Нели Лишковска: Изкушението "Фи"

11.04.2014
Снимка 1

В рубриката "Размисли, отзиви, рецензии"

Когато пиша – пиша за всичко останало и всички останали, освен за себе си. Защото, когато човек говори за себе си, той казва всичко друго, освен истината. Като изключим мемоарите и автобиографичните книги, разбира се. Но да не забравяме, че те са до голяма степен документалистика, а не художествена проза.

Когато чета, искам прочетеното да оставя следи. В главата ми, но и в сърцето.

Такава книга е "Фи" на Владислав Христов. И нейните следи са неоспорими и окончателни. Като печат, с който се подпечатва душата. Защото посочва истини.

Не всеки може да понесе истината. Veritas odium parit. Да, тя поражда омраза, но единствено в затвореното съзнание. Духовно осъзнатият читател, веднъж докоснал се до нея,  престава да бъде предишният. Ражда се различен, нов. Но изчезваш ти. Изчезва онова, което си въобразил, че си. Стопява се илюзорната представа за себе си като мислещо същество.

Поезията на Владислав Христов работи на едно такова, по-високо ниво. Тя сътворява homo sensiti, който вече се е почувствал едно цяло с Твореца и започва сам да определя правилата на играта.

А може би не е и това? А е само врабче, което се превръща в гъсеница.

Духовната метаморфоза е състояние, което идва след криза. Тя е абсолютно необходима, защото посочва несъвършенствата, пропуските и грешките и  е сподавен вик. Вик по невъзможния копнеж. По онова, което ни е отказано още при Сътворението, а много искаме да бъдем.

Духовни превъплъщения са във всеки стих. Подобно на смърт. Тя също е навсякъде.

пропастта поиска мен
вместо себе си
хвърлих камък
 

Или онова

убийство което
всички ние
ще премълчим
 

Или другото

мъжът дойде
завърза бавно камъка
нахлузи примката
на потния си врат
 

Или мишката, попаднала в следата ти. Или зимата, която ограбва първо мъртвите. Или жената, която проверява спящия,  дали не е умрял.

Трябва да призная, че имам особено отношение към смъртта. Не към темата за смъртта. А към самата нея. Избягвам да присъствам на сватби и погребения, доколкото ми е възможно. В единия случай празнуват живите, в другия – мъртвите. Да, смъртта е празник и когато си допуснат като наблюдател, неволно започваш да разбираш много неща. И да ги обичаш.

забравила за гравитацията
кръвта пълзи
нагоре по стълбите
топла и търсеща
любимото си тяло
отдавна напуснало
контурите на душата
 

И накрая ще отбележа още едно любимо състояние.

Сънят.

Сънят, видян и изсънуван от автора на "Фи". Неговите видения, не моите. Преди десетина години вратите на съня бяха заключени за мен. Аз не спя.

Затова сега обичам да посещавам сънищата на другите.

съня наричай
просто преход
 

Но дали това е преходът между този свят и някой друг? Докъде се простира човешката реалност и започва ангелската? Къде приключва земното измерение и възможно ли е някъде все пак да съществува божественото?

В пространството на този преход поетът среща своите  циклопи, които се гледат от сантиметър разстояние. Съществува хлъзгава риба, която „излиза от коритото да потанцува”. Присъства и ябълка, която има зъби и дори си позволява да отхапе „лицето на човека”.

И докато смъртта е вечното състояние, стремежът към невъзможен покой и хармония, то сънят е преходен. Мимолетен.И също толкова безценен.

в горещите летни нощи
един комар
пренася душите ни
от сън на сън
 

Като писател съм много стриктна и безкомпромисна. До степен на осъзната лудост.

Но като читател съм твърде податлива на внушения. И изкушения. Такова духовно изкушение открих във "Фи" на Владислав Христов. И не съжалявам, че му се отдадох.

 

Нели Лишковска за книгата на Владислав Христов "Фи".

фотография: Мария Тачева

Владислав Христов и "Фи" в "Диаскоп": "Нови книги"

 


 

редактор: Христина Мирчева