Неготимски се ослуша и като замяташе крак, тръгна по дългия тъмен коридор към пътната врата.
Задъха се и когато отвори, лицето му бе изкривено от болка и раздразнение.
- Тук ли се помещава мисията на Света Петка? – попита човекът отвън. От улицата към вратата водеха две стъпала, но той стоеше на тротоара.
- Има табела – отвърна троснато Неготимски, после добави по- меко – Търсите ли някого?
- Ами… - мъжът поклати неопределено глава.
Неготимски отвори по-широко вратата и присви очи от дневната светлина. Човекът – върлинест, с жълто, болнаво лице кимна притеснено.
- Помощите за бедни ги раздавахме вчера – каза Неготимски.
- Аз…не за тях.
- И сестрите ги няма.
- А-а – по лицето на мъжа премина тръпка, - че къде са?
- Отидоха… - Неготимски го погледна с любопитство. – За какво са ти?
- Човекът не издържа погледа му и сведе очи към огромните си, захабени обуща.
- Търся…една роднина – рече след малко.
Неготимски потръпна от нахлуващия през отворената врата хлад, но не попита повече.
- Казва се Теменужка – добави мъжът.
- Теменужка – повтори замислено Неготимски и размърда зиморничаво рамене. – Тук няма такава. Защо не влезеш?
Мъжът пристъпи малко неохотно, но после закрачи уверено по дългия коридор към стаите в дъното.
- Ей, студено, бе… - рече, като извиваше глава да види, следва ли го Неготимски – тая заран локвите се бяха оцъклили, а къде далеч е още зимата…
Неготимски го настигна и бутна открехнатата врата към двете преходни стаи. Човекът се наведе и влезе, но не се огледа.
- Малко е разхвърляно – обади се Неготимски, - а и хладно.
- Ти не се притеснявай, аз за малко.
Неготимски размести разхвърляните празни кашони, посочи му единия от двата стола, но остана прав.
- Стаите не са големи, ама нямат стопляне – рече. – Виж колко е висок сводът!
- Вярно – погледна нагоре човекът – като палат градено.
Стаята беше белосана, с изтрита край дървения креват мазилка и тесни високи прозорци с чисти стъкла.
Неготимски пипна студената печка, отпусна се на здравия си крак и каза:
- Тук знаеш ли какво е било?…Управление на затвор.
Човекът поклати глава и погледна към изпънатия крак на Неготимски:
- Нещо май си пострадал..?
- А…шипове в ставите имам. Ти по каква работа?
Мъжът въздъхна:
- Търся дъщеря си.
- Аха… - кимна с едрата си глава Неготимски, но не попита повече.
Мъжът го погледна кратко и сведе очи.
Неготимски отвори вратата на печката, после я затвори без да погледне вътре.
- Защо не седнеш? – попита неочаквано мъжът.
- А-а… - сепна се Неготимски – така съм по-добре.
- Че защо?
- Кръстът…кръстът ме боли, като се превия – не се трае.
- То и аз не съм читав, ама – каза мъжът, -… ама тръгнах да я търся …Казваш, такова момиче не е оставало тука?
- Аз не помня – вдигна рамене Неготимски – как изглежда?
- Слаба една, луничава, пък чернокоса – мъжът млъкна.
В стаята имаше дъх на лимони и евтин прах за пране, Неготимски го усети сякаш за пръв път. Стана му чудно.
- Тук идват много хора – каза.
- И всичките с кахъри – усмихна се мъжът.
- Бе хора разни… - намръщи се Неготимски – Ти, ще извиняваш, защо я търсиш?
Човекът го погледна, после отмести неспокойно очи към високите прозорци.
- Не съм я виждал от година – каза глухо – тя, такова, се поведе с един…осакати си живота.
- Бе то знае ли човек – отвърна примирено Неготимски.
- Знае, знае! – присви заядливо устни мъжът. – На тоя на челото му го пишеше, разпуснат един…, а за другото…
- На жената ангелът й е слаб…и да я виниш, ще сбъркаш – рече Неготимски и погледна към нозете си. Лицето му се напрегна.
- Седни, бе човек! – каза мъжът.
Неготимски въздъхна, но не отвърна.
- Че защо при нас я търсиш? – попита след малко.
- Защо… - вдигна рамене мъжът – и аз не знам защо. Не беше добре…,после избяга от болницата. Рекоха ми: виж в някоя от християнските мисии край морето, там приемат и се грижат за такива като дъщеря ти…
- Ще прощаваш, ама какви?
- С наркомани – човекът гледаше през прозорците към полегатия заден двор. Бе грижливо поддържан, а едрите листа на двете преплели стволове смокини лъщяха сякаш недокоснати от сланите.
- Ей, ама ти наистина си закъсал – каза неочаквано човекът – откога си така?
- От… - Неготимски се замисли – то, моето не е само от болест…пребиха ме.
- Тебе? – погледна го учудено мъжът – Че ти излизаш ли оттука?
Неготимски опря длан о кръста си и се раздвижи внимателно. Лицето му пак се напрегна.
- Тука влязоха – каза – трима цигани…от тези, дето ги храним всеки месец. Видели в параклисчето двата сребърни свещника и се помамили…Аз пък се случих наблизо…
- Биха ли те много?
- Абе…една седмица кръв пикая…
- Ей, какви се навъдиха! – поклати глава мъжът.
Неготимски го погледна с омекнало лице и едва-едва се усмихна.
- Ама как… - погледна го съчувствено мъжът – ти го храниш от ръката си, а той..?
- Ей, отпусна ме малко болката – каза Неготимски – Аз, знаеш ли какво съм разбрал: някой, като му е слаб ангелът, дето го пази, навремени се обърква. Озлобява се, полакомява, иска да клевети и злорадства…ама това не е той.
- Как не е той?
Неготимски не отвърна. Събираше наведен разхвърляните празни кашони и ги слагаше един в друг.
- Ще извиняваш за бъркотията – рече след малко Неготимски.
Човекът го погледна, стори му се, че се усмихва, после отмести очи към прозорците и болнавото му лице се угрижи. Навън слънцето се показа от облаците, стъклата блеснаха и в стаята паднаха крехки сенки.
Двамата мъже се вгледаха един в друг, после човекът се надигна.
- Ще я откриеш – каза в коридора Неготимски. – Щом я търсиш, ще я намериш.
Човекът кимна мълчаливо, пристъпи и бавно се извърна към него:
- А после?
Стъпките му отекнаха в дългия тъмен коридор, а когато отвори пътната врата, високата му фигура заслони за миг светлината, нахлула отвън.