има ли? А тук освен в дворовете никой досега не е правил градини. След пепелища да създаваш паркове си е удоволствие, но и нещо повече – победа. Победа над пепелта.

Долината на Марица е една от най-необузданите джунгли, които е срещал през живота си. Първо трябва да се мине с мачете през нея, да се поразчисти, за да  се види руслото на реката. Сините изблици на водата са сякаш току-що втечнената гръд на планината, те разтварят вътрешността на страната. Стихията на водата се кръщава със стихията на слънцето, което непрекъснато се взривява в скалите на Пловдив.

Като поразчиства гъвкавото Ѝ тяло от трънаците, Шевалас чувства какво очаква тя от него – да го окичи  с гирлянди от кактуси и палми. Където и да се намира по света – в Бразилия или сред султанските сараи в Цариград – той си съчинява от растения една чудна страна, дето никъде я няма такава. Неговата чудна страна пътува, тя е била в Африка, преместила се е съвършено друга в Цариград, сега и в Пловдив дири образа си. Тъкмо заради нея Шевалас остава в Пловдив завинаги. Когато идва в Пловдив за някой и друг месец, градът застава усмихнат пред погледа му, започва спокойно и мощно да струи в него, изчаквайки фантазията му да се възземе на висините на хълмовете и на Родопите, да  изтегли достатъчно сребърни нишки и сини, и зеленикави воали светлина от Марица, за да започне да рисува в сънищата му неговия Пловдив. Остава, защото му трябва цял живот, за да стане градът от сънищата му материален.

Шевалас като отсяда в Пловдив, оглежда първо скалите. Стъпка по стъпка ги обхожда, крачи бавно, за да позволи на ума си да достигне до мъдростта на всяка гледка, до смисъла Ѝ от гледна точка на светлина, пропорция, форми. И ето че много скоро Шевалас разбира най-същественото – това не са скали и просто тепета. Всяко тепе е едно прадревно скално светилище. Люсиен усеща необикновена възбуда, защото пред очите му изскачат искри под сечивата на древни хора, оформящи огромните късове, както би се оформяла фигура от скулптор. Скалите разказват история за гигантско човешко сътворение. Тръпки побиват швейцареца от откритията му – гигантски змии, захапали опашките си, лъвски глави, чиято грива е от огромни скали. И човешки глави, чиито чела са далеч по-големи от църковните куполи, пръснати из тепетата. Шевалас го е яд, естествено, че няма пръст в това сътворение. Но пък в другото, по Марица – в него непременно ще има участие.

Личността на Люсиен е бавно облагородявана от нежната и скромна баронеса  Софи . Неговата Софи и този път успява да попие страховете му и у него остава само радостта от трофеите, които Ѝ носи. “Открих церемониалното стълбище към Марица на първите хора! Там е бил дворецът им. Може би всички благороднически фамилии в Европа са тръгнали оттук, както и първите европейски пътища са тук.” Похвалите на Софи се спускат по него като шумоляща коприна и го обгръщат с покоя, така нужен за екстравагантните му фантазии. Досега не е имал задача да превърне джунгла в парк. Пущинакът край Марица наистина трябва с мачете да се сече, за да си проправиш път сред него. Получил е разрешението на Постоянния комитет и може да се залавя за мачетето. Пак го обзема познатата луда радост, че вижда какво ще зашуми по изтръпналите рамене на реката. Бамбукови горички, достойни за резиденцията на китайски император, редувани с кактусови оазиси с кактуси-минарета, които цъфтят с цветове колкото камбани. Лехите с азалии и рози трябва да са най-сладката усмивка на кедровите и палмовите алеи. Петдесет декара от българския юг са на негово разположение, раят е тук, щом всяко бучнато нещо в него си расне от само себе си. Винаги иска да намери в природата нещо, което и тя не е виждала точно такова, събрано на едно място. И неговата Княжеска градина като нова африканска джунгла си прокрадва път напред по реката, догонвайки фантазиите му. И сега в Пловдив природата на Тракия може да се изненада от африканския си облик. Бе щастлив от изненадата, която бе донесъл на природата на Тракия, изненадата, че може да избуява в палми, в пинии и кедри. На гражданите подарява нови форми на светлината и сянката, понеже играта на слънчевите лъчи е съвсем различна сред водопадите на палмите, отколкото сред шумака на дъба или бука. “Защо ли различните дървета могат така да се понасят, а различните народи не могат? - пита неговата Софи и му отговаряше с думите на Хъолдерлин. - Защото дърветата не са ходили в училището на хората. Остава да заселиш и лъвове” - доволна е Софи, че всичко е твърде далече от подрязаните храсти на Тюлейри и Версай. Сега могат да дойдат различните пролети, есени и зими, новите сезони в нов пейзаж, а палмите и кактусите трябва да се научат да не измръзват. “Чифликът ми” - нарича той на шега творението си. А всяка  пролет гледа да не изпусне местното великолепие на ябълковото, прасковено, черешово и бадемово цъфтене из чифлиците около Пловдив. Голямата радост пак го е слетяла и няма никаква опасност да го напусне, докато на земята има растения. 

Когато започва засаждането, се случват пречудни неща, земята  ни в клин, ни в ръкав решава да му разкаже историята си. И под мотиките и лопатите щръкват глинени чирепчета с дебели, извъртени спирали и знаци по тях, червеникави съдове с рисунки от плътна бяла боя, черна гланцирана глина, лъскаща с блясъка на слюда от сребърната боя по нея. Появяват се издути като черни бузи части от грамадни чинии със златните наноси на боя и Шевалас си казва, че от тях са яли древни царе, а в сънищата му започват да нощуват флотилии от корабите на Древния Египет. Сънищата обаче му нашепват, че това са не древноегипетски флотилии, а флотилиите на най-първите българи  . Той почва да се чувства като един от учените, доведени от Наполеон при фараоните. Неговите фараони са древните вождове на тази земя и освен в сънищата другаде не се появяват, затова решава, че е най-добре да връща чирепчетата обратно на земята. Заравя ги обратно, връща ги на земята, с която съзаклятнически вече имат обща тайна.  Дава си сметка, че тези чирепчета му позволяват да мерне притворените клепачи на едно време, чиито очи и поглед така още никой не бе успял да съзре. Но покрай неговия Нил, който току-що му е поверил тайната си, в сънищата му се издига и Троя.

С един от съучениците си от Овон се е засрещнал в Турция. Той е сякаш посветен в тази тайна на земята край Марица. Съученикът му не е на служба на султана и дори е добре султанът да не знае какво точно той прави барабар с целия екип на д-р Хайнрих Шлиман. Няма нужда да го заразява със захласването по откритията на Шлиман, достатъчни са подобните му на доклади писма, за да получи Шлиман увереността, че е на точното място. Шевалас е взел за своята Софи някое и друго ъгълче от съдче като си е пожелал и той някога да напълни шала Ѝ със златни съкровища. Скромната му Софи не мечтае за никакви други съкровища освен за това да расте  към слънцето с всяка засадена от него тревичка.

Сеща се той за чирепчетата от Троя, когато изважда чирепчетата край Марица. Поставя ги едно до друго и вече не може да различи кое е от онази и кое от тази Троя. „Софи, ние сме на свещено място, аз садя градините над останките на Троя в Европа.“

Смайващо добре като на родна почва се чувстват бамбукът, кактусите и палмите. Щръкват към небето и веднага се захващат да примамват скворци, славеи, стърчиопашки, синигери, кълвачи и катерички. Докато дърветата се отдават на техния лов на птици с мрежите на клонаците си, Шевалас внимателно изучава почвата в нозете им за подутинките на мравуняците .

 А пловдивчани, всичко на всичко двадесетина хиляди, плъзват под екзотичните им чадъри с грациозността си на красиви животни, снажните пищни фигури допълват скулптурите от стебла, дървесни стволове и храсти. Листа, бодили, върхари, палмови ресни валят на зелено-морави и златни петна отгоре им и недвусмислено дават да се разбере, че хора, растителност и въздух са едно. Чрез алеите става истинското запознанство между Шевалас и жителите на града, а стъпките им по тях благодарят на маричените наноси, че са подхранили тази хубост.

Притокът на събитията по Съединението докарва Пловдив в Княжеството. И на Княза му порастват криле не само от възторзи, но и от върхари, пеещите ангелски песни върхари от градините на Шевалас.

Князът, потомственият войник, завижда на армията му от дървета и растения, тази армия не познава убийството, болката от паднал другар, насилието като живот. Тя може само да цери, но не знае да убива. Ако можеше войниците от всички армии да се смесят и се прегърнат с армията на дърветата, да слушат само птиче пеене, а не топовни гърмежи, всички войни щяха да свършат. 

колаж: Георги Чепилев

редактор: Христина Мирчева