Плутарх: "Ликург и Нума"

НУМА

(превод Невена Панова)

1. И за годините, в които е живял цар Нума[1], съществува бурно разногласие, въпреки че родословията от началата на Рим до неговото време са напълно ясни. Но някой си Клодий в „Изобличаване на хронологията” (защото именно такова е заглавието на книгата му) потвърждава, че съответните древни документи са били унищожени при галските събития[2], а пък наличните сега не са съчинявани с оглед на истината, а за да направят услуга на определени хора, полагат усилия да ги вкарат в първите родове и най-знатните фамилии, без те да принадлежат към тях. Говори се, впрочем, както че Нума е бил последовател на Питагор, така и че – твърдят други – изобщо не бил получавал никакво гръцко образование. И още: че или по природа бил способен и самостоятелно да достигне до добродетелта, или пък на някой варварин, по-достоен от Питагор, било поверено образованието на царя. Също така според някои Питагор живял по-късно, около пет поколения след Нума, а пък спартанецът Питагор, победител от Олимпийските игри в бягането, на шестнадесетата олимпиада, на третата година от която Нума поел царската власт, като тръгнал да обикаля из Италия, се срещнал с Нума и взел участие в устройството на държавата, затова и немалко римски норми са примесени със спартански благодарение на наставленията на този Питагор. От друга страна, родът на Нума бил сабински[3], а пък сабините претендирали, че те самите били колонисти на спартанците. Да се уточнява хронологията обаче е трудно, и особено онази, която се определя по олимпийските победители, чийто списък, както казват, бил съставен едва по-късно от Хипий от Елида, който не бил тръгнал обаче от нищо, което да е със сигурност достоверно. Но ние сме събрали достойното за споменаване относно Нума, като сме избрали едно подобаващо начало.

2. Рим бил обитаван вече трийсет и седем години, при царуването на Ромул. И на петия ден на новия месец, т.е. в деня, който сега се нарича Капратински нони[4], Ромул принасял обществена жертва извън града, край т.нар. Козе блато, като присъствали и Сенатът, и по-голямата част от народа. Изведнъж небето се преобърнало, облак се спуснал над земята, а с него – буря и вихър, и тогава цялата тълпа в ужас тръгнала да бяга и да се разпръсва, а Ромул просто изчезнал и повече не бил открит нито той самият, нито някакъв труп, но тежко подозрение се стоварило върху патрициите и взело да се говори сред народа срещу тях, че отдавна им тежало царското управление и, желаейки да прехвърлят властта към себе си, били отмъкнали царя. Впрочем, изглеждало, че в последно време Ромул се отнасял по-остро и по-властнически с тях. Но те се погрижили да снемат това подозрение, като го въздигнали до боговете с почести, все едно не бил умрял, а бил постигнат от по-добра съдба. А и Прокъл, изявен мъж, се заклел, че е видял как Ромул се възкачва на небето с пълно въоръжение и че бил чул глас да нарежда той да бъде наричан Квирин[5]. Но друга бъркотия и междуособица обхванала града във връзка с това, кой цар да бъде избран, защото все още новодошлите не се били напълно смесили с първите граждани; народът, от своя страна, още се вълнувал като море, докато патрициите продължавали да таят подозрение един към друг заради разликата в произхода си. И всъщност, не че всички не искали да имат цар, но се карали и спорели не само относно конкретната личност, а и относно рода, който да предостави водач. И понеже онези, които в началото заедно с Ромул били населили града, не смятали за допустимо сабините, макар и получили дял от града и страната, да настояват да управляват онези, които са ги приели така, а пък сабините защитавали благоразумната позиция, че след като те не въстанали срещу Ромул, а го оставили да управлява сам, когато умрял техният цар Таций, било редно сега управляващият да излезе от тях. Защото те не се били присъединили като по-нисши към по-силни, а именно при тяхното присъединяване градът се засилил като множество и бил изведен на достойна позиция. Но за тези работи наистина имало разногласия. С цел обаче ситуацията да не предизвика пълна бъркотия поради безвластието, след като държавата била неустойчива, патрициите, които били 150 човека[6], постановили всеки от тях подред да принася определените за боговете жертви, накичен с царските символи, както и изобщо вместо царе да се занимават с обществените дела, в продължение на шест часа през нощта и шест часа през деня. И наистина, това разпределение на часовете за всекиго поравно изглеждало, че се отразява добре и на управляващите, а и у народа смяната на властта снемала завистта, след като се виждало как в рамките на едно и също денонощие един и същи човек от цар става отново обикновен гражданин. И именно този тип управление римляните наричат междуцарствие.

3. Но макар и да изглеждало, че патрициите поемат ръководната роля така убедено, заради общия интерес и без съпротива, взели да обикалят недоверие и ропот, че били превърнали системата в олигархия и настройвали държавата по собствените си интереси, а не искат да се управляват от истински цар. Поради това, за да се сближат една с друга двете противоположни страни, се сговорили едната да посочва царя от средите на другата: така най-добре щяла да се прекрати надпреварата в онзи момент и избраният щял да бъде равнопоставен пред двете групировки, грижейки се за едните като избрали го, а пък към другите – благосклонен поради общия род. И след като сабините предоставили на римляните първия избор, те решили, че е по-добре да бъде избран сабинянин, посочен от тях, отколкото да предложат римлянин, който да бъде избран от другите. И така, посъветвали се помежду си и от сабините те посочили Нума Помпилий, мъж, който не бил сред числото на заселилите се в Рим, но бил толкова познат покрай достойнствата си на всички, че след като бил посочен, сабините го приели дори по-ентусиазирано от онези, които го били посочили. И така, след като оповестили ршението пред народа, те изпратили заедно като пратеници при човека водещите фигури и от двете страни, които да го помолят да дойде и да поеме царската власт. Самият Нума бил от прочутия сабински град Квири (по чието име и римляните започнали официално да назовават себе си, заедно със смесилите се с тях сабини – квирити) и бил син на Помпон, мъж с добро име, най-млад от четирима братя. А, впрочем, по някаква божествена съдба, се бил родил в деня, в който хората на Ромул основали Рим – т.е. единайсет дена преди майските календи[7]. По природа пък той имал характер, лесно обръщащ се към всяка добродетел, и сам се бил насочил към усъвършенстване благодарение на възпитанието си, издръжливостта си и своята любов към мъдростта, като бил отдалечил от себе си не само достойните за укор страсти на душата, но и ценената при варварите физическа сила и алчността, като за сметка на това смятал, че истинската доблест представлява обуздаването на страстите вътре в себе си с помощта на разума. По тази причина, разкарвайки от дома си всеки блясък и всяка скъпотия, и предоставяйки възможност на всеки гражданин и чужденец да го ползва като безупречен съдия и съветник, сам за себе си той не се възползвал от свободното си време за никакви удоволствени занимания или пък харчове, а за почитане на боговете и за съзерцание с разум на тяхната и природа, и мощ, и се сдобил с така велико име и слава, че Таций, царуващ заедно с Ромул в Рим, дори го направил съпруг на единствената си дъщеря Тация. Нума обаче не бил толкова развълнуван от брака, че да иде да живее заедно с тъста си, а останал при сабините, за да се грижи за собствения си възрастен баща, а освен това и Тация предпочитала спокойния живот с мъжа си като обикновен човек пред пребиваването в Рим сред почит и слава покрай баща й; тя обаче, както се говори, починала на тринайсетата година от брака им.

4. Нума, изоставяйки градските занимания, предпочитал повечето време да прекарва в провинцията и да се скита сам и си прекарвал дните сред свещени горички и ливади, посветени на боговете, или в пусти местности. Оттук някак е тръгвала историята за богинята. Същият този Нума всъщност не поради някаква вътрешна тревога или поради блуждаене на духа бил изоставил живота сред хората, а понеже бил вкусил от едно по-висше общуване и бил зачетен с божествен брак, като се свързал и прекарвал времето си с богинята Егерия, която се била влюбила в него – именно така той станал блажен и се бил докоснал до божественото. Но че такива приказки приличат на множество от древните митове, които фригийците разказват за Атис, витините пък за Херодот, а за Евдимион – аркадците, както и други народи за други блажени хора, които изглеждат любимци на боговете, е съвсем ясно. Освен това, логично е, че едно божество, което не обича коне или пък птици, а хора, би искало да се свърже с някого, който е сред изключително благородните, и да не се муси, нито пренебрегва общуването с такъв свят и мъдър човек. Но че е възможно да има близост с човешко тяло и красота и да възникне радост от това у бог или друга божествена същност – за това вече е необходимо усилие, за да се приеме като убедително.

Да, изглежда, че египтяните доста логично правят разграничението, че не е невъзможно за божествен дух да се доближи до някоя жена и да внесе в нея началото на рождението, но за мъжа не може да има свързване с богиня, нито телесно общение. Те обаче не разбират, че свързващото се отговаря със същото общение като онова, с което се свързва. Затова, приятелство с човек и вървящата с това любов, която се изразява като грижа за нрава и добродетелта му, биха били съвсем подобаващи за бог. И не грешат онези, които разказват митовете за Форбант, а също за Хиацинт и Адмет – че са били любимци на Аполон, както и онзи за сикионския Хиполит – за него разправят дори, че колкото пъти се случело да минава с кораб от Сикион към Кира, Пития изричала следния пророчески хекзаметър, все едно богът го усещал и се радвал:

Ето, отново тялото любимо Хиполит влиза в морето.

Разказва се още, че страстен почитател на песните на Пиндар бил станал пък Пан. А и на Архилох и Хезиод, след като починали, божеството, заради музите, им засвидетелствало почит. За Софокъл пък се носи легендата, подкрепяна и досега с множество доказателства, че Асклепий се отнасял приятелски с него още докато бил жив, а като починал, както се говори, друго божество се погрижило да получи достойно погребение. Тогава, нима е достойно, ако приемаме горните истории за тези мъже, да се съмняваме, че също Залевк, Минос, Зороастър, Нума и Ликург, управлявали царства и устройвали държави, божеството ги е посещавало по същия начин, и не е ли вероятно с такива точно хора боговете да се стараят да общуват с цел да ги поучават и насърчават за най-прекрасни дела, а пък до епически поети и жалващи се лирици, ако изобщо, да прибягват, когато се развличат? Но ако някой разсъждава по друг начин, то, както е казал Бакхилид: „Пътят е широк”[8]. Впрочем, и другият аргумент не съдържа нищо погрешно – онзи, дето се изказва за Ликург и Нума и за останалите подобни мъже, а именно – те, понеже се били захванали с неудържими и недоброжелателни тълпи и въвеждали големи новости в държавите си, си били сами добавили малко слава откъм божеството, която се оказала спасителна точно за онези, заради които била измислена.

5. И така, пратениците от Рим, които трябвало да го поканят да поеме престола, пристигнали при Нума, когато той вече завършвал четиридесетата си година. Речите произнесли Прокъл и Велес, за един от които се очаквало народът да го избере за цар, като Прокъл се числял към хората на Ромул, докато за Велес били най-вече привържениците на Таций. Те говорили всъщност кратко, смятайки, че Нума ще бъде крайно радостен от големия си късмет. Имало нужда обаче, както изглежда, от значително усилие, както и от много думи и молби, за да бъде убеден и дотолкова да си смени нагласата един човек, живял в усамотение и мир, че да се насочи към властта в град, по някакъв начин и възникнал, и разраснал се благодарение на война. Затова той, в присъствието и на баща си, и на Марций, негов роднина, казал следното: „Всяка промяна в един човешки живот е хлъзгава; а когато някой и от нищо необходимо не е лишен, нито има нещо заслужаващо укор в настоящото му положение, такъв човек само някаква форма на лудост може да пренастрои и изведе от наложилите се привички, защото от тях дори никаква друга полза да не се открива, то поне по сигурността си се отличават от неведомото. Но дори не неведоми са пътищата на царската власт, ако се опрем за доказателство на претърпяното от Ромул, който не само сам се сдобил с лошата слава, че заговорничел срещу онзи, с когото управлявал заедно, Таций, но и донесъл лоша слава на хората от своето съсловие – че бил свален от тях. И въпреки това същите хора възхваляват Ромул с преданията, че е дете на боговете и споменават за някакво негово божествено отглеждане и за невероятно спасение, докато е бил още невръстен. Но при мен и произходът ми е смъртен, а и отглеждането и възпитанието ми се дължат на хора, които добре познавате. А пък похвалните черти на характера ми са далеч от очакваното от човек, който ще поеме царската власт, а именно – голямото ми спокойствие и заниманията ми с неделови слова, както и онази чудна и така присъща ми любов към мира и към невоенните дела и към хора, които се събират на едно и също място само за почитане на боговете и за приятелски забави, докато през останалото време живеят по своите места, обработвайки земята или пасейки добитък. А на вас, римляни, Ромул е оставил множество войни, макар и, може би, без вие да сте искали, заради които градът се нуждае от цар, опитен и в разцвета на силите си, за да се справи с тях. Освен това у народа са се появили силна привикналост и влечение към успехите и за всекиго е ясно, че той иска да се прославя и да надделява над другите, така че дори смях би предизвикало в моето положение на почитащ боговете и на ценящ справедливостта, докато проявявам враждебност към насилието и войната, да поучавам един град, който има нужда по-скоро от пълководец, отколкото от цар”.

6. Но след като с такива аргументи Нума отклонил поемането на царската власт, римляните също положили най-сериозно усилие да реагират успешно и да го помолят да не ги хвърля отново в междуособици и братоубийствена война, понеже нямало друг човек, за когото и двете страни да са съгласни. Също баща му и Марций, когато пратениците се оттеглили, вече частно обръщайки се към Нума, започнали да го убеждават да приеме такъв един голям дар от боговете. „Дори и ти сам да нямаш нужда от богатство, понеже си имаш достатъчно, дори да не си се устремил към славата на властта и господството, защото си се сдобил с по-велика заради добродетелта си, ако все пак смяташ, че царуването е служба на божеството, което въздига и не позволява да лежи бездейна онази голяма справедливост, която е у теб, то тогава не бягай, нито се крий от властта – за разумния мъж територия за прекрасни и велики дела, в която има място и за великолепно почитане на божествата, и за смиряване, съвсем лесно и бързо, на хората по посока на благочестието, ако бъдат насочвани към това от овластения. Тези същите хора държаха и на Таций като владетел, макар и пришълец, и паметта на Ромул боготворят с почести. А и кой знае дали у победния народ няма да настъпи пресищане от войната и дали хората, наситили се на триумфи и грабежи, няма да закопнеят за човек кротък и другар на правдата като водач към благозаконие и мир? Но ако наистина се отнасят напълно неудържимо и налудно към войната, нима не би било по-добре управлението им да се обърне в друга посока, посредством онзи, който държи юздите му в ръцете си, а пък за родината ти и за цялото сабинско племе ще се установи един съюз на разбирателство и приятелство с един процъфтяващ и могъщ град?”. Към тези думи, както се говори, се добавили също благоприятни знаци, както и ревностното насърчение на съгражданите му, молещи го, когато научили за пратеничеството, да тръгва и да поема царската власт с цел сближаване и обединяване на всички граждани.

7. Когато той най-сетне се решил, принесъл жертва и се отправил към Рим. Сенатът и народът посрещнали с удивителна любов този мъж, чували се също подобаващите радостни възгласи на жените, имало жертвоприношение пред светилищата и всеобща радост, все едно градът получавал не цар, а цяло царство, а след като спрели на форума, Спурий Ветий, на когото се бил паднал жребият да е интеррекс[9] в тези часове, дал възможност на гражданите да гласуват и всички пуснали гласа си за Нума, но когато му поднесли царските символи, той, като им наредил да ги задържат, казал, че царската му власт се нуждае и от това, божеството също да го подкрепи в този момент. И като взел със себе си гадатели и жреци, се изкачил на Капитолия, хълма, дето римляните от онова време наричали Тарпейски. Там главният от авгурите[10], като го обърнал с покрита глава на юг, а пък сам застанал отзад и с дясна ръка, положена на главата му, отправил молитва и започнал да разглежда, насочвайки си очите във всички посоки, за явени от боговете знаци посредством птици или други явления. И някакво невероятно за такова огромно множество мълчание обзело форума, докато хората трепетно очаквали и били в неведение за бъдното, чак докато не се явили благоприятни птици, които пристигнали отдясно, така че Нума, облякъл си царската дреха, слязъл от хълма сред множеството. Тогава се разнесли радостни викове и поздрави, все едно го приветствали като най-благочестив човек и най-голям божи любимец.

След като поел властта, първото, което свършил, било да разпусне отряда от триста мъже, които Ромул винаги държал като телохранители и ги наричал „целери”, което означава „бързите”[11], но Нума не смятал нито да не вярва на хора, които му вярват, нито да царува над такива, които не му вярват. На второ място, към жреците на Юпитер и Марс той назначил и трети, на Ромул, когото нарекъл Фламен Квириналис. Всъщност и по-рано избраните жреци били наричани фламини по прилепналите шапки, които носели на главите си, а те били някак сплескани, както се разказва, защото тогава по-често гръцки думи били смесвани с латинските[12]. Така и за името на наметалото, което жреците носели, laena, което Юба[13] казва, че е същото като гръцкото „хлайна”, както и това, дето момчето с двама живи родители, което служи при жреца на Юпитер, се нарича Камил, идвало от това, че някои наричали и Хермес Камил поради времето на прислужването му.

8. След като устроил държавнически тези неща с оглед на благоразположението и подкрепата на народа, Нума веднага се заел със самата държава, за да я направи, все едно е желязо, от твърда и войнствена по-мека и по-справедлива, защото определено държавата тогава била, както Платон се изразява[14], една възпалена общност, изложена още от самото начало на някаква дързост и на опасната смелост на най-дръзките и войнствени хора, насочили се отвсякъде натам. Хранела се от множеството военни походи и непрестанни войни и чрез тях увеличавала силата си и, както посятото се намества по-стабилно посредством разтръскването, така и държавата, изглеждало, че укрепва чрез трудностите. Затова именно и Нума, смятайки, че няма да бъде нито незначителна, нито погрешна дейност да се захване на свой ред с един горд, но разбунен народ и да го насочи към мира, търсел помощ от боговете. През повечето време това ставало с жертвоприношения, шествия и култови танци, които той сам организирал и водел, и заедно с благочестивостта си, те предоставяли едно прекарване на времето, което носело радост, и едно човеколюбиво удоволствие, с които той повел народа и укротил неговото гневливо и войнолюбиво начало, като същевременно му възвестявал за някои заплахи от страна на бога, а и за видения на страховити божества и за неблагоприятни звуци, и така подчинявал и правел смирена мисълта на хората от суеверен страх. Оттук най-вече тръгва и приказката, че по мъдростта и образоваността си този мъж бил сроден с Питагор. Наистина, свещените ритуали за божествата и заниманията с тях заемали значимо място както във философията на единия, така и в политическата мисъл на другия. Говори се също така, че и външните авторитет и осанка били прехвърлени от разбиранията на Питагор. А за него се смята, че бил укротил дори орел, като го задържал с някакви викове и го свалил от високия му полет, както и че показал златното си бедро, когато преминавал през тълпата за игрите в Олимпия; а се съобщава и за други негови неестествени способности и постъпки, за които Тимон Флиаски[15] е написал:

А Питагор, чиято слава клони към магьосническа,

е тръгнал на лов за хора, един другар на тържественото слово.

При Нума пък го имало тайното влюбване и любовната връзка на някаква богиня или планинска нимфа към него, както бе вече посочено[16], както и честите му общувания с музите. Защото по-голямата част от предсказанията, които получавал, той приписвал на музите, като учел римляните да почитат по-специално особено една муза, която бил нарекъл Тацита, тоест Мълчаливата или Нямата – с това, изглежда, той припомнял и оказвал почит на Питагорейската безмълвност. Също така, неговите наредби за изображенията са напълно сродни с максимите на Питагор, защото както той твърдял, че първото начало не било възможно нито да се възприеме сетивно, нито да се усети, а е невидимо и неръкотворно, а само умопостижимо, така и Нума не позволявал римляните да почитат с антропоморфни или зооморфни изображения боговете. И наистина по-рано при тях нямало нито рисувано, нито изваяно изображение на божество, през първите 170 години, въпреки че строели храмове и поставяли свещени ниши, но без да са създали нито едно телесно изображение, и живеели с убеждението, че нито е благочестиво по-висшите същности да се уподобяват на по-нисшите, нито е възможно човек да се докосне до божеството по друг начин освен с мисълта си, а и свързаното с жертвоприношенията напълно се придържало към Питагорейския ритуал: най-често те били безкръвни, извършвани с брашно и възлияния и изобщо с най-евтините дарове. А настрана от тези неща и други външни доказателства се надпреварват да привеждат онези, които свързват единия мъж с другия. Едно от тях е фактът, че римляните дали гражданство на Питагор, както е съобщил в слово, написано за Антенор, комикът Епихарм, древен мъж, свързан с Питагоровата школа. Следващо свидетелство пък е назоваването на един от четиримата синове на Нума Мамерк, по името на сина на Питагор. От него, казват, дошло името и на рода на Емилиите, когато те се смесили с патрициите, защото така царят ласкаво наричал привлекателността[17] и приятността на Питагоровите слова. И ние самите сме чували от мнозина в Рим, че когато веднъж на римляните било предсказано при тях да се издигне статуя на най-разумния и на най-храбрия сред елините, те поставили на форума две медни изображения, едното – на Алкивиад, а другото – на Питагор. Но тази история съдържа наистина множество противоречия и да бъде разтягана по-надълго и да бъде доказвана, би било признак на детинска любов към спора.

9. На Нума приписват и създаването и устройването на длъжността на първожреците, които римляните наричат понтифици, и твърдели, че той сам е бил първият от тях. А според някои те са били наречени понтифици, понеже служат на боговете, които са могъщи и господари на всички, защото могъщият се нарича от римляните потентен[18]. Други пък смятат, че името е дошло от определянето на нещо като възможно, понеже законодателят бил заповядал жреците да извършват жертвоприношения, ако било възможно, но ако възникнела някаква по-сериозна пречка, нямало да трябва да дават обяснения. Повечето извори обаче се придържат към една крайно смешна версия за името – че тези служители били наречени всъщност „мостостроители” и по никакъв друг начин, като причината за това била, че край мостове се извършвали някои ритуали, и то най-свещените и най-древните, а думата за „мост” на латински е pons. Впрочем, също поддръжката на моста, като една от неприкосновените бащини светини, била грижа на жреците. И наистина, не се допускало и се смятало дори, че носи проклятие за римляните, разрушаването на дървения мост. Като, говори се още, този мост бил изграден изцяло без желязо, скрепен само с дървени болтове заради някакво предсказание. Каменният мост пък бил изграден много години по-късно, от Емилий, когато бил квестор[19]. Казват, всъщност, че и дървеният е по-късен, а не от времето на Нума, и е бил завършен при управлението на Марций, сина на дъщерята на Нума[20].

Върховният понтифекс, понтифекс максимус, бил приеман като тълкувател и пророк, а най-вече като свещенослужител, грижещ се не само за ритуалите, извършвани публично, но следящ също частните жертви, за да се избягва прекрачването на нормите, като той учел всекиго и как да отправя към боговете било почит, било молба. Освен това, той отговарял и за девите-жрици, които се наричали весталки. Впрочем, на Нума приписват и заслугата по създаването и издигането на службата на девите весталки и изобщо на целия култ, свързан с безсмъртния огън, който весталките пазели, служели му и го почитали, било защото смятал за подобаваща на девствените им и неопетнени тела чистата и вечна същност на огъня, било защото откривал близост между неговите безплодие и непроизводителност с девството. Където обаче в Гърция се почита неугасващ огън, като при Пития в Делфи и в Атина, грижата за него поемали не девици, а възрастни жени, излезли от възрастта за брак. Ако пък по някаква случайност огънят угаснел (говори се, че така станало в Атина по време на тиранията на Аристий[21] – угаснало свещеното светило, а в Делфи – когато храмът бил подпален от персите, а и когато или във войната с Митридат, или при междуособиците в Рим огънят бил заличен заедно с олтара), казват, че не трябвало да се подновява от друг огън, а да се запали изцяло нов и млад, като се използва слънчев лъч, чист и неопетнен. Запалвали го най-често с помощта на лупи, които правели извити отвътре като катетите на равнобедрен правоъгълен триъгълник, спускащи се от периферията към една централна точка. И когато този прибор бъдел поставен срещу слънцето, така че неговите лъчи да се събират и пречупват в центъра, където въздухът става разреден, тогава най-леките и най-сухи обекти, които се намират там, рязко се възпламеняват при сблъсъка си с лъчите, приели същността и силата на огъня. Впрочем, някои твърдят, че освен охраняването на този неугасващ огън, свещените деви нямали друга отговорност, но пък други смятат, че имало и някакви тайни ритуали, които се пазели съкровено скрити от останалите, за които обаче всичко, което е допустимо да се пита и каже, бе споменато в животописа на Камил[22].

10. И така, най-напред, както се говори, от Нума били посветени като весталки Гегания и Верения, а после и Канулия и Тариея. А след като по-късно и Сервий[23] добавил още две към техния брой, то това число се е запазило и занапред във времето чак до днес. От царя била определена трийсетгодишна служба за жриците девойки, в рамките на която първото десетилетие те учели какво трябва да правят, през второто извършвали онова, което са научили, а през третото сами вече обучавали другите. След това, като изтечал този период, на онази, която искала, й се позволявало да се омъжи или да се обърне към друг начин на живот, след като бъдела освободена от жреческата си служба. Но за никак не много от тях се съобщава, че са приемали с радост тази необвързаност, а и дори да са я приемали с радост, това не им било от полза, а по-скоро в разкаяние и потиснатост те прекарвали остатъка от живота си, което пък внушавало страх и свещен ужас у останалите, така че те обикновено продължавали чак до старостта и смъртта си да се въздържат и оставали девици.

Нума обаче им отредил големи почести, сред които и разрешението да оставят завещание приживе на бащите им, както и да правят други неща, през целия си живот, без настойник, като майките на три деца. Когато излизали някъде, ги съпровождал ликтор[24]; ако пък се натъкнели случайно на престъпник, когото водели, осъден на смърт, веднага го помилвали, но жената трябвало да се закълне, че срещата е била непланирана, а случайна и неподготвена. А онзи, който минел отдолу, докато весталки били носени на носилка, бил осъждан на смърт. А наказанието за простъпките на самите весталки било бичуване, наказвал ги върховният жрец, на тъмно място, като провинилата се, гола, била покривана само с тънко наметало. Но онази, която оскверняла девството си, се заравяла жива близо до портата, наречена Колинска. На това място, в очертанията на града, по протежението на стената имало възвишение от пръст, което на латински език наричали „насип”. Там именно било съоръжено неголямо подземно помещение с вход отгоре. В него имало застлано легло и голяма лампа, както и някакви съвсем скромни запаси от най-необходимите продукти за оцеляване като хляб, вода в някакъв съд, мляко, зехтин, тъй като щели да са извършили религиозно престъпление, ако убият с глад лице, посветено в най-висша жреческа служба. Самата наказана жена полагали на носилка, покривали отвън и овързвали с ремъци, така че дори един неин звук да не може да се чуе, и така я превеждали през форума. Всички се отдръпвали встрани в пълно мълчание и я съпровождали с някаква страховита потиснатост: не съществувала друга по-плашеща гледка, нито градът смятал друг ден за по-печален от този. Когато носилката бивала отнесена до мястото, робите махали ремъците, а най-главният от жреците отправял някакви тайнствени молитви и с протегнати към боговете ръце пред неизбежната й участ, я извеждал покрита и я поставял на стълбата, водеща към подземното помещение. Тогава той сам се отдръпвал заедно с другите жреци, а пък когато тя била слязла, стълбата се вдигала, а мястото се покривало с много пръст, насипвана отгоре, така че се изравнявало с останалата част от насипа. Ето така се наказвали онези, които били пренебрегнали свещената си девственост.

11. На Нума се приписва също и построяването на храма на Веста с кръгла форма като хранилище на неугасимия огън, който наподобявал обаче не формата на земята, все едно тя е Веста, а на цялата вселена, в чийто център, както смятали питагорейците, се намирал огънят, който те наричали Хестия и монада[25]. А земята, според тях, не била нито неподвижна, нито се намирала в центъра на небето, а се носела в кръг около огъня, но не принадлежала към най-ценните или първите елементи на вселената. Такива неща, казват, и Платон, когато остарял, изказвал като разсъждения за земята, че тя е разположена в друго пространство, докато средното и най-висше принадлежало на някакво друго, по-могъщо тяло[26].

12. Понтифиците, от своя страна, обяснявали завещаните от предците ритуали, свързани с погребенията, и напътствали хората, които ги извършвали, като Нума научил римляните да не приемат за омърсяване нищо в тази сфера, а да почитат и отвъдните божества с онова, което им се полага, защото те получавали най-важната част от нас[27]. При това, особено се почитала, като свързана с обредите за починалите, богинята, наречена Либитина, независимо дали била приемана като Прозерпина, или по-скоро като Венера, защото по-образованите римляни, изобщо не погрешно, отдавали на една богиня божествената роля и за раждането, и за смъртта. Нума уточнил и времето за траур според възрастта на починалия. Например дете под три годинки, както и живяло по-малко от десет години, не следвало да се оплаква повече от месеците, съответстващи на годините, до които починалото било стигнало, а такъв бил и най-дългият траур за всяка възраст – той не можело да продължава повече от десет месеца[28], колкото, от друга страна, трябвало да трае вдовството на съпругите на починали мъже, а омъжилата се по-рано, както също бил определил със закон Нума, трябвало да принесе в жертва бременна крава.

И макар Нума да бил създал също много други жречески длъжности, аз ще спомена за още само две, тази на салиите и тази на фециалите, които в най-висока степен разкриват благочестието на този мъж.

И така, фециалите били нещо като пазители на мира и, както ми се струва, са получили името си по същността на дейността си, защото те се опитвали да прекратяват враждите с обсъждане[29], а не допускали започване на военни действия, преди да е загубена всяка надежда за мир. Впрочем, то и гърците използват определението за мир, когато прибягват към преговори, а не към сила за разрешаването на споровете помежду си. Та римските фециали често отивали при онези племена, които нанасяли несправедливости на римляните, за да ги увещават да проявят разум. Но ако несправедливостите продължавали, те, след като призовавали боговете за свидетели и ги молели множество ужасни неща да се струпат и върху тях самите, и върху родината, ако постъпват неправилно, чак тогава им обявявали война. Ако обаче фециалите забранявали и не били съгласни, не било позволено нито на римския войник, нито на царя да вдига оръжие, защото именно от тях управляващият трябвало първо да получи разрешение за справедливо начало на войната и едва после да обмисля какво по-точно би било полезно в случая. Говори се, че и следното нещастие за държавата, дошло от галите, се случило, понеже било пренебрегнато решението на тези жреци.

Бил моментът, когато варварите обсаждали Клузий, и като пратеник в техния лагер бил изпратен Фабий Амброзий, за да преговаря за свалянето на обсадата. След като получил обаче недоброжелателни отговори и смятайки, че с това се слага край на ролята му на пратеник, той се разпалил по младежки, вдигнал оръжие в защита на клузицийте и извикал на двубой най-отличилия се сред варварите. За Фабий схватката завършила успешно, той повалил противника си и му свалил оръжието. Но щом галите научили за това, пратили глашатай в Рим, за да изобличат Фабий, че е започнал срещу тях нередна, вероломна, необявена война. Тогава фециалите започнали да убеждават Сената Фабий да бъде предаден на галите, но той избягал в тълпата и благодарение на доброто отношение на народа към него избегнал наказанието. Не след дълго обаче галите пристигнали, нападнали Рим и го опустошили целия с изключение на Капитолия. Ама тези събития съм ги изяснил по-добре в съчинението си за Камил[30].

13. Жреци салии пък започнали да се назначават по следния повод. Когато Нума царувал осма година, чумната епидемия, която обикаляла Италия, разтревожила и Рим. Разказва се, че когато хората вече били отчаяни, един меден щит, понесъл се надолу от небето, паднал в ръцете на Нума. За този щит била разказана някаква чудна история от царя, която той бил научил от Егерия и музите. Той бил дошъл като средство за спасение на града и трябвало да се пази, като се направят други единайсет, и по форма, и по размер, и по украса съвсем подобни на него, така че никой крадец да не може, благодарение на приликата, да уцели кой е падналият от небето. Трябвало, освен това, мястото за съхранение да бъде посветено на музите, както и поляните около него, които музите често посещавали, за да беседват с Нума. А изворът, който напоявал мястото, щял да бъде обявен за свещен на девите весталки, така че, като черпят от него, те всекидневно да очистват и поддържат своя храм. И действително, разправят, в резултат на тези мерки (като свидетелство за правилността им), епидемията веднага се прекратила. А щита Нума го изложил и наредил на художниците да влязат в надпревара за създаването на негови копия, при което всички останали се отказали, освен Ветурий Мамурий, най-отличен майстор, който постигнал такова подобие и изработил всички щитове така сходни, че вече дори самият Нума не ги различавал. И именно за техни стражи и надзиратели той определил жреците салии. А салии те били наречени не, както разправят някои, на някакъв мъж от Самотраки или Мантинея, който се казвал Салий и който първи ги научил на военния им танц, а по-скоро на самия танц, който бил съпроводен със скачане[31] и който те изпълнявали, обикаляйки града и размахвайки свещените щитове през месеца на Марс, облекли пурпурни къси туники, още опасани с широки медни пояси и носещи медни шлемове, удряйки с къси мечове щитовете. Останалата част от танца представлявала движения с краката: те действително се движели изящно, показвайки разни въртения и обрати в бърз ритъм, съчетавайки ловкост и сила.

Самите щитове пък наричали анцилии поради формата им, защото, за разлика от обикновените, те не били кръгли или заоблени, а изрязани и с извити очертания и краища имали сгъвки, които се събирали плътно една до друга и така се получавала изкривената форма; или пък името им идвало от „лакътя”, на който ги носели. Но това го е казал Юба, опитвайки се да погърчи думата[32]. Възможно е обаче, ако трябва на всяка цена думата да се изведе от гръцки, първият щит да е бил назован така поради факта, че е дошъл отгоре, или от изцелението на болните, или пък задето с него се била свършила сушата, а също и защото се прекратили бедствията, защото аналогично и атиняните наричат Диоскурите Анаки[33]. А за награда за това умение на Мамурий, разказват, то било припомняно в една песен на салиите, изпълнявана успоредно с танца. Други обаче твърдят, че тогава бил възпяван не Ветурий Мамурий, а Ветера Мемория, т.е. древната памет.

14. След като учредил жреческите длъжности, Нума си построил близо до храма на Веста т.нар. Регия, нещо като царски дворец. И по-голямата част от времето той започнал да прекарва там, като или извършвал ритуали, или обучавал жреците, или пък просто общувал с тях с мисъл, насочена към божествените въпроси. Той имал и друг дом, близо до Квиринския хълм, чието място се показва и днес още. При излизанията му и въобще при шествията на жреците отпред вървели глашатаи, възвестяващи из целия град настъпването на празнична почивка и прекратяване на работата. Защото както за питагорейците се твърди, че не позволявали кланянето и моленето на боговете да става в крачка, а хората следвало да излизат от дома си, с мисъл, подготвена за това, така и Нума смятал, че гражданите не трябва нито да слушат за божествените работи, нито да наблюдават ритуали между другото и нехайно, а като си вземат почивка от другите дела и като насочат мисълта си към благочестието като занимание най-сериозно, оставяйки улиците опразнени от шумовете, трясъците, виковете и от всичко друго, съпровождащо робските, занаятчийски и по-презрени задачи. Някакъв отзвук от тези мерки се пази и досега, защото когато консулът се занимава с птицегадания или принасяне на жертви, хората викат: „Hoc age” – възглас, който означава „Това прави”, за да привлича вниманието и подканя към ред присъстващите.

И от другите мерки на Нума множество били близки по дух до питагорейците. Например, както те съветвали да не се сяда върху дажбата хляб; огън да не се разбърква с меч; тръгващите на дълъг път да не се обръщат назад; на небесните богове да се принасят нечетен брой жертви, а четен брой – на подземните, като за всяко едно от тези правила криели смисъла му от множеството, така и някои от обичаите, наследени от Нума, имат тайнствено значение. Например това да не се възлива на боговете вино от необрязана лоза, или пък да не се принася жертва без хляб, а когато се кланяш на боговете, да се въртиш на всички страни, както и да сядаш след молитвите. Всъщност, сякаш в първите два случая се поддържа обработването на земята, което е дял на благочестието; а въртенето на молителите пък, както се смята, представлявало подражание на въртенето на вселената, но изглежда по-вероятно, след като храмовете гледат на изток, молителят да е застанал с гръб към изгрева и да се мести натам, към Слънцето, а после да се завърта към божеството на храма и като прави кръг, да извършва едно съвършено поклонение и към двете божества. В противен случай, кълна се в Зевс, това някак загатва за египетските колела и ни учи, че подобно на промяната на положението на молителя, нищо от човешките дела не е стабилно, а накъдето и божеството да преобръща и върти нашия живот, подобава да го ценим и приемаме. А пък сядането след молитвите, казват, било предзнаменование за успеха на молитвите и за трайността на измолените блага. Казват още, че почивката е и разграничаване на отделните действия: така, съответно, като сядат, молителите показват на боговете края на първото действие, за да получат отново от тях знак за начало на следващото. Но е възможно и това да е във връзка с казаното по-горе – че законодателят се е опитал да ни приучи да не осъществяваме срещите си с божественото, когато нямаме свободно време и между другото, като бързаме, а когато наистина имаме време и се отдаваме на отдих.

15. От това възпитание на душите по божествените въпроси градът бил станал дотолкова смирен и така благоговеел пред влиянието на Нума, че се приемали за верни разказите за него, подобни в чудноватостта си на митове, и се смятало, че няма нищо невероятно и нищо невъзможно, стига той да го поиска. Разправя се например, че веднъж царят поканил на гости доста граждани, но поставил пред тях груби прибори и съвсем оскъдна и обикновена храна. Когато обаче хората започнали да се хранят, а той произнесъл репликата, че една богиня, с която общува, идвала при него, изведнъж и къщата се оказала пълна със разкошни съдове, и масата се заогъвала под най-разнообразно приготвени и обилни ястия. Но онова, което се разказва за срещата му с Юпитер, вече надминава всяка правдоподобност. А именно: както гласят легендите, на Авентинския хълм, който тогава още не бил част от града, нито бил заселен, а предлагал пълноводни извори и сенчести долчинки, често се явявали две божества, Пик и Фавън, които можело да бъдат оприличени на рода на сатирите или пановете, но по познанието им за билките и по умението им в божествената магия се смята, че при обикалянето си из Италия те станали вещи в същите неща като т.нар. идейски дактили[34] при гърците. Говори се, че Нума добил контрол над тях, като смесил с вино и с мед водата от извора, от който били свикнали да пият, и когато пиели от него, приемали различен вид, променяли собствената си природа, превръщайки се в непознати и страшни за погледа чудовища. Като разбрали обаче, че са попаднали в плен суров и без изход, те предсказали на Нума и много неща за бъдещето, и го научили на очищението след светкавици, което се практикува и досега – с лук, коса и дребна риба. Някои обаче твърдят, че не тези божества са го запознали с това очищение, а те само били направили магия, за да слезе Юпитер при него. И богът, от своя страна, разгневен на Нума, му наредил да направи очистителна жертва: „С глави”, а Нума го запитал: „С лукови ли?”, но отговорът бил: „С човешки”, тогава царят отново се опитал с нов въпрос да отклони страшното нареждане: „С коса ли?”, ответът на Юпитер обаче бил: „Не, с живи глави”, но Нума продължил: „На малки рибки тогава?”, като да попита това той бил научен от Егерия. Богът вече станал благосклонен и се оттеглил развеселен, а мястото било наречено Илиций в негова чест[35], а очищението било осъществявано по горния начин. Но всъщност подобни невероятни и дори смешни истории разкриват отношението към божествените сили на тогавашните хора, което е било обичайно за тях. Дори за самия Нума се твърди, че бил толкова свързан с бога, и така се уповавал на него, че и когато веднъж му съобщили, че враговете настъпват, той само се усмихнал и казал: „Аз пък принасям жертва”.

16. Говори се, че той пръв построил храм на Фидес и Термин[36] и посочил на римляните великата клетва на Фидес, която те полагат и прилагат и до днес. Термин пък е божество на предела и на него се принасят жертви, и от името на държавата, и от частни лица, по границите на нивите, като жертвите сега са кръвни, но в по-древно време са били безкръвни, защото Нума мъдро бил решил, че граничният бог като страж на мира и свидетел на справедливостта трябва да остава неопетнен с кръв. Впрочем, изглежда, че точно този цар посочил границите на страната, докато Ромул не искал да признае с размера на своята отнетото от чуждата – защото границата наистина е гарант за властта, ако се спазва, но ако се нарушава, става изобличител на неправдата. Първоначално градът изобщо нямал много земя, а и повечето Ромул бил придобил с оръжие. Нея цялата Нума разпределил между бедните граждани, отстранявайки и недоимъка, и принудата да се вършат несправедливости, и обръщайки народа към земеделие, за да култивира, заедно със земята, и себе си[37]. Защото никое друго всекидневно занимание не води толкова бързо до такава бурна любов към мира, както животът, свързан със земята, при който, от една страна, е налице и се съхранява желанието за отбраняване на родното от вражеската дързост, и, от друга, се изкоренява склонността към неправда и алчност. Затова и Нума внушил на гражданите влечение към земеделието и така – към мира, и ценял това умение като допринасящо повече за възпитанието на характера, отколкото за трупането на богатство. Той разделил земята на дялове, които нарекъл „селца”[38], и на всеки поставил надзиратели и охранители. Имало и случаи, в които и той сам ги посещавал и като добивал представа за нравите на гражданите от работата им, на едни оказвал почести и доверие, а несериозните и небрежните поучавал с укори и забележки.

17. От другите му държавнически реформи най-голямо одобрение заслужава разделянето на народа според занаятите. Понеже, както бе казано, изглеждало, че той се състоял от два рода, по-скоро бил така разделен, и по никакъв начин те не искали да се обединят, нито поне да изгладят различията и споровете си, а имало непрестанни сблъсъци и съперничество между страните. Затова, като се замислил, че и при телата по принцип, дори когато по природа са твърди и несъвместими, ако се разделят на части и се раздробят, се смесват, като се свързват помежду си по-лесно заради малките си размери, Нума решил да раздели на повече групи целия народ – оттук, като го хвърлил към ново разделение, той заличил онова първото и по-сериозно, което се разсеяло сред по-малките групи. И така, новото разделение било според занаятите – на флейтисти, златари, строители, бояджии, обущари, кожари, ковачи, грънчари. Останалите занаяти пък той събрал на едно място и от всички тях създал едно обединение. Той определил и подходящите за всяка група събирания, срещи и форми на почитане на боговете. Тогава за първи път от града била снета необходимостта едни граждани да се наричат и смятат сабини, други пък – римляни, едните – граждани на Таций, останалите – на Ромул, така че това разпределение довело до хармонично и обединено общуване на всички с всички.

От държавническите му решения похвала заслужава още и законът, който лишавал бащите от правото да продават синовете си, с изключение на встъпилите в брак, при положение че бракът се сключвал с одобрението и съгласието на бащата. Защото Нума смятал, че е страшно една жена, омъжила се за свободен, да трябва да живее с роб.

18. Той се захванал и с небесните явления – не съвсем прецизно, но и не изцяло без да ги разбира. Всъщност, когато Ромул бил цар, отношението към месеците било объркано и безредно, като в някои не били включени дори двадесет дена, докато в други – 35, а в трети – и повече, защото, като нямало още разбиране за съществуващата разлика между лунните и слънчевите месеци, се внимавало единствено за това, годината да има 360 дни. А Нума, като изчислил, че разликата от разминаването между лунната и слънчевата година се оказва единайсет дена, като лунната има 354 дена, а слънчевата – 365, удвоил броя на тези единайсет дена и добавил през година един допълнителен месец след февруари, наричан от римляните мерцедин, състоящ се от двайсет и два дена. Но самото това оправяне на разминаването щяло да изисква още по-големи поправки нататък.

Той променил и реда на месеците. Първия, март, поставил на трето място, а първи станал януари, който при Ромул бил единайсети, а дванайсети и последен тогава бил февруари, който сега се оказал втори. Впрочем, има мнозина, според които тези месеци, януари и февруари, изобщо били добавени от Нума, а първоначално в римската година влизали само десет месеца, както някои варвари са включили само три, а при гърците аркадците имали четири, шест пък акарнанийците. При египтяните годината била първо едномесечна, после – четиримесечна, както се твърди. Затова и те изглеждат толкова древни, макар и да обитават една твърде млада територия, но вписват в родословията си неизброимо количество години, след като превръщат броя на месеците в години.

19. Доказателство за това, че римляните имали десет месеца в годината, а не дванайсет, е названието на последния, защото те и до днес го наричат „десети”[39], а пък че март бил първи сочи редът му – ето, петия след него наричали „пети”, както и шестия и всички следващи – по същия начин, но след като поставили януари и февруари преди март, им се наложило онзи споменат пети месец да продължат да го наричат така, но да го броят за седми. А има и друго доказателство за това: март бил наречен така от Ромул като първи и посветен на Марс, а втори, взел името си от Афродита, бил април, когато и принасят жертви на тази богиня, а на априлските календи[40] жените се къпят увенчани с мирта. Други обаче твърдят, че април се нарича така не заради Афродита, а името всъщност е съвсем просто – наречен е април като пролетен месец, през който, в периода на цъфтеж, се разтварят и разлистват клонките на растенията, защото към това сочи значението на думата[41]. От следващите месеци първият, май, е наречен на Мая и така всъщност е посветен на Меркурий[42]. „Юни” пък идва от „Юнона”. Но някои казват, че точно тези две названия идват от реда, в който настъпвали, тоест единият, май, е „по-старият”, а другият, юни – „по-младият”, защото maiores на латински се наричат „по-възрастните”, а iuniores – по-младите. От останалите вече всеки се назовавал според реда, който заемал: пети, шести, седми, осми, девети, десети[43]. Едва по-късно петият бил кръстен юли, в чест на победата на Цезар над Помпей, а шестият – август по втория император, който бил наречен Август. На следващите два месеца пък Домициан дал своите имена, но за кратко, защото когато той бил убит, те си върнали отново имената и продължили да се наричат, съответно, септември и октомври. Така единствено последните два месеца са запазили названието си, получено според реда им още отначало.

Колкото до месеците, добавени или преместени от Нума, февруари е нещо като очистителен месец, като, впрочем, и самата дума означава най-вече това[44], а и тогава се принасят жертви на починалите, а също се отбелязва и празникът Луперкалии, който като цяло много прилича на очистителен обряд. А януари, първият, е наречен на Янус. Иначе на мене ми се струва, че Нума е преместил от първото място март, именно като наречен на Марс, в желанието си по всякакъв начин да почита повече мирната държавническа власт пред военната. А пък за Янус, божество или цар с изключителна древност, се говори, че в името на държавата и общността променил начина на живот, дотогава – направо животински и див. И затова точно го изобразяват с две лица, понеже допринесъл формата и характерът на живота да станат съвсем различни от дотогавашните.

20. В Рим има и негов храм с две врати, които наричат „Портата на войната”. Защото било решено да го отварят, когато имало война, докато по време на мир да стои затворен. Това обаче било трудно и се случвало рядко, защото държавата постоянно била въвлечена във война с някого, борейки се, поради големината си, с обкръжаващите я отвсякъде варварски племена. Всъщност той бил затворен единствено когато император Август се наложил над Антоний[45], и по-рано, за кратко, по време на консулството на Марк Атилий и Тит Манлий[46], но тогава той почти веднага бил отворен отново, защото пак избухнала война. Докато Нума бил цар обаче, той не бил видян отворен нито един ден, оставайки постоянно затворен, цели 43 години – така било отстранено напълно и отвсякъде всичко, даващо повод за война. Защото по-мек и умиротворен благодарение на справедливостта и сдържаността на царя си бил станал не само римският народ, но и околните градове, сякаш от Рим се носел някакъв свеж аромат или здравословен повей, с които идвало началото на промяна и се вливало желание у всички за благозаконие и мир, за грижи за земята и спокойното отглеждане на деца, за почитане на боговете. Празници и пиршества, взаимни посещения без чувство на страх, всякакви гостувания и срещи и изобщо радостно и добронамерено настроение били обхванали Италия, все едно мъдрото отношение на Нума към прекрасното и справедливото като от някакъв извор било потекло към всички, а спокойствието край него ги заливало. Така че дори поетическите преувеличения не могат да уловят в пълнота тогавашното положение на нещата, когато го описват така: „И върху меднокованите дръжки на щитове се простира творението на паяк”, или пък: „Плесен съсипва и копия остри, и мечове двуостри, вече не се чува звукът на медните тръби и той не гони сладостния сън от очите”[47]. Защото не се споменава нито за война, нито за междуособици или бунтове в държавата, докато Нума бил цар. И действително, край него нямало нито вражда, нито завист или пък заговори и съзаклятия от интерес към царската му власт, а само било страх от боговете, които, личало си, се грижат за този мъж, било благоговение пред добродетелите му, било някаква божествена съдба, която опазвала живота му недосегнат и чист от какъвто и да е порок, и така той представил светъл пример и потвърждение на Платоновата мисъл[48], която философът се осмелил да произнесе за държавното управление векове след времето на Нума, че за хората са възможни краят и спасението от злините, ако по някаква божествена съдба царската власт, попаднала на едно място с философска мисъл, стане стабилна, а добродетелта вземе надмощие над порока. „Защото крайно щастлив е самият” мъдрец, и то истински, но „щастливи са и онези, които слушат словата, излизащи от устата на мъдрия”[49]. Защото той не би имал нужда нито от принуда, нито от заплахи спрямо множеството на гражданите; те пък, като виждат добродетелта в съвършено ясния и ярък пример на живота на управника, с готовност стават благоразумни и едновременно с това се преобразяват, за да заживеят живот, безупречен и щастлив, изпълнен с приятелство и съгласие, и още със справедливост и умереност, в който се крие най-прекрасната цел на всяка държавна уредба, а най-царствен от всички царе е способният да предостави на поданиците си такъв живот и такива нрави. И Нума действително, изглежда, по-добре от всеки друг бил прозрял това.

21. Но относно децата и браковете му има разногласия сред историците. Защото едни казват, че той нито имал друг брак, освен с Тация, нито му се е раждало друго дете, освен единствената му дъщеря Помпилия, докато други му приписват освен нея още четирима синове: Помпон, Пин, Калп и Мамерк, като всеки един от тях оставил наследници и сложил началото на уважаван род. От Помп е началото на Помпониите, от Пин – на Пинариите, от Калп – на Калпурниите, а от Мамерк – на Мамерците, които имали и прозвище Регес, което означава „Царете”. Има обаче и трета група автори, които обвиняват споменатите, че искали да се харесат на тези родове и затова са извели родословията им като идващи от Нума, без това да е истина, а пък Помпилия, казват още, не била родена от Тация, а от друга жена, за която Нума се оженил вече като цар, Лукреция. И все пак има съгласие по това, че самата Помпилия се омъжила за Марций. А Марций бил син на онзи Марций, който подтикнал Нума да се насочи към царската власт[50], а после се преселил в Рим заедно с него, бил почетен с място в Сената и след смъртта на Нума влязъл в надпревара с Хостилий за престола, но загубил и се самоубил с глад. Синът му Марций, оженен за Помпилия, останал в Рим и му се родил Марций Анк, който пък станал цар след Тул Хостилий. Както се говори, Марций бил навършил едва пет години, когато Нума умрял; неговата собствена смърт пък била не бърза или внезапна, а той гаснел малко по малко от старост и леко заболяване, както предава Пизон. Така починал малко след навършването на осемдесетгодишна възраст.

22. Завиден направили живота на Нума дори в смъртния му час неговите съюзни и приятелски народи, събрали се на погребението му с държавни заупокойни дарове и венци, а патрициите понесли носилката. Там били и жреците на боговете и също го съпровождали, а сред останалото множество имало и жени и деца, все едно не погребвали един възрастен цар, а всеки присъстващ се сбогувал с мъка с някой от своите най-близки хора, отишъл си в разцвета на силите, с такива вопли и сълзи го изпращали. Трупа му обаче не предали на огъня, защото той бил забранил, както се говори, а били изградени два каменни гроба в подножието на хълма Янокъл и в единия било поставено тялото, а в другия – свещените книги, които той сам бил написал, както гръцките законодатели, на дъсчици, понеже приживе той бил обяснил на жреците написаното, предал им изцяло съдържанието и смисъла му, и бил наредил книгите да се погребат заедно с него, защото не било хубаво да се оставя на бездушните писания нищо от тайните въпроси. Твърди се, че със същия аргумент и питагорейците не доверявали на писания текст правилата си, а предавали само на достойните неписан спомена за тях и възпитателната им роля. И дори за заниманието с крайно трудните и т.нар. неизречими въпроси на геометрията твърдели, че ако нещо бъде издадено на някой неподходящ човек, това предвещавало, че божеството ще накаже това противозаконно и нечестиво поведение с голямо и всеобщо бедствие. Така че, при това сходство, напълно им е простено на онези, които се стараят да покажат общото между Питагор и Нума.

Анций и неговите поддръжници уточняват, че от поставените в гроба книги дванайсет били с религиозно съдържание, а другите дванайсет – философски, на гръцки. Веднъж след цели четиристотин години, консули тогава били Публий Корнелий и Марк Бебий, паднали големи дъждове и надгробният насип се срутил и течът открил гробовете. След като били отместени капаците им, се видяло, че единият е абсолютно празен и не била открита и най-малка частица, останала от трупа, но в другия били открити книги и, говори се, Петилий, тогава претор[51], ги изчел и ги отнесъл и докладвал пред Сената, че не му се струва редно, нито благочестиво, да се оповестява пред множеството какво е тяхното съдържание, затова и отнесли книгите в Народното събрание и ги изгорили.

Всъщност, всички справедливи и достойни хора и след смъртта им ги следват големи възхвали, докато завистта не ги надживява с много, а при някои умира дори преди тях самите. И при Нума било така, и дори съдбините на следващите царе направили славата му още по-бляскава. Защото след него имало петима царе, последният от които загубил властта си и прекарал старините си в изгнание, от предните четирима пък никой не умрял от естествена смърт, а трима били убити от заговорници. Що се отнася до Тул Хостилий, който поел престола след Нума, то той премахнал и осквернил повечето постижения на Нума, резултат на първо място и най-вече от благоговейното му отношение към боговете, което Хостилий виждал като бездейно и женствено и насочил отново гражданите към война, но самият той не успял да продължи тези младежки действия, защото тежка и многостранна болест повлияла на мисленето му и той изпаднал в такова суеверие, което нямало нищо общо с благочестието на Нума, а, освен това, го внушавал и на другите, след като, както се говори, бил ударен от мълния.