Иван Странджев: "Любов или нещо подобно" II

Продължение от Първа Част тук

Невена излиза в коридора, за да изнесе обувките и якето на Мишо, а в това време той бързо отива до телефона и набира някакъв номер. Чака известно време, но никой не му отговаря. Затваря слушалката. Мишо не иска Невена да види, че той набира някакъв телефонен номер.

         Невена се връща в стаята. Тя е видяла, че Мишо е бил на телефона. Мишо се приготвя да легне на дивана.

НЕВЕНА. Още няма осем…

МИШО. Дай едно одеяло, ти казах! Уморен съм.

НЕВЕНА. И какво?

МИШО. Нищо, какво!

         Пауза.

НЕВЕНА.  Звъниш! Въртиш телефона…

МИШО. А какво да правя? Да го суркам по пода ли искаш?

НЕВЕНА. Знам ли!

МИШО. Искам тишина. Нали всичко си каза вече. Хайде сега, млъквай!

НЕВЕНА. Не съм казала всичко.

МИШО. Още глупости ли има.

НЕВЕНА. Глупости са. Ама трябва да ги знаеш.

МИШО. Утре ще ми ги кажеш. Дай одеялото! Наслушах се на глупости тази вечер.

         Пауза.

НЕВЕНА. Аз само исках…

МИШО. Не се ли разбрахме.

НЕВЕНА. Видях я.

МИШО. Какво си видяла?

НЕВЕНА. Нея.

         Пауза.

МИШО. Кой те пита какво си видяла.

НЕВЕНА. Е, нищо! Само казвам. Гледам, че въртиш телефона, та за това казвам.

         Пауза.

МИШО. И какво?

НЕВЕНА. Само казвам. Нищо. Нали за тази вечер стига?... Утре, като се събудим…

МИШО. Говорихте ли?

НЕВЕНА. На сутринта всичко е по-друго.

МИШО. Говорихте ли, те питам?

НЕВЕНА. Недей така, Мишо. Лошо ме питаш. Викаш ми.

МИШО. /още по-високо/  Говорихте ли?

НЕВЕНА. Говорихме, говорихме…

         Пауза.

МИШО. Хъм… После?

НЕВЕНА. Здравей, здрасти. Как си, добре съм… Времето се развали… Ами нали виждаш?...

МИШО. И после?

НЕВЕНА. После – нищо.

МИШО. Значи – нищо?

НЕВЕНА. Нищо.

МИШО. Къде беше?

НЕВЕНА. Нали никой не ме пита!

МИШО. Я не се прави на интересна! Къде беше тя?

НЕВЕНА. Пред аптеката беше. На ъгъла. До супера, зад новата кооперация…

МИШО. Е?

НЕВЕНА. Ами нищо. Нали ти казах: здравей, здрасти…

МИШО. Друго?

НЕВЕНА. Каза много поздрави да ти пратя. Пита как си, какво правиш пита. Пишеш  ли?

МИШО. А ти? 

НЕВЕНА Казах й, че си добре, че още година и половина ти остава… Пише, викам Любче, пише.... Всяка седмица пише. Какво друго да й кажа! Много се е разписал, смее се… Знае те тя теб… Дъжд валеше. Здрав е, викам! Детето й било нещо болно, лекарства купуваше от аптеката... Какво си ме заразпитвал? Няма да си идва, й викам. Откъде да знам. Какво си се хванал пак за нея?..

МИШО. Нищо друго ли не каза?

НЕВЕНА. Не каза. Три години минаха оттогава бе, мама… Стига вече. Остави я Любомира!

МИШО. Млъкни!

         Пауза

НЕВЕНА. Ако искаш, да ти стопля водата в тенджерата?

МИШО. За какво ми е вода?

НЕВЕНА. Ами…бойлерът не работи. Бързо ще стане. Да се поизмиеш малко. Пътувал си! С влак, с автобус…

МИШО. Не съм пътувал нито с влак, нито с автобус… Колко пъти да ти казвам? Изглупяла ли си, та не помниш, или от любопитство ще се спукаш по шевовете? Какво те интересува как съм пътувал? Както съм пътувал – това е.

НЕВЕНА. О-о-ох, не помня вече, не помня…И баща ти едно време съм го къпала така: стопля вода в голямата тенджера и после с едно канче му поливам. Нямаше бойлери, нямаше баня… После я направихме. В началото нямахме. Тоалетната – чак в двора беше…

         Пауза.

Мишо, Мишо-о-о, що млъкна бе, мама?... /Пауза/ Да стопля, а?

         Мишо отваря сака си и търси нещо в него. Не го намира. Изсипва сака на пода в стаята. Продължава да търси. Накрая открива онова, което му трябва. А то е една снимка.

МИШО. Слушай какво.

НЕВЕНА. Кажи!

МИШО. Обличай се!

НЕВЕНА. Чакай, чакай, за къде ме гониш?

МИШО. Не те гоня за никъде. Вземаш си палтото, обувките, вземаш си чадъра… /бута в ръцете й палтото/

НЕВЕНА. Ама по това време! Тъмно е като в рог. Вали, студено…  

МИШО. По това време!

НЕВЕНА. Ти си полудял.

МИШО. Обличай се! Обличай се! 

НЕВЕНА. Не, не… Малко ли ти беше, та още… Кажи, малко ли ти беше  - две години и половина…

МИШО. /вика/ Малко ми беше, малко ми беше…/пауза и вече по-спокойно подава на Невена снимката, сложена в плик/ Ще го пуснеш в пощенската им кутия… Вътре има само една снимка.

НЕВЕНА. Какво има вътре?

МИШО. Нищо, една снимка само.

НЕВЕНА. Не искам.

МИШО. Не, чакай, ще го дадеш на  Люба – лично!

НЕВЕНА. Не мога.

МИШО. Ще можеш. Лично.

НЕВЕНА. Краката ме болят от студа. Не мога да ходя.

МИШО. Ще ходиш, ще ходиш…

НЕВЕНА. У тях така не се влиза… Вратата им е с електронна брава. Метална е. Само вратата им е колкото нашата къща.

МИШО. Ще влезеш.

НЕВЕНА. Какво искаш от мен. Няма да го направя. Заради нея лежа в затвора. Университета заряза. На улицата остана… Защо го правиш, кажи ми, защо го правиш?

МИШО. Тръгвай! Лично! Само на нея.

НЕВЕНА. Мишо!

МИШО. Внимавай, не искам друг да те види. Само – тя. Разбра ли?… Разбра ли ме? Само тя!

НЕВЕНА. Разбрах!

МИШО. Разбра ли?

         Невена излиза.

         Пауза.

         Мишо отваря шкафа и вади бутилка с ракия. Пие направо от шишето, после търси чаша. Налива си. Излиза от стаята и отива при Христина. Влиза, без да чука.

ХРИСТИНА. Какво искаш?

МИШО. Много е подредено.

ХРИСТИНА. Теб какво те интересува?

МИШО. Нищо. Това май го можеш.

ХРИСТИНА. Мога го.

МИШО. Какво друго можеш?

ХРИСТИНА. Гледай се работата!

МИШО. Хайде по-леко, да не излетиш на завоя…Уплаши ли се?

ХРИСТИНА. Завоите не ме интересуват.

МИШО. Уплаши се,а!

ХРИСТИНА. Уплаших се.

МИШО. Защо така?

ХРИСТИНА. Защото викаше.

МИШО. Понякога викам.

ХРИСТИНА. Защо викаш на мен? Каква съм ти аз, та ще ми викаш? Ти да не си луд?

МИШО. Ей, ей, ей… Споко! Нямаше на кого друг. Ако имаше друг, щях на него да викам. Подредила си стаята, ама багажът ти още не е прибран.

ХРИСТИНА. Не е.

МИШО. Какво чакаш още?

ХРИСТИНА. /пауза/ Няма къде да отида.

МИШО. Ще се върнеш на селото си. Как се казваше? Гълъбово? Гълъбово ли беше?

ХРИСТИНА. Не мога. 

МИШО. Много интересно!... Значи „не можеш”? Да ти сипя ли една глътка.

ХРИСТИНА: Не пия.

МИШО.  Добра е.

ХРИСТИНА. Става ми лошо…  

МИШО. Защо се махна от селото?

ХРИСТИНА. Сложно е.

МИШО. Заради гадже. Щяхте да се ожените в големия град, да работите, да спечелите пари… Ама той си хвана друга и сега живее при нея. Ха-ха-ха… Пълна боза.

ХРИСТИНА. Да, ама не е така! Ти какво се правиш на отворко?

МИШО. А как е? Той не можа да си намери работа. Нямахте пари. На него му писна и замина за Англия. Като спечели, ще те извика да отидеш при него. Ха-ха-ха…  А кога ще спечели? Знаеш ли?

ХРИСТИНА. Не.

МИШО. Всички знаят, само ти май не знаеш?

ХРИСТИНА. Кога?

МИШО. Когато цъфнат на баба ти цървулите. Ха-ха-ха…На 31 февруари… На върба в петък….

ХРИСТИНА. Глупак!

МИШО. Ха-ха-ха…

         Христинка отива и сяда на масата до Мишо.

МИШО. Мразя глупаците.

ХРИСТИНА. Подиграваш ми се??

МИШО. И аз бях глупак. И аз щях да спечеля много пари, и аз щях да живея честно и да бъда честен…Но-о-о-о попаднах в затвора. А там, от мен да знаеш, няма хора… Тъпо, нали? Хората в затвора вече свършили. Няма ги.

ХРИСТИНА. Тъпо е. Как стана?

МИШО. С мен ли?

ХРИСТИНА. С теб?

МИШО. Много лесно. Прибирахме се вечерта от кръчма. С едно момиче, моя приятелка и един приятел – Николай. И изведнъж в тъмното на улицата излязоха трима. Не ги познавах. Остави, викат, момичето и парите на земята. На мен ли го казваш,  питам. На теб казвам. Ти да не си педераст бе, колко пъти трябва да ти повтарям, ми вика едно от момчетата. Любомира се беше хванала за ръката ми, а Николай се измъкваше назад и побягна. Освободих си полека ръката от Любомира и…

ХРИСТИНА.  „и…”?

МИШО. Прибрахме се по къщите… На другия ден дойдоха от полицията. После разпити, арест, разправии… Всичко лошо се случва много лесно, дори в началото изглежда красиво и хубаво, но си е лошо.

ХРИСТИНА. Ти си ги пребил?

МИШО. Аз мога да се бия…На едното от копелетата баща му бил голям бизнесмен. Подарявал бил коли и бензин на полицията. Като се разпищя, като се развика: Убиха ми детето! Има ли ред в тази държава? Има ли правосъдие?... Адвокати, съдии, прокуратура… И така, здраво се набутах… Пет години… Поискаха ми петдесет хиляди, за да ме пуснат… Нямаше…

ХРИСТИНА. Петдесет хиляди не са малко?

МИШО. А един човек колко струва?

ХРИСТИНА. Глупости! От къде да знам!?

МИШО. И аз не знам…  Сега съм вече тук.

ХРИСТИНА. Бързо са те пуснали.

МИШО. Слушках.

ХРИСТИНА.  Като тръгва насам си мислех, че тук ще бъде по-лесно, че в големия град има повече възможности, но… Ето…

МИШО. Какво е това „ето”?

ХРИСТИНА. Вече е късно.

МИШО. Имаш ли трийсет?

ХРИСТИНА. Не. Но всичко вече е свършило и не знам накъде е пътят.

МИШО. Никога не е късно. Никога не е късно!

ХРИСТИНА. На село разбирах хората какво искат, защо го искат. Разбирах онова, което говорят, а тук е като в сън. Те говорят, а аз не ги разбирам. Те говорят, а аз мълча. Мълча, защото не знам какво да кажа и как да го кажа. Искам да им извикам:”Аз съм с вас!”, а не знам как. После се питам: защо съм им притрябвала…/на себе си/ Не знам. 

МИШО.  Това не върви.

ХРИСТИНА. Кое не върви?

МИШО. Ами това там, дето си искала да си с тях.

ХРИСТИНА. Страх ме е.

МИШО. Всеки човек е нещо специално. И този, който знае това, и онзи, който не го знае… Всеки е специален. Понякога викам, крещя. Не знам защо го правя. Сякаш това не съм аз. Знам, че не съм аз…Викам, за да ми олекне. Викам, но не ми олеква. Не забравям. Всичко си остава същото. И там виках. Захапя възглавницата и започвам да викам. Само аз го чувах. Главата ми ще се пръсне… Навсякъде тишина.  Минава полунощ. А аз викам.

         Христина посяга да му вземе чашата с ракия и да пие от нея.

МИШО./дръпва чашата си/  Вземи си чаша!

ХРИСТИНА. Добре. / но не става от мястото си/

         Пауза.

МИШО. Искам да се махнеш от тук.

         Пауза.

ХРИСТИНА: Няма къде да отида.

МИШО: Не ме интересува.

         Христина отново посяга към чашата на Мишо.

МИШО. Вземи чаша! 

ХРИСТИНА. Аз искам да имам мъж… Някой, който да се грижи за мен, да ме защитава… А аз да направя всичко за него.

         Става от масата, взема си една чаша от шкафа.

• Сипи ми. Малко…

Мишо й налива в чашата ракия и тя пие.

• Да има сватба. Много хора. Музика. Там-тарарам, там-тарарам, там…

Христина затваря очи и започва леко да танцува сама.

• Всички да са весели. Деца с балони да тичат между масите…Там-тарарам… Да има подаръци за всички... Да се счупят чаши… Да танцуват… Там-тарарам… Да викат “горчиво!”

               В това време Мишо започва полека ритмично да удря с длани по масата в такт с танца на Христина.

- И всички да ми казват: Колко си красива! Бялото страшно ти отива! Колко си красива… Колко си красива… Колко си…

     Христина се върти все по-бързо. Завива й се свят, залита. Мишо скача от стола и я хваща, преди да е паднала на земята. Двамата стоят прегърнати в средата на стаята.

Пауза.

МИШО. Добре ли си?

ХРИСТИНА. Добре съм.

МИШО. Извинявай!

ХРИСТИНА. Беше хубаво.

МИШО. Ти май си падаш по измислиците.

ХРИСТИНА. Те не си ли измисляш?

МИШО. Беше отдавна. Вече не!

ХРИСТИНА.Преди да се прибереш, дойдоха двама. Мъже, с якета и качулки.

МИШО. Какво?

         Разделят се.

ХРИСТИНА. Бяха двама.  Блъскаха по вратата.

МИШО. Тук ли?

ХРИСТИНА. Тук.

МИШО. Така ли? Какво казаха?

ХРИСТИНА. Нищо не казаха. Аз се уплаших, запалих лампата, разпищях се …

МИШО. И после, после…

ХРИСТИНА. После не знам… Ти дойде, а тях ги нямаше.

МИШО. Видя ли ги.

ХРИСТИНА. Не. Само сенките им.

МИШО. Какви бяха.

ХРИСТИНА. Не видях. Бяха в тъмното.

МИШО. Всичко е наред. 

ХРИСТИНА. Тогава защо ме гониш?

МИШО. Сложно е, няма да го разбереш.

ХРИСТИНА. Кажи го!

МИШО. Казах го.

ХРИСТИНА. Кажи го пак.

МИШО. Виж какво, аз нямам нищо. Само тази стая. В целия… нямам нищо… Какво ли ти говоря…Нищо. Искам някъде да ме има. На някакво място, което… едно легло, маса, възглавница, може и стол…

ХРИСТИНА. Това стига ли?

МИШО. Стига ми. Това ми стига, за да започна отначало.

ХРИСТИНА. Ти все някак ще се оправиш. Някой ще ти помогне. А аз…

МИШО. Глупости. Какви ги дрънкаш… Двама бяха, така ли?

ХРИСТИНА. Двама.

МИШО. И нищо не казаха…

ХРИСТИНА. Не казаха. Ти какво…

МИШО. Нищо.

ХРИСТИНА. Вземи ме с теб!

МИШО. /малка пауза/ Не мога.

ХРИСТИНА. Можеш! Ние си приличаме.

МИШО. Не искам да приличам на теб.

          Пауза.

МИШО. Ти си хубаво и добро момиче. /докосва я по косата/ Добро момиче.

ХРИСТИНА. Моля те! /хваща ръката му и я допира до бузата си/

         В този момент в дъното на сцената отново се появяват двете сенки. Те стигат до вратата. Вратата е заключена.

БОКО. Заключена е. Пак…

СТУЦИ. Разбивай! Няма време.

         Мишо и Христина чуват шума от разбиването на вратата.

ХРИСТИНА. Те са! Идват...

МИШО. Те ли са?

ХРИСТИНА. Те така блъскаха…

МИШО./на Христина/ – Мен ме няма.

ХРИСТИНА. Ти…ти…

МИШО. Не си ме виждала. Млъквай!

ХРИСТИНА. Чака-а-ай!...

         Мишо излиза от стаята на Христина и се скрива в тъмнината на къщата.

         Боко и Стуци вече са разбили врата. Обикалят набързо по стаите. Търсят Мишо, но не го намират и влизат при  Христина.

БОКО. /на Христина/  Ти коя си?

ХРИСТИНА. Аз не те познавам.

СТУЦИ. Ако ти шибна един, ще ти кажа кого познаваш.

ХРИСТИНА. Не ме докосвай!

БОКО.  Къде е оня?

ХРИСТИНА. Кой?

БОКО. Не се прави на тапа! Знаеш кой.

ХРИСТИНА. Сама съм.

БОКО. Къде е оня малък  педераст.

ХРИСТИНА. Няма никой. Само аз съм в къщата.

СТУЦИ. Ей, с един удар ще ти разбия кофата. Казвай!

БОКО. Чакай, чакай! Тя ще си каже. Хайде, не ми губи времето.

ХРИСТИНА. В къщата няма никой!

         Стуци я удря през лицето. От устата и бликва кръв.

СТУЦИ. Курва мръсна. Ще го криеш.

БОКО  / на Стуци/  Дръж я тук! Не я пускай!

         Боко излиза от стаята и започва да търси из цялата къща: блъска врати, отваря гардеробите и хвърля дрехите на земята, шкафовете, банята.

СТУЦИ. Къде е?

ХРИСТИНА. Няма никой тук. Пусни ме!

         Стуци блъска Христина на пода и започва да я рита.

СТУЦИ. Пачавра. Сега ще ти отрежа бибероните. / сяда върху нея, бърка в задния си джоб и вади нож, но заедно с ножа от джоба му, без той да забележи, изпада и малък пистолет./

         Стуци разкъсва пазвата на Христина. Тя изпищява. В стаята влиза Боко. Той не е открил Мишо.

БОКО./на Стуци/ Остави я. Жалкото копеле е избягало през прозореца в градината.

СТУЦИ. Мамка му!

БОКО. Остави я тая брантия.

СТУЦИ. Тъкмо съм я започнал…

БОКО. Остави я, ти казвам, животно такова. /хваща Христина на косата и й обръща главата към себе си/  Кажи му на оня, като се появи, че е поръчан от Хайко. От затвора си поръчан, му кажи. Поръчан си и е платено за теб. Няма да се измъкне. Така да знае.

         Стуци и Боко изчезват от къщата. Христина става трудно от земята и влиза в тоалетната. Чува се шум от пускането на вода в тоалетната.

         Пауза.

         Мишо се връща в къщата.  Търси Христина по стаите.

МИШО. Ей, малката? Къде си? /продължава да търси и да обикаля стаите/ Не ме ли чуваш? Къде си! Обади се! Мамка му! Какво ти направиха? Чуваш ли ме! Обади се, ще те убия! 

         Пред вратата на къщата се спира човек в черно яке и каскет. Това е Калчев – баща на Мишо и мъж на Невена. Мишо вижда силуета на Калчев и започва бавно да отстъпва. Той влиза в къщата, прекосява коридора, оглежда се и стига до голямата стая. В нея е Мишо. И сега двама се виждат.

         Пауза.

МИШО. Кой си ти?

КАЛЧЕВ. Не ме ли позна?

МИШО. Не.

КАЛЧЕВ. Защо се плашиш. Аз съм…

         Калчев мълчи. Пауза.

МИШО. Запали лампата да те видя.

         Калчев не помръдва. Пауза. Изведнъж двамата се спускат един към друг и здраво се прегръщат.

КАЛЧЕВ. Как стана?

МИШО. Стана.

КАЛЧЕВ. Не е ли рано?

МИШО. Малко… Стига ми.

КАЛЧЕВ. Стига ти… Стига ти и аз така викам… Чакай, чакай, искам да те видя! /малка пауза/  Не си се променил.

МИШО. Външният вид понякога лъже.

КАЛЧЕВ. Добре изглеждаш. Повече мъж от преди.

МИШО. Може и това да се случи.

КАЛЧЕВ. И си по модата – с гола глава.

МИШО. Там не е моден салон, но модата с голите глави е от там.

КАЛЧЕВ. Ей, наистина! А така – здрави рамене…

МИШО. Малко по-различно е, не е като тук, но се живее. Стига да искаш – оживява се.

КАЛЧЕВ. Какво си направил, какво си направил! Като киноартист си станал.  И сега, кажи сега?

МИШО. Ще видим, ще видим…

         Христина излиза от тоалетната. Мишо я чува и се втурва след нея.

МИШО. /на Калчев/ Чакай малко! /в коридора, на Христина/ - Защо мълчиш! Уплаши ме!

ХРИСТИНА. Остави ме!

МИШО. Направиха ли ти нещо ония?

ХРИСТИНА. Остави ме! Махай се!

МИШО. Не ме блъскай. /вижда скъсаната и отпред на гърдите риза/ Това какво е? Направиха ли го?

ХРИСТИНА. Теб какво те интересува?

МИШО. Ти искаш да ме нервираш. Искаш да започна да правя глупости, така ли искаш?

ХРИСТИНА. Остави ме.

         Калчев излиза в коридора и той.

КАЛЧЕВ. Нещо случило ли се е.

ХРИСТИНА. Нищо, нищо...

МИШО. Нищо, нищо… /към Христина/ Кажи само една думичка! Само една думи стига.

ХРИСТИНА. Няма.

МИШО. Плачеш за шамари.

КАЛЧЕВ. Мишо, недей. Уплашена е. Сама е...

ХРИСТИНА. Махай се! Стигат ми за днес.

         Христина влиза в стаята си и затваря вратата. Вижда падналия до леглото пистолет на Стуци. Взема го уплашено и го разглежда. Иска да го хвърли през прозореца, но после го скрива под възглавницата си.

МИШО. /за Христина/ Мръхла!

КАЛЧЕВ. Ще се разберете. Ще се разберете. Най-важно е двама души да могат да се разбират, когато си говорят.

МИШО. Няма какво да се разбирам с нея. За друго съм дошъл. Приличали сме си били.

КАЛЧЕВ. Не бива така. Важно е, щом са двама души, да се разбират. Като си говорят, да се чуват. Да разбират един друг кой какво иска.

МИШО. Всичко е важно. Важните неща са различни.

КАЛЧЕВ. Различни са, ама понякога си приличат. Повечето пъти си приличат. Невена?

МИШО. Ще дойде.

КАЛЧЕВ. Къде е?

МИШО. Ще дойде!

КАЛЧЕВ. Е, ти си знаеш. Като дойде, дойде. А пък аз...

         Калчев вади под леглото в стаята стар куфар и го оставя на пода пред себе си. Сяда на стола. 

МИШО. За къде се стягаш.

КАЛЧЕВ. Ами аз…

МИШО. Ще тръгваш ли?

         Пауза. Калчев внимателно оглежда Мишо.

КАЛЧЕВ. Да, искам да тръгвам.

МИШО. Но ти сега си идваш и вече искаш да тръгваш!

КАЛЧЕВ. Да, така е.

МИШО. Какво се е случило?

КАЛЧЕВ. Нищо не се е случило, всичко е както вчера, както преди пет години…Изобщо….

МИШО. Тръгваш ли си или искаш да се махаш от къщи?…

КАЛЧЕВ. Има ли разлика.

МИШО. Има.

КАЛЧЕВ. Добре тогава: искам да избягам.

МИШО. Да избягаш! /пауза/ Ти да избягаш?!

КАЛЧЕВ. Така мисля.

МИШО. Къде ще бягаш?

КАЛЧЕВ. На гарата.

МИШО. На гарата!... Къде там?

КАЛЧЕВ. Не знам.

МИШО. Как така „не знам”? С влак ли ще пътуваш, с какво? Можеш ли да тръгнеш за някъде и да не знаеш накъде си тръгнал.

КАЛЧЕВ. Знаеш ли, май не е важно къде ще стигнеш, по-важно е да тръгнеш.

МИШО. Ти да не си станал откачалка. Какви ми ги разправяш?

КАЛЧЕВ. Мисля си, че не съм откачалка. Мисля си, че по-важно е да се движиш. Да вървиш…

МИШО. Бил си паднал на земята онзи ден. Лошо ли ти е? Какво е?

КАЛЧЕВ. А-а-а-а, майка ти ... Тя всичко да каже. Нищо ми няма. Добре съм. Добре.

МИШО. На колко години си?

КАЛЧЕВ. Какво значение има. Ако човек сравнява онова, което иска, с годините си, той е мъртъв още преди да се роди.

МИШО. А бе, ти ли си ги измисляш тия работи, или друг ти пълни главата с бръмбари.

КАЛЧЕВ. Не, не… Никой, никой… Не са глупости.

МИШО. Ами?

КАЛЧЕВ. Мислил съм много. На Невена ще й бъде трудно.

МИШО. Какви ги говориш!

КАЛЧЕВ.  И на мен ще ми бъде трудно. 35 години сме живели под един покрив. Всъщност, човек знае ли кога живее и кога умира?... Не знае. Покривът е без значение. То може да стане и в колиба, и в дворец на брега на морето. Все е едно.

МИШО. Телевизията те е прецакала май.

КАЛЧЕВ. Не гледам телевизия.

МИШО. Там ги  връткат едни такива… Виждал съм ги.

КАЛЧЕВ. Не, не… Връткат ги, но аз не гледам телевизия. Отдавна не гледам. И новини не гледам, не ме интересуват новините. Не ме интересува какво правят ония отгоре. Те са празни хора.

МИШО. /оглежда се/ Къде е телевизорът.

КАЛЧЕВ. Мисля, че го продадохме, но само така си мисля, защото не си спомням какво сме направили…

МИШО. Продали сте го, така ли?

КАЛЧЕВ. Така.

МИШО. Тук какво става, дявол да го вземе?!

         Пауза.

КАЛЧЕВ. Тук нищо не става.

         В къщата се връща Невена. Тя вижда, че всичко е разбито и разхвърляно.

НЕВЕНА. Божичко! Какво е станало! Божичко, Мишо? Какво е станало?

МИШО. Какво си се развикала. Нищо не е станало.

НЕВЕНА. Кой направи всичко това?

МИШО.  Аз го направих.

НЕВЕНА. Как така ти. Защо ти? Какво се е случило. Къде е Христина? Къде е момичето!?

         Невена влиза в стаята на Христина. 

МИШО/ и той влиза в стаята на Христина/ Тук е. Не виждаш ли? Тя няма да се изгуби... С нея… 

         Малка пауза. Христина лежи на леглото, покрита презглава с одеялото.

НЕВЕНА. /към Христина/ Добре ли си?

МИШО. Нищо й няма. Ще се оправи.

НЕВЕНА. /към Христина/ Ти ми кажи, ти ми кажи!

ХРИСТИНА. Нищо ми няма.

НЕВЕНА. Махни, Христинче, одеялото да те видя.

ХРИСТИНА. Няма. Какво ще ме гледаш!

НЕВЕНА. Дай да видя! /дърпа одеалото/  Божичко!

ХРИСТИНА. Остави ме!

НЕВЕНА. / към Мишо/ Ти си я пребил.

МИШО. Нищо не е станало. Всичко е спокойно.

НЕВЕНА. Цялата е синя.

МИШО. Не викай! Не викай, не викай!

НЕВЕНА. И ризата й скъсана...

МИШО. Стига! Пихме ракия. После се гонехме.

НЕВЕНА. Гонехте се!

МИШО. Да. Попитай нея! После тя падна. Ето там падна, подхлъзна се на чергата и падна… Удари се в масата… И това е. Всичко е под контрол.

НЕВЕНА. Ти откъдето идваш, жени там няма. Божичко, няма жени… Да не би?...

МИШО. Какво?

НЕВЕНА. Да не си посмял... Само… Христинче, кажи ми...

ХРИСТИНА. В ъгъла на масата, после в стола, на дръжката на вратата, на ръба на леглото... /вика/  Оставете ме-е-е-е-е... Хора ли сте вие? Какви сте?

НЕВЕНА. Цялата къща сте разбили.

МИШО. Беше случайно. Излез от стаята.

НЕВЕНА. Защо да изляза. Ти и онези ... случайно ги преби... После лежа три години...

МИШО. Излез ти казвам.

НЕВЕНА. Искам да знам какво става?

МИШО. Това за теб няма значение. Излез!

         Мишо избутва Невена от стаята на Христина в коридора. В това време. Невена влиза в стаята при Калчев. Спира до вратата и мълчаливо го наблюдава как той си търси дрехи и ги прибира в куфара.

МИШО. /на Христина/ - Какво ти направиха.

ХРИСТИНА. Теб какво те интересува.

МИШО. Интересува ме.

ХРИСТИНА. Щом толкова те интересува, защо избяга. Защо не остана да ме защитиш.

         Пауза.

МИШО. Не знаех какво е!

ХРИСТИНА. Тебе търсеха.

МИШО. Каза ли им.

ХРИСТИНА. Не виждаш ли на какво са ме направили.

МИШО. Много си голяма, така да знаеш.

         Мишо прегръща Христина. Притиска я до себе си.

         -Няма да забравя. Това, което направи, е много. Няма да забравя. Колко бяха?

ХРИСТИНА. Пак бяха двама.

МИШО. Значи двама… Успокой се! Всичко свърши, нали!

ХРИСТИНА. Не знам. Може и да не е свършило.

МИШО. Свършило е!

ХРИСТИНА. По-високият вика: Кажи му на оня, на теб, като се появи, че е поръчан от Хайко. От затвора е поръчан, му кажи. Поръчан си и е платено за теб. Няма да се измъкне. Така да знае.

МИШО. Така ли каза?

ХРИСТИНА. Така каза. Знаеха, че си в къщата. /малка пауза/  Свършило ли е?

         Мишо мълчи.

         В другата стая.

НЕВЕНА. Върна ли се?

КАЛЧЕВ. Ами нали гледаш.

НЕВЕНА. И сега какво? Какво ще правим?

КАЛЧЕВ. Аз трябва да тръгвам.

НЕВЕНА. Къде ще ходиш? Виж кое време е!

КАЛЧЕВ. Време като време. В командировка съм.

НЕВЕНА. За колко.

КАЛЧЕВ. Не знам. Дойдох за дрехи.

НЕВЕНА. Какви дрехи, за къде – дрехи.

КАЛЧЕВ.  Приготви ми синия пуловер, вълнения.

НЕВЕНА. Изхвърлих го. Молците го изядоха.

КАЛЧЕВ. А ръкавиците?

НЕВЕНА. Няма ги. Не ги знам къде са.

КАЛЧЕВ / подава реплика на Невена/: Изхвърлих ги.

НЕВЕНА. Изхвърлих ги.

КАЛЧЕВ. Изгорих ги.

НЕВЕНА. Изгорих ги.

КАЛЧЕВ. Накъсах ги на парчета.

НЕВЕНА. Накъсах ги на парчета…

КАЛЧЕВ. Ето. Това е. Аз искам нещо да направя, а тя… Трябва да си помагаме.

         В стаята при Мишо и Христина.

МИШО. Ще си мълчиш.

ХРИСТИНА. Значи не е свършило? Какво искат от теб.

МИШО. Каквото искат, ще си го получат – гадняри. Мислят си, че аз ще кисна тук и ще ги чакам със скръстени ръце.

ХРИСТИНА. Какво значи да са те “поръчали”.

МИШО. Келнерски номера.

ХРИСТИНА. Вземи ме с теб!

МИШО. /малка пауза/ Не става.

ХРИСТИНКА. Вземи ме! Моля те.

МИШО. Не става.

ХРИСТИНА. Нали нямаше да ме забравиш?

МИШО. Да. И какво от това.

ХРИСТИНА. Нали щеше цял живот да си ми благодарен. Как ще го направиш, ако не съм до теб.

МИШО. Това няма нищо общо с живеенето.

ХРИСТИНА. Това, за Англия, само донякъде е истина. Не е Англия, а е Австралия. Имах приятел, преди три месеца замина за Австралия. Дадох му всичките си пари, взех заеми, за да му купим билет. Стояхме до  пощенския клон срещу гарата. Аз не обичам гарите. На тях винаги става нещо, което променя живота ти. Стояхме и мълчахме. Аз вече бях казала всичко, а той беше чул всичко, което съм казала. Вдигна си пътната чанта от земята, пресече  улицата, мина през страничната врата на гарата и се изгуби от погледа ми... /малка пауза/  Той замина, а аз останах тук. 

МИШО. Така става: едни тръгват, други остават…

ХРИСТИНА. Бременна съм в трети месец.

МИШО. Какво?

ХРИСТИНА. Бременна съм.

МИШО. И сега?

ХРИСТИНА. Това е! Останах на гарата.

МИШО. Няма ли “после”?

 ХРИСТИНА. /подава му мобилния телефон/ Получих го днес. От него е.

МИШО./отваря го, чете на глас/ Добро момиче, точка. От Скопие, точка. Разбираме се, точка. Ожених се, пак точка? Павел…

ХРИСТИНА.  Австралия свърши. Нали разбираш?

МИШО. А-а-а-а, това там /сочи към корема й/ Детето?

         Пауза.

ХРИСТИНА. Не знам…/пауза/ Какво се прави в такъв момент?

МИШО. Не знам.

ХРИСТИНА. Просто е.

МИШО. Просто ли? /пауза, разбира какво му е казала/ Господи! Ти си луда!

ХРИСТИНА. Татко идва да ме вика да се върна. Аз му отказах.

МИШО. Защо?

ХРИСТИНА. Не мога. Всички в село знаят за мен и Павел. Какво мога да правя в това село… 

МИШО. Мамка му.

ХРИСТИНА. Той не е лош. Нещо лошо се е случило с него.

МИШО. Мамка му!

         Мишо излиза от стаята на Христина и влиза в стаята при Калчев и Невена.

МИШО. /към Невена/ Ти какво направи?

НЕВЕНА. Нищо.

МИШО. Как така „нищо”? Аз за какво те изпратих.

НЕВЕНА. Видях я.

МИШО. И какво?

НЕВЕНА. Нищо, какво?

МИШО. Даде ли й плика?

НЕВЕНА. Дадох го.

МИШО. Тя отворили го?  

НЕВЕНА. Отвори го. Гледа  снимката. Май нещо си спомни, ама не се зарадва много.

МИШО. Кой те пита дали се радва, или плаче.

 НЕВЕНА. Каза: Може да дойда  да го видя.

МИШО. Само това ли?

НЕВЕНА. Това каза. Покани ме да вляза. Сама беше с детето. Къщата й като аптека. Всяко нещо на мястото си. Свети. И богато.

МИШО. Не ме интересува каква е къщата й.

НЕВЕНА. Не знам. Все си мисля, че е важно някак си това с къщата, дето го видях. И ти, ако го видиш, май по-различно ще е.

МИШО. Това стига.

НЕВЕНА. Подредено е. Вижда се, че добри и богати хора живеят там.

МИШО. Това не е малко. Значи ще дойде. /към Невена/

НЕВЕНА. Ами-и-и

МИШО. Твърдо ли го каза?

НЕВЕНА. Амии-и-и-и...

МИШО. Може би ще дойде. Аха!  Аз това искам. Това е достатъчно. Ще я чакам. Нека дойде. Господи!  /пауза/ Какво става, какво става? Вътре си мислих, че само там е ад, че адът е зад стените на пандиза. И сега какво?

КАЛЧЕВ. Случва се!

МИШО. /към Калчев/ Стягаш се. Значи ще се изпращаме, така ли? Ти насам, аз натам.

КАЛЧЕВ. Не е така, но така се получава.

         Мишо взема шишето с ракията.

МИШО. Не го разбирам. Как може всичко да бъде толкова сбъркано. Какво става! Не знаете ли какво искате, не се ли опитвате да го направите. Какво става! /към шишето с ракия на масата/ Да сипвам ли?

КАЛЧЕВ. Не, не, аз... / за ракията/ Люта ми идва. Защо говориш като човек от другата страна на живота?

МИШО. /към Невена/ Дай вода! Не съм от другата страна. В един живот сме. Дай му вода!

НЕВЕНА. /към Калчев/ Вчера идваха за водата…Казах им другата седмица да дойдат.

КАЛЧЕВ. Защо другата…

НЕВЕНА. Ами другата…

КАЛЧЕВ. Ясно! Няма пари, разбирам. Добре си им казала.

МИШО. / към Невена/ Дай вода, не ме ли чуваш!

НЕВЕНА. Оградата ни към Петрови е паднала…

МИШО. Какви ги плещиш!

КАЛЧЕВ. Знам я, знам… Ето ти десет лева за водата, повече нямам.

НЕВЕНА. /сяда на леглото с каната с вода в ръце и заплаква/ По униформата му се полъгах. Старшина е, виках, млад е още, с годините може и до полковник да стигне… Пиян в наряд да го хванат.

КАЛЧЕВ. / на Мария/ Стига, стига… Ти си добра жена…

МИШО. /на Калчев/ Искам да пием с теб.

НЕВЕНА. И го изгониха. Отиде в железниците, ама с две келяви заплати четири човека не могат да живеят.

КАЛЧЕВ.  /към Мишо/ Най-важното е да не свикнеш… Винаги може да се измисли нещо. Ето ме мен. Не станах полковник, но униформата и пътищата ми харесват и станах машинист на влак. А във влака хора всякакви пътуват. А щом пътуват, колкото и да са различни, все по нещо си приличат. Поне не са толкова лоши, както ако седят на едно място. Машина. Сложна работа.

НЕВЕНА. Я стига. Само си фантазира.

КАЛЧЕВ./с молба към Невена/ Защо така?

НЕВЕНА. Сега пък машинист бил... Беше… Тебе кой ще те пусне в машината на влака. Кажи де! Защо не кажеш на Мишо каква е истината.

МИШО. Каква е истината. Оставих те на машината. Преди две години беше помощник-машинист.

КАЛЧЕВ. Истината… Е, значи – истината! /малка пауза/ Аз работя в склада на гарата. Мен никой няма да ме вземе на машината. По цял ден се навирам в този мръсен склад. Там не може да се диша… Мирише на асфалт и газ. Мишки даже в него не живеят. Работя там, защото всичко стана много бързо. Много бързо мина всичко пред очите ми… Пред очите ми… Какво исках да кажа?… Нещо за човека. Не си спомням. Забравих.

МИШО. Това ли е?

НЕВЕНА. Заспал на смяна.

КАЛЧЕВ. Това е. Нямах сили. Бях с висока температура. Това е. Хванаха ме и …Марш!

         Мишо налива в чаша ракия за Калчев.

МИШО. Значи така. В склада! А друго има ли?

НЕВЕНА. Той да каже!

КАЛЧЕВ. Има и друго.

МИШО. Какво е то?

КАЛЧЕВ. Жена.

МИШО. /учудено/  Жена!?

КАЛЧЕВ. Да, жена.

НЕВЕНА. Знаех си аз. Знаех си, сърцето ми го подсказваше, че има някаква курва забъркана в главата му!

МИШО./към Невена/ Млъквай!

КАЛЧЕВ. Запознахме се на гарата. Не е от ония, проститутките. Нямаше пари за билет.

НЕВЕНА. Как ще дадеш пари на непознат човек.

КАЛЧЕВ. Така – дадох.

НЕВЕНА. /към Мишо/  Дал! Виждаш ли, дал й пари.

МИШО. И после.

КАЛЧЕВ. После тя не тръгна за никъде. Остана.

МИШО. И после?

ПЕТЪР. Срещаме се. Говорим за разни неща… Това е истината.

НЕВЕНА. Не е това. Не е това, има още.

КАЛЧЕВ. Това е. Когато говорим, се слушаме и разбираме кой какво говори на другия./ на Мишо/ Ти не знаеш колко е хубаво!

НЕВЕНА. Не ти вярвам. Ти си лъжец. Ти си един долен лъжец. Ти си предател. Повече от трийсет години му пера гащите… За това ли е всичко? Кажи ми?

МИШО. Спри да викаш, нека той да каже.

НЕВЕНА. Ти си на петдесет и осем.

КАЛЧЕВ. Да, аз съм на петдесет и седем и малко. Какво искаш? Искаш да умра ли? И аз искам, но не мога. Страхувам се... Може пък и да ми е мъчно за живота. Не знам. Но когато си близо до смъртта, си по-безстрашен. Когато си близо до нея, никой не може с нищо да те накаже, защото тя те пази. Пази те за себе си.

МИШО. Чакай! /на Калчев/  Всичко това е измислица, нали? Ти си го измислил, защото ти е писнало. Човек не може цял живот да живее със стиснати зъби. Все някога му писва, нали?

КАЛЧЕВ. Аз много се страхувам, че всичко това е глупаво, че е същото, че вече ми се е случвало… Много ме е страх… Живял съм така, че не искам нищо да си спомням. Не искам нищо…

НЕВЕНА. /към Калчев/ Ти, ти говореше така, когато бяхме... Нещо става с теб!

КАЛЧЕВ. Аз трябва вече… През тези месеци си спомних, че съм бил и млад. Много се забавих. / към Невена/ Дай ми топли дрехи. Много се забавих с живота си. Докато започна да го живея, и той свърши.

МИШО. Чакай бе. Чакай! Ти си ми баща. Ние с теб нищо не сме си казали. На ти ядене, на ти дрехи… Само това ли е? Какво си направил ти за мен, та сега искаш да избягаш? Пари нямаше. Заради едни шибани петдесет хиляди влязох зад решетките и всичко, което бях - свърши…

КАЛЧЕВ. За парите... За парите не си прав. Тогава обикалях, за тези проклети пари, но никой не даде. Всички вдигаха рамене. Всички гледаха себе си. Плаках, ръце и нозе целувах – нищо. Само кал ми остана по устата.

МИШО. Така ли стана, така ли? /към Калчев/ В онези идиотски дни и вечери, когато стоях в полицията и чаках вие да ми кажете какво се случва с проклетите петдесет хиляди, знаеш ли какво си мислех?

КАЛЧЕВ. Не знам. Никой не искаше да даде за теб толкова пари.

МИШО. Майната им. Тогава си задавах  един-единствен въпрос: защо сте ме родили? Искали ли сте ме да дойда на този свят или е било грешка?

НЕВЕНА. Божичко! Не говори така!

КАЛЧЕВ. Е, добре тогава: питал ли си някога баща ти за какво мечтае, питал ли си ме някога аз какво искам? Какво от това, че си трийсет години по-млад от мен? За какво си ме питал?

МИШО. Искам да говорим за мен. Чуваш ли ме? За мен! На мен какво ми е, тук – в къщи, на улицата, в света, в който живея. С кого да говоря за всичко това. С кого да говоря за себе си?

КАЛЧЕВ. Тръгвам…

МИШО. Един съвет поне дал ли си ми. Все отлагахме, все отлагахме.

КАЛЧЕВ. Сега какво? 

МИШО. Бягаш, измъкваш се от живота.

КАЛЧЕВ. Толкова вече съм безпомощен, че мога само това да направя за бившия си вече живот.

НЕВЕНА. Какво става, боже господи? Ти ли ни размъти на всички мозъците, та не знаем какво правим? Какво, господи, съгрешихме с този единствен живот, дето си ни дал. Нито да го върнем можем, господи, нито да го продължим. Кажи какво да го правим, че е проклет и мръсен. Докато си жив, го строиш и подреждаш, а го съсипваш за един ден. От цели къщи и от цели хора шепа пясък правиш.

МИШО. Сега ме е страх да говоря с теб, защото няма да ме разбереш. А искам да си говорим. Да седнем само двамата на масата, на тази маса, да няма никой друг. Знаеш ли колко години отлагаме. Аз бях малкият, бях послушният, а вие бяхте доволните от мен. Сега аз искам… Люба знае… Тя… Люба…

НЕВЕНА. / на Калчев, опитва се да прегърне коленете му/ Не ме оставяй сама. Не мога сама. Не искам. Сама ще умра. Стара съм, уморена съм… Всичко, каквото съм имала, съм го дала. Нищо не ми остана./разперва ръце/ Ето виж, /разкъсва ризата на гърдите си/. Виж, виж ме. Виж жена си! /сочи Мишо/ Аз съм му майка, а ти си му бащата! Не искам да ме обичаш, само остани!

МИШО. Престани! Какъв е този плосък театър? Какво искате от мен? Какво искате още? Какво, да ме вържете. Да ям помията от закусвалнята. Да се навирам в тази мръсна дупка и да си броят тъпите години. Няма да стане. На двадесет и седем съм и нищо. Нищо няма зад мен. Празно и пусто е. /към Невена/ И теб те няма там. /към Калчев/ - И  теб... Нямало ви е на десет, на петнайсет, на двайсет и пет. Колкото и да ме плашите, колкото и да си измисляте. Аз си имам мой живот.

НЕВЕНА. Кой ти е слагал масата, кой ти е прал дрехите, кой те е гледал, когато си бил болен. Какъв живот Мишо: учил-недоучил, в затвора лежал… Какъв живот.

МИШО. Ако сега го нямам, ще го имам. Разбра ли. Аз мога да направя живота си поносим. Да го направя мой си живот и да го харесвам.

КАЛЧЕВ. На мен прилича!

НЕВЕНА. Как човек живота си да подреди, като всичко около него е разхвърляно. Започнеш от едната страна, другата вземе, че се разплете. Подхванеш другата – там пък пълна обърка. Идва ми да се скрия и да не излизам никъде. Да стоя на тъмно в стаята и цял живот тук да си остана. Ни човеци искам да виждам, ни дявол!

В това време в къщата влиза Люба. Всички я виждат и настава тишина.

МИШО. Люба!

ЛЮБОМИРА. Почуках. Никой не отвори. Мислех да си тръгвам, но чух, че говорят хора и влязох. /тя е мокра от дъжда, който вали вън/ Извинявайте. Вали! Добър вечер.

КАЛЧЕВ. Добър вечер, миличка, добър вече!

НЕВЕНА. Говорим.

ЛЮБОМИРА. Нещо има ли? Може би...

КАЛЧЕВ. Нищо. Както всеки път. Стоим и си говорим.

ЛЮБОМИРА. Може би в неподходящо време съм дошла, ако трябва...

МИШО. Не трябва.

КАЛЧЕВ. Влизай, влизай...

МИШО. Изглеждаш уплашена.

ЛЮБОМИРА. Наистина ли! Сигурно е от тъмното и дъжда. 

МИШО. Здравей!

ЛЮБОМИРА. Бързах и затова... Здравей!

КАЛЧЕВ. Мокра се оказа тази есен.  И по улиците тук там някоя лампа само свети. На гарата са останали едни траверси неприбрани в склада и мирише на асфалт и газ.

НЕВЕНА. Да ти дам една кърпа да се избършеш.

ЛЮБОМИРА. Няма да се бавя.

КАЛЧЕВ. Ще я преживеем. Колко есени сме преживяли...

ЛЮБОМИРА. Нощем кашлям, лошо време... Имам поръчка за фотосесия от Сините камъни, но времето не позволява... Синоптиците, казват, че ще се оправи, но кога ли?

МИШО. Сигурно ще се оправи.

ЛЮБОМИРА. Мишо, какво се е случило?

МИШО. Нищо.

ЛЮБОМИРА. Как нищо? Ти ме търсиш...

МИШО. Всъщност, аз се върнах... вече. Ето ме.

ЛЮБОМИРА. Добре дошъл. Радвам се да те видя. Изглеждаш много добре.

МИШО. Сякаш сте се наговорили!

ЛЮБОМИРА. Така изглеждаш. Бих ти направила няколко портретни снимки.

МИШО. Само това ли?

ЛЮБОМИРА. Какво друго? Не знам. Ти искаше да ме видиш. Дойдох. Какво друго?

         Христина тичешком излиза от стаята си и влиза в тоалетната, но много силно блъсва вратата и всички чуват това. Малка пауза, след която Мишо стреснато излиза в коридора. Оглежда го и се връща.

МИШО. Няма никой! Никой няма. /застава с гръб към вратата, сякаш пази някой да не влезе или излезе/

КАЛЧЕВ. Чакаш ли някого!

МИШО. Не. Кого да чакам. Никого не чакам.

ЛЮБОМИРА. Какво се е случило?

МИШО. Цял ден съм пътувал. Бързо стигнах. Вкъщи... Валеше...Не знам как да започна. Върнах се. Да, да, аз се върнах... Ето ме!... Когато човек всичко е повтарял на ум безброй пъти, после не може да го каже на глас така, както го е мисли. Ние с теб бяхме…

ЛЮБОМИРА. Бяхме. Беше хубаво, но  това е...

МИШО. Да. Така е. Така поне изглежда.

ЛЮБОМИРА. Просто е така.

МИШО. Аз искам всичко да ти кажа.

ЛЮБОМИРА: Защо на мен.

МИШО: Ти трябва да го чуеш. За мен е много важно ти да го чуеш.

ЛЮБОМИРА. Не го казвай!

МИШО. Всичко се обърка. След три години аз разбрах, че…

ЛЮБОМИРА. Не го казвай!

МИШО. ...че те обичам …

         Пауза.

НЕВЕНА. Божичко, нищо не е свършило!

ЛЮБОМИРА. Каква любов!  Какво говориш!

МИШО. /по-скоро на себе си/ Казах го!

ЛЮБОМИРА. Бяха само три хубави дни. Нямаме ли право да бъдем заедно три дни и да ни бъде хубаво? Бяха само три дни. Какво искаш от мен?

МИШО. Мисля само за това. Мисля само за теб и мен. Мисля за тези три дни. Сякаш е било цял живот...

ЛЮБОМИРА. Не говори така.

МИШО. Всичко ли си забравила?

ЛЮБОМИРА. Всичко си спомням. Спомням си трите дни, когато бяхме с теб на езерото. Планинската хижа. Леглото. Спомням си и деня, когато избягахме с Николай… Море, вятър, водорасли, лодки в залива… Ризата на Николай плющеше на вятъра. С Николай живеем добре – но това си е лично моя работа. И това, че бяхме заедно с теб три дни, си е лично моя работа. Разбираш ли!

МИШО. Да започнем отначало.

ЛЮБОМИРА. Как така “отначало”!

МИШО. Там, аз си мислех, че онова, което се е случило между нас, е завинаги.

ЛЮБОМИРА. Кое „завинаги”. Това, че сме спали заедно, това, че ти беше първият мъж в живота ми, това, че аз бях първата  жена в твоя живота, това ли е „завинаги”? Не знаех, че това е “завинаги”, мислех си, че “завинаги” е човек да подрежда света около себе си така, че да бъде спокоен и доволен. Знаеш ли, сигурно е гадно това, което ти говоря, но винаги има първо и никога последно.

МИШО. /към Любомира/ Искаш ли да отидем някъде? Да се махнем? В друг град, в друга държава... Вече може...

ЛЮБА.  В четвъртък изписват мама от болницата, в понеделник трябва да пътувам за Рудозем, в сряда ще снимам археологическите разкопки край Кърджали... Аз обичам фотографията. Всичко е секунда, но трябва да я уцелиш... Трябва да пазиш това, което умееш да правиш. То си е твое. Боже мой, какво говоря. Аз не знам какво говоря. Аз се шегувам. Сега ще ми мине… Нищо ми няма… Ето, всичко е наред. Виждаш ли?

МИШО. Кое е наред? Нямаше ме три години. Върнах се. Тук всичко е разместено. Опитвам се да разбера какво се случва.

ЛЮБОМИРА. Защо те пуснаха по-рано.

МИШО. Двама се приготвиха да бягат. Повикаха ме с тях. Аз ги предадох и ме наградиха.

ЛЮБА. Ето, виждаш ли как се случват нещата.

МИШО. Да, понякога се случват. Когато нещо много го искаш – то се случва.

ЛЮБА. Не знам. Ти за това ли се стресна, като се блъсна вратата. Чакаш ли ги?

МИШО. Не знам.

ЛЮБОМИРА. Ще дойдат ли?

МИШО. За всяко предателство се плаща.

ЛЮБОМИРА. Не те разбирам. Николай казва, че тези не прощават. До всеки могат да стигнат.

МИШО. Защо дойде?

ЛЮБОМИРА. Да ти върна снимката. Аз я имам. Хубава снимка. Ще тръгвам.

МИШО. Само това ли?

ЛЮБОМИРА. Дамяна е болна, някаква настинка... и температура... 37.5. Една от друга се разболяваме.

КАЛЧЕВ. /вдига пътната си торба от пода/  Е?!

         Любомира излиза от стаята и от къщата. Мишо се втурва след нея.

МИШО. Люба!

         И Мишо излиза от къщата. В този момент се чува изстрел.

НЕВЕНА. Мишо-о-о-о....

Невена и Калчев излизат в коридора. Коридорът е празен. Мишо го няма.

Пауза.

КАЛЧЕВ. Мишо е.

         От вратата на тоалетната излиза Христина. В ръката си държи пистолета на Стуци.

ХРИСТИНА. Не можах... Не можах... Уплаших се!...

2012 година

край

 

 

илюстрация: Георги Чепилев

 

---

 

редактор: Христина Мирчева