Анжела Данева:" Ако говорим за култура на съзнанието, то съвременната ни култура е на светлинни години от тогавашната българска."
06.05.2014
Интервю на Румяна Шопова с Анжела Данева, автор на "Българи в италианските академии за изящни изкуства", по повод премиера на книгата в сряда, 14 май, 17.30 в Американски център на Столична библиотека, пл. Славейков 4 А, София 1000.
След Освобождението на България (1878), преди повече от век, когато дори Рисувалното училище (1896) в София не е отворило врати, много млади българи се отправят към европейските художествени центрове, за да получат професионално образование. Архиви, стари документи, пожълтели фотографии и избледнели спомени днес разказват за това пътуване на българския художник на Запад. През последните десетилетия на XIX в. Италия се оказва за него предпочитана дестинация. Повече от 90 българи са учили в академиите във Флоренция, Торино, Милано, Венеция, Неапол.
Сто тридесет и пет години по-късно, в модерния и компютъризиран XXI век, търсейки и малкото запазена документирана информация за тези хора се питам има ли смисъл да изминем отново пътя им? Защо да се връщаме назад в опит да попълним белите полета в художническата история на множеството българи, забравени и дори непознати на българското изкуствознание? На какви въпроси ще отговори подобно усилие? Убедена съм, че новата информация ще даде възможност да видим по-ясно и с повече детайли културния живот у нас от последните десетилетия на XIX и първата половина на XX век.
Книгата „Българи в италианските академии за изящни изкуства (1878 –1944)” е посветена на българските художници, които са учили в по-големите художествени академии на Италия след 1878 г. До сега опит за подобно цялостно изследване на „италианския период” на българските художници не е правено у нас. Основните проучвания са направени в архивите на Флорентинската художествена академия, на академия Албертина в Торино, на академия Брера в Милано, в архивите на художествените академии във Венеция и Неапол. Допълнително са изследвани документи и материали от библиотеки, частни фондации и лични архиви в Италия и България. Открити са нови и допълващи историята на българското изкуствознание факти и художествен материал, които хвърлят светлина и върху образите на известни или по-малко познати имена на италиански художници, чиято съдба по различни причини и в различни периоди е била свързана с българските възпитаници на италианските академии.
Госпожо Данева, книгата ви е вече сред читателите и всеки може да прочете какво се е получило. Но аз искам да разбера какви са били първоначалните ви намерения, как я създадохте? Коя беше „изходната точка”, от което стартира вашето изследване – историческа, изкуствоведска, културоложка, наследствена?
Идеята за подобно изследване възникна през 2006. Тогава по програма “Еразмус” трябваше да замина за Флоренция за три месеца. Времето беше достатъчно, за да се направи проучване за българските художници, които са посещавали Флорентинската академия за изящни изкуства след 1878 г. Резултатът беше многообещаващ и стана изходна точка, стимул и основна теза на докторската ми дисертация в Нов български университет.
Трудът ви е исполински. Не е лесно да се работи с архиви днес. Те самите са в процес на „осъвременяване”. А и дигитализацията на културното наследство е сложен и динамично развиващ се процес. Как успяхте да се преборите с трудностите по събирането на материалите в тези преходни времена?
В случая с архивите модерните технологии все още не предлагат много улеснения. И в Италия парите за култура не достигат. Достъпът до документите в повечето случаи и там се осъществява по стария познат начин. Отиваш на място, заявяваш необходимите документи, носят ти ги, ако са в наличност. Основно се интересувах от матрикулните книги на академиите, които бяха изворът на моето изследване. Не винаги имах късмет да прегледам всичко, което беше обект на търсенето. В много случай документи липсваха по различни причини – наводнението във Флоренция през 60-те години на миналия век беше унищожило част от материалите, бомбардировките над Торино през Втората световна война също бяха погребали не малка част от тях и т.н. Работех с каквото е налично, но и то не беше малко. През годините се опитах да проследя, доколкото беше възможно, и всяко сведения за българите, което откривах. Някъде нишката се късаше, след време пак се появяваше и разплиташе, или напълно изчезваше, така е и до днес...
Защо избрахте за рамка 1878-1944 г.? Каква e историческата отлика на тези времена от останалите? За социализма всички се досещаме, но през 17 и 18 век? Има ли сведения за българи в Италия от по-старо време?
Избраното време, в което се развива тази история е естествено избрано. Не беше нужно да се търсят българи в италианските академии много преди годината на Освобождението. Такива просто не е имало или са били редки случай. Все пак неофициално или работния период, в който се движех беше 1850-1950. Благодарение на това сега знаем за двама братя, носещи фамилията Исконови, които са учили във Флорентинската академия преди 1878, но и до днес остават неизвестни в България. Изкуствоведите знаят и за Димитър Добрович, който е посещавал Римската академия през 1848 г. Той също е участвал с други българи в движението на Гарибалди за обединение на Италия. Все пак да не забравяме, че българите се ориентират към Европейските културни центрове, когато дори Рисувалното училище в София не е отворило врати (1896), което е показател за техния отворен мироглед, за тяхното самочувствие.
Тези 100 българи, които представяте, много или малко са за културата на новоосвободена България?
Тук става дума за художниците ни, които са завършили в италианските академии, като не е изяснен броят на българите завършили Римската академия. В този смисъл цифрата не е никак малка. Опитайте се да си представите България в първите десетилетия след Освобождението. Спомнете си, че държавните институции не са били създадени или са били в процес на създаване. Рисувалното училище е факт в София след големи перипетии. Помислете за 18-19 годишните българи от вътрешността на България, които решават да учат за художници в Европа. Не е ли любопитен този факт? Какви са били? Какво самочувствие, а и смелост са имали тези младежи, нали?
Трябва ли да се променя културата днес? Не закъсняваме ли за пореден път с тези промени, сега без да може да се крием зад основанията на робството? Не похабяваме ли за пореден път таланта на нацията?
Ако говорим за култура на съзнанието, то съвременната ни култура е на светлинни години от тогавашната българска. Имало е проблеми – бюрокрация, безхаберие, завист..., но все пак е надделявал здравия разум, а и е имало достатъчно хора, които да стъпват не само на българските традиции, но и на европейския опит. Толкова е лесно. Ние все искаме да подобряваме или измисляме разни нови институционални неща, там където те са вече измислени и функционират от столетия в други страни. Освен това много ни липсва позитивното мислене и нагласа и нямаме воля да говорим за успехите на ближния. Не умеем и да се връщаме назад в историята си, защото винаги правим емоционални равносметки - търсим или историческото си величие или се оправдаваме с по-скорошните си неудачите?! Просто се чудя. Защо сме такива? Колко по-лесно е да споделяме хубавите неща, да пишем за талантите... Всъщност това е и причина талантливите у нас често съзнателно да се насочват в други посоки на развитие или пък се обричат на самостоятелно съществуване. Мисля си за художниците ни и в онези далечни години, а и днес. Преди столетие липсата на традиции и развит художествен живот в страната стават основна предпоставка за това. Днес все още не успяваме да се отърсим от провинциалното мислене, не се развиваме като културно общество, не култивираме талантите си.
Връщането ни на европейския подиум веднага след Освобождението, явно е белег за съхранена духовност, а изявата ни на тогавашната международна сцена свидетелства за натрупана енергия и волеизлияние за влог в световната култура. Сами сме се идентифицирали с древна местна култура, показвайки тънко светоусещане в багра и сянка, изява на вибрираща и ярка южняшка самобитност, темпорална свобода и усет за мярка в „древната пастьозна мазга”. Но защо Италия е страната предпочетена за обучение от българите?
О, не е само Италия и нейните академии. Обект на „изследване” за младия български кандидат-художници тогава са били и Франция, Австрия, Германия, Белгия, Русия. Италия сякаш е била предпочитана дестинация, като място за получаване на професионално художническо образование. Има си естествени причини за това, които могат да се търсят назад във вековете и те са, както от социокултурно, така и от политическо и стратегическо естество.
В списъка на първите студенти във Флоренция и Торино са все българи от Стара Загора и Казанлък. Хората от тези места говорят, че причината била препоръка на местния възрожденец Александър Екзарх?
Може и така да е, но нямам подобно сведение. Факт е, че българите не тръгват за Италия от българската столица. Те обикновено произхождат от места, които са били центрове на търговия по време на османското владичество у нас, като Ески Джумая (Разград), като Ески Загра (Стара Загора) и други по-малки или големи градове из страната.
Обстановката, в която попадат българите в Италия е силно динамична обществено и политически. Как им се е отразила тя?
Сигурна съм, че българите са били влюбени в Италия, то и сега не е по-различно. В онези далечни за нас години тези млади хора са били приемани като равни в новата среда, в която са попадали. В книгата си давам ясни и проверени примери в тази посока. Спомняте си за художника Иван Маринов от Албертина в Торино и в каква аристократична среда е бил приет, като член на семейство Пиаченца. За неговата интересна съдба разказвам в отделна глава в книгата – за интересните му приятелства с художника Джузепе Бодзала, скулптора Леоналдо Бистолфи, със сигурност е познавал и големия живописец Лоренцо Делеани. Друга вълнуваща и непозната история е тази на Борис Георгиев и връзките му с фамилия Села. Художникът е портретувал много известни хора и не само в Европа. До написването на тази книга не беше известна тази част от художническата му и житейска биография. Докато е рисувал през 1924 г. семейния портрет на Села в бившия манастир Сан Дероламо (преустроен и използван за тяхна резиденция и до днес) той е бил уважаван гост на семейството. Тези хора и сега си спомнят за него. Изобщо диалогът между българите и италианците е бил реципрочен и естествен. Младежите ни донасят в България, нова култура, ново мислене, нов начин на живот. За съжаление за някои от тях, придобитата нова гледна точка и житейска философия не е донесла просперитет и признание, а напротив.
С какво се отличава кръжокът „Макиалисти” във Флоренция от парижкия импресионизъм? Много от преподавателите в него са привърженици на Наполеон III, т.е. републиканци по дух и свободомислие. Тяхното разочарование ли, (а то е всеобщо от непоследователната френска политика) е своеобразен бунт на интелект, за да избуи спецификата на флорентинската школа, в култ към вечното, стойностното, класическото в изкуството?
Макиализмът във Флоренция (терминът се появява през 1860) е вариант на по-познатия ни импресионизъм. Макиализмът е метод, създаден от група млади художници за изясняване на живописната композиция. Петното (Macchia) е чиста и основна порция цвят, която доближена до подходяща друга позволява на художника да пресъздаде напълно нови образи от ежедневния свят. Основното в метода на флорентинците е връзката между цветовете и контрастите на светлина и сянка. Може да се каже, че в средата на XVIII век търсенето на нови предизвикателства в изкуството, различни от академичното мислене е еднакво актуално, както за френските, така и за италианските художници.
Президент на Академия „Брера” в Милано за периода 1897–1914 г. е К. Бойто. Роднина ли е на световно известният либретист Ариго Бойто?
Камило Бойто е по-голям брат на Ариго Бойто. Камило Бойто е архитект и писател, а също и преподавател в академия Брера в Милано.
За фамилия Села находката ви е уникална! Бих препоръчала родословно дърво, защото в този вид описанието затруднява читателя. Благородници по произход, те се включват в индустриализацията на страната още преди обединението да стане факт. За обновлението на Рим, когато вече е наречена столица на цяла Италия не са отпуснати средства. В архитектурата липсват бляскави проекти. Защо?
Защо липсват бляскави проекти за новата столица Рим, аз не мога да кажа, не е в моята област. Това може да бъде обект на отделно проучване на колегите, които се занимават тясно с въпросите на архитектурата и по-скоро на италианските колеги-архитекти. По отношение на фамилия Села трябва да кажа, че контактът ми с тях беше наистина щастливо събитие. Аз съм изключително благодарна за отзивчивостта, с която ме приеха в дома си и ми дадоха възможност да се запозная с едно произведение на Борис Георгиев, което е непознато в оригинал на специалистите в България, а и в Италия смея да твърдя. Що се отнася до родословието на фамилията, то нейните корени могат да се търсят много назад във вековете. В този случай аз съм споменала само няколко имена на известни техни родственици, които хвърлят допълнителна светлина върху облика на фамилията и техния произход единствено с цел да потвърдя тезата си, че българите са били достойни за тяхната компания във всяко отношение.
Знаете ли каква е съдбата на описаните в книгата ви български художници, колко от тях се завърнаха, за да рисуват в родината си?
Както казах и преди, постарах се да проследя всеки намерен факт свързан с българите, които са учили в италианските академии. Техните истории, доколкото беше възможно са описани в книгата. Колко са се завърнали точно, не е било обект на изследването, а и е невъзможно да се каже. Много от тях остават в нашата история единствено с имената си и повече информация за тях няма известна.
Откъс от книгата с любезното съдействие на Анжела Данева може да прочетете тук
ВИЗИТНА КАРТИЧКА
Анжела Данева е доктор по „Теория на изкуствата”от Нов български университет.
Научните ù интереси са свързани с българската история на изкуството и култура през XX в.
От 2006 г. прави проучвания за българските художници в архивите на най-големите италиански академии в Италия. Съавтор е на изложбата и каталога „До Торино и назад” (2011), представени в залите на Националната галерия за чуждестранно изкуство в София. През 2012 г. излиза монографичната и книга „Георги Божилов-Слона (1935–2001). Портрети на духа”, издадена с подкрепата на Министерството на образованието и Министерството на културата на България.
Директор на Фондация „Контакти без ограничения” (2009).
Анжела Данева в "Диаскоп": "Между образа и текста"
редактор: Христина Мирчева