Данаил Руевски (1872 - 1925): "Сандвически или Хавайски острови"

Пътеписът „Сандвически или Хавайски острови“, излязъл през 1902 година, е от Данаил Руевски (1872–1925). В краткия си предговор авторът посочва, че не преувеличава, а поднася един ясен и верен разказ за две от най-щастливите и незабравими години от живота си. Разказът е написан увлекателно, пищните и завладяващи картини ни примамват да станем съпричастни на авторовата пристрастност и носталгия. Хаваи е страна ленива, мека, разкошна, сластолюбна. Жителите са най-дружелюбните и себеотрицателни хора на света… Всичката тежка работа те оставят на китайците, а умствената на белите. Техният живот, отначало докрай, е просто един „гуляй“. Луау (пир), вечеринки, разходки, яздения, посрещане на параходи, къпане на месечина в океана, бръщолевяния под дъбравите и излежаване и пушене в градините – такъв е животът на хаваеца. Така, с известна ирония и не без чувство за хумор, Руевски ни разкрива оная райска земя отпреди 120 г., и дори изпитваме носталгия по незасегнатите тогава от цивилизацията Хавайски острови.

От повествованието разбираме, че авторът е свидетел на някои от историческите събития, случили се в хавайската история през 1892–1893, а именно изработването на нова конституция и обявяването на Хавайските острови за република. Предполагам, че Руевски отива на островите като евангелистки мисионер, завършил обучение по полиграфия в Бостън. От 9 март 1896 г. до 7 март 1902 г. той е директор на Държавната печатница, което ми дава основание за хипотезата, че той е бил преподавател по печатарство в училището в Хонолулу, остров Оаху. С подробности за историята и държавното устройство на страната, с обстоен разказ за образователната система, с интересни социалноантропологически наблюдения, Данаил Руевски владее вниманието на читателите до последния ред на книгата. За да бъде още по-убедителен, за да ни накара да мечтаем да посетим далечните острови, той помества и 25 снимки, на една от които може би и той присъства – на ученици и учители от Kamehameha Manual Scool, където той преподава. Въпреки че от пребиваването му на островите до написването на книгата са минали години, следата на спомените му е все така ярка и наситена с непритъпена емоционалност. За съжаление, не открих повече данни за живота или трудовата дейност на оригиналния пътеписец, дори в юбилейните книги на Държавната печатница липсваха снимки и сведения за него.

Румяна Пенчева

ПРЕДГОВОР

Целта ми с този скромен труд е да представя пред читателя едно кратко описание на по-привлекателните черти на оная райска земя, позната като Сандвически или Хавайски острови, в която прекарах две най-щастливи и незабравими години.

Стремлението ми е било никак да не преувеличавам, а просто да поднеса един ясен и верен разказ, подкрепен с няколко илюстрации, всякой безпристрастен посетител на тази средноокеанска група острови ще потвърди.

 Д. Р.

ОБЩ ПОГЛЕД

Далеч, отвъд западния хоризонт, в края на света, гдето дъгата се явява в своите най-ясни краски, гдето пасатните ветрове донасят от полярните страни върху едно обширно океанско пространство безценни прохлади и ги смесва с меките и благоуханни зефири на тропиците, поставена в лоното на Великия Тихи Океан, лежи, като китка от скъпоценни камъни, една група от корални острови, познати под името Сандвически или Хавайски острови. Разположени са между 19° и 23° северна ширина и 154° и 171° западна дължина, със своя постоянен пролетен климат, те заслужено са добили названието „Раят на Тихия океан“ .

Писаната история на Хавайските острови почва с откритието им от капитан Кук в 1778 год., а устните предания за тях се простират няколко столетия назад. Хавайците са клон от полинезкото племе, което в един отколешен период населило всичките групи острови в източната и средната част на Тихия океан чак до Нова Зеландия на запад. Това се потвърдява от близкото физическо и морално сродство между жителите на всички тези острови, както и от фактите, че те всички говорят същия език, имат същите маниери и обичаи и, преди да се покръстят, имали същата религиозно-политическа система и същите традиции и религиозни обреди.

Езикът и физическите им черти показват, че техните прадеди са дошли от Източноиндийския архипелаг, когато пък преселниците на последния са били потомци на предарийските племена на Индостан.

Старите хавайци не са били диваци в същинското значение на думата, а само варвари, с обещающе бъдеще. Като се вземе предвид, че те са обитавали най-отстранената част на света, лишени от метали, домашни животни, от житните зърна и от коноп, памук и вълна, трябва да се признае, че те още в самото си варварско състояние са направили значителен прогрес към цивилизацията. Както всички други полинезци, тъй и те не са знаели изкуството за правене на глинени изделия и употребяване на стана за тъкани.

Сечивата са си правили от камъни, зъби от акули и от бамбуково дърво; секирите – от твърда лава, която се намирала по върховете на планините; а главният инструмент за обработване на земята е бил просто една тояга от здраво дърво, накрая заострена, като лопата. Само с тези инструменти те са могли да секат и забиват в земята колове за колибите си, които покривали с трева, папрати и листа.

В издълбаването и управляването на своите лодки (canoe) те са надминавали самите индийци. За съдове са употребявали кратуни, каквито никъде другаде по Тихия океан не са намирали; също и дървени гаванки, но не като нашите, с похлупак. За облекло са се използвали  от вътрешната кора на черниците, която наричали капа или тапа. За осветление са им служили орехите на едно дърво, което на хавайски се казва куйкуй. За храна и до днес им служат главно корените на растението таро (calocasia esculenta), които те варят и правят от тях един вид каша, наречена пой. Без „пой“ канаците (хавайците) не могат да живеят. Сладки картофи, банани и захарна тръстика никога не са им липсували.

Риболовството са извършвали с голямо изкуство, като са построявали големи блата край бреговете. Сготвянето ставало в тяхното иму, един вид подземна пещ, в която са сгорещявали камъни и отгоре на тях са си пекли свинско месо и риба, увити в листа. Но суровата риба дотолкова им се услаждала, щото се считало за голямо разкошество да почват да ядат от опашката, когато главата още мърдала. Разказват за първите канаци, които посетили Англия и английския дворец в 1823 год., именно крал Лихолихо и кралица Камамалу, че когато един ден случайно видели в един от аквриите на кралевския двор няколко риби, апетитът дотолкова им се изострил, щото изведнъж се спуснали на горките риби и ги довършили до едничка, и тогава заявили, на своя си език, че това било за тях най-хубавата гозба, откак тръгнали от Хонолулу.

Вътрешното управление на хавайците е било много по-деспотично, отколкото но другите полинезки племена. Обществото се деляло на три класа или касти:

І. Алии или аристокрацията, в която влизали кралят и войводите.

ІІ. Кахуна, в която влизали жреците, магьосниците и лекарите.

ІІІ. Макааинана, състояща от всички други, т.е. простата или работническа маса.

Между войводите, които се отличавали по своя висок ръст, и простия народ е съществувала една непроходима пропаст. Различието помежду им имало свещен и религиозен характер, като се вярвало, че войводите били потомци  на боговете им, с които имали и сношение.

Освен по ръст, войводите се отличавали от простия народ и по облеклото си, което се състояло от перушинена наметка и шлемове. Перата и пуха са събирали от свои поданици, вместо данък. Лодките на войводите са били червени, също като платната. Когато войводата се явявал пред своите поданици, последните са били длъжни да му се кланят до земята. Във всякой остров е имало по няколко войводи, които разпределяли помежду си всичката земя и всичко, което растяло по нея; но не сама това, но и рибата в морето и труда на своите подчинени. Наказанието било смърт за тогова, който не се поклони до земята, когато името на войводата му  се поменувала в някоя песен, или ако даже случайно кръстоса сянката му или сянката на къщата му.

Войните помежду им, или помежду един остров и други, са били чести и нескончаеми. Оръжието им се състояло от дълги копия – пололу, къси копия – ихе, ками и сопи от твърдо дърво. Вместо стрели, те са употребявали прашки, направени от човешка коса. С щитове не са си служили, защото били много изкусни да улавят или отклоняват копията, хвърлени върху тях. битки са ставали и по вода между големи флоти от малки лодки.

Религията им, както и оная на другите полинезци, се състояла от обожаването на природата. Всички невидими сили те са считали за духовни същества, като напр.: изригването на вулкана, трескавицата, вихрушката, и много други. Четирите велики богове: Кане, Каналоа, Ку и Лоно са били обожавани от всички полинезци. Пеле, опасната богиня на вулканите, живеела заедно с огромното си семейство в кратера Килауеа, но причинявала изригването и на другите вулкани. Религиозно-политическата им система носела названието Табу и се състояла от запрещаване на това и онова, като напр.: мъже и жени да не ядат заедно или пекат месото заедно, запретено било да се пали огън през някои дни на месеца и много други.

Хавайците не са бивали никога човекоядци, но в някои извънредни тържествени случаи, като зидане на храм или къща на войводата, принасяли са човешки жертви, на които изяждали сърцата, дробовете и други части; също и на войводите, след умирането им или убиването им на бойното поле, като вярвали, че с това ще придобият тяхната храброст и пр. когато са се правили храмове или къщи на войводите, простолюдието се криело по планините.

Суеверието им достигало до крайна степен, особено на тия, които са живяли близо до действующите вулкани. Никой човек не умира тъй лесно и скоро, както един канака. Той може да легне и да умре, когато иска, без да го боли нещо. Тази характеристика я има в много от черните племена, но не тъй силна, както в хавайците. Анаана значи да се моля на боговете да умре противникът или съперникът ми, и това често се е осъществявало. Синът на един американски мисионер в островите и до днес разказва как един хаваец отишъл един ден при баща му и, след като се скарал с него, каза му, че ще се моли на боговете си да направят да умре. „Добре”, казал мисионерът; „Ти се моли на твоите богове, а аз ще се моля на моя Бог, че да видим”. Не се минало повече от една седмица и хаваецът умрял. Това е един добър пример на фатално хипнотизиране.

Вярва се, че испанският мореплавател Иван Гаетано видял острова Хаваи в 1555 год. в старите испански карти действително фигурира една група острови, най-големият от които е La Meza, на същата северна ширина, на която са сега Хавайските острови, само 10° пò на изток.

Откритието на островите станало случайно. Като пътувал на север от Другарските острови[1], капитан Кук съзрял двата острова Оаху и Кауай и на следующия ден слязъл на последния и се разговарял с туземците снабдил се с продоволствие и от там заминал за Аляска. Това било през месец януарий 1778 год. на слудующата година, като се връщал от север, спрял се на залива Кеалакекуа, на остров Хаваи. Тук туземците му отдали божествени почести и му направили големи подаръци. Но грубите му и произволни обноски към тях породили раздор и на 14 февруарий 1889 год. го убили. Той бил първият бял човек, когото хавайците видяли и веднага го взели за техния бог Лоно, а моряците му за свръхестествени същества. Обаче, имало една партия, която вярвала, че бил като тях човек, но само бял. Как да се уверят? Пухва го един с едно дърво в главата и, разбира се, веднага потекло кръв. „Канака но!” (Човек, наистина!) извикали скептиците. „Оа! Оа!” (Вярно! Вярно!) изкрещели другите. „Канака но!” и тутакси го довършили.

На самото място, гдето Кук паднал мъртъв под ударите на канаците, днес стои един хубав паметник.

Веднага след това, кораби, които кръстосвали Тихия океан, почнали да се спират на Хавайските острови, за да презимуват и да продават на туземците оръжия и барут.

До покоряването на цялата група от Камехамеха, великият хавайски герой, в 1792 год., всякой остров се е управлявал отделно от един или няколко войводи.

В 1782 год. на остров Хаваи се появил вътрешен раздор и, след една деветгодишна война, войводата Камехамеха станал господар на целия остров. След това, той се заловил и подчинил под свое управление островите Мауи и Молокай и най-сетне слязъл с войниците си на острова Оаху. Островът Кауай бил последният, който му се подчинил.

Неговото управление, след като станал господар на цялата група, е било крайно жестоко; от тогава туземците почнали и да намаляват: едно от чума, която последвала дългите му войни, като погубила почти една четвърт от цялото население; друго от разврата на моряците, които предали на местното население разни болести; трето от проказата (лепрозата), която се пренесла от Китай, и най-после от бързото въвеждане на цивилизацията едно внезапно срукване на нови впечатления върху неподготвени нерви носи със себе си фатални следствия. Напр.: въвеждането на тесни дрехи за жените, които, както и мъжете, са ходели дотогава почти съвършено голи, е направило първите до голям размер безплодни. Спиртните питиета не са забавили и те да се вмъкнат помежду туземците и покажат своите гибелни следствия.

Хаваи е странна ленива, мека, разкошна, сластолюбна. Туземецът няма никакво определено намерение, никакви високи и здрави разсъждения. Той живее, за да яде, и да се наслаждава, и когато му скимне – търкулне се и умре.

Капитан Кук пресметнал хавайците на 400 000; в 1822 год. мисионерите ги преброили 142 000, в 1832 год. 130 313, в 1872 – 56 897 и оттогава насам все са се намалявали.

   Днес едва има повече от 30 000 чисти хавайци в цялата група. Всичката тежка работа те оставят на китайците, а умствената на белите. Техният живот, отначало до край, е просто един „гуляй”. Лулу (пир), вечеринки, разходки, яздения, посрещане на параходи, къпане на месечина в океана, бръщолевения под дъбравите и излежаване и пушене в градините – такъв е живота на хаваеца. Климатът е съвършенство, като че изрично поръчан за удоволствие. Овошките раждат най-малко два пъти в годината. Номинално всички са християни, а всъщност – дотолкова, колкото климатът и обичаите им позволяват. Лъжат до безобразие, даже когато истината би им помогнала. Но те са най-дружелюбните и себеотрицателни хора на света. Имуществото на едного е имущество на всекиго, който се нуждае от него. Ако един странен се е сприятелил с едного, то всички други в цялото село му стават приятели и го обикват. Мъжете му дават риба, плодове, цветя, и „пой”, а жените – всичко, каквото имат, и то с такава свобода, каквато я няма никъде другаде.

В началото на столетието, сандаловото дърво е било главният артикул, който туземците продавали на чужденците и в замяна на който вземали оръжие, спиртни питиета, лодки и кораби, както и копринени и други тъкани от Китай.

През 1815 год. пристигнал в островите д-р Шефер, изпратен от руския управител на Аляска Баранов. Той съградил две-три укрепления, но Камехамеха сполучил да го изгони. Камехамеха І умрял на 1819 год, след като турил край на феодалната анархия, на дребните войни и приготвил пътя за цивилизацията и християнството. Той бил наследен от най-големия си син, като Камехамеха ІІ. Първото нещо, което Камехамеха ІІ направил, заедно с обичната си кралица, било гдето унищожил тяхната система „табу”. Това станало в 1819 год. през октомврий, когато мъже и жени за първи път на Хавайските острови седнали да ядат заедно. След това се почнало и изгарянето на идолите и храмовете във всичките острови.

Първите мисионери пристигнали на 1820 год. и намерили хавайците едно приемчиво племе и лесно повлиявано и към добро и към зло.

След Камехамеха ІІ, който умрял в Англия, на престола дошъл брат му, под името Камехамеха ІІІ. Той подарил на хавайците лични права, а най-после и конституция.

През периода 1850–1860 год., една голяма част земя се раздала на простолюдието в малки части. Откриването на злато в Калифорния и бързото населване на тази страна отвори един голям пазар на земеделците в островите. Почнаха да изкарват жито, картофи, кафе и най-вече тръстика. Тогава почнали да се зидат на островите фабрики и мелница.

В 1853 год. една епидемия почти презполовила населението на Оаху. Кралят умрял на следующата година, като оставил за свой наследник осиновения си син Александър Лихолихо, или Камехамеха ІV.

Лихолихо умрял в 1863 год. и брат му Лох Камехамеха го наследил под името Камехамеха V. Лот умрял внезапно, без да определи свой наследник, в 1872 год. и с него се довършила династията Камехамеха. Законодателното тяло се събрало през януарий следующата година и избрало за крал Вилиам Луналило, който пък се поминал на следующата година. Тогаз избрали за крал Давид Калакауа, на 12 февруарий 1874 год. на 20 януарий 1881 год., Калакауа тръгнал по една обиколка около света, като посетил Япония, Китай, Сиам, Индия, Египет, Европа и най-после Съединените щати, отгдето се завърнал през Сан Франциско на 29 октомврий същата година.

След завръщането си, той почнал да се счита като крал само на туземците, а не и на чужденците, и се опитал да суспендира конституцията. От 400 000 долара, държавният дълг се покачил в 1887 год. на два милиона. Със своите своеволия, той най-после предизвикал революцията в 1887 год. (когато бил фанат в две взятки от по 80 000 долара, за да позволи свободно внасяне на опиум в страната). Принуден бил да отстъпи и да направи конституцията още по-свободна.

За да поправи здравето си, през ноемврий 1890 год. той заминал за Сан Франциско, но там се поминал на 20 януарий 1891 год. останките му пристигнали в Хонолулу на 29 същи месец и на същия ден сестра му дала клетва, че ще пази конституцията, и била прогласена за кралица под името Лилиокалани.

Историята на нейното царуване, на част от което и писущият тези редове бе свидетел, показва че тя бе напълно решена да въведе автократическо управление.

Не се мина много време от възцаряването ù и тя публично заяви, че несвоеволно подписала конституцията. В 1892 год. тя продължи сесията на законодателната камара цели осем месеца, за да може да прокара един закон по лотарията и след това една нова конституция, която да разширява нейната власт. Тъкмо когато да закрие сесията, министрите ù, при всичко че нейни хора, се уплашиха и ù отказаха своята поддръжка. На 17 януарий 1898 год. Хонолулу бе свидетел на една революция, която свали Лилиокалани. Едно временно републиканско правителство управлява до 4 юлий 1894 год., когато Хавайските острови се присъединиха към Съединените щати. Главните инициатори на това присъединяване, както и на революцията в 1893 год., бяха американците, които живеят на тези острови.

При разглеждането на този толкова важен въпрос, трябва да се вземе под внимание и етническото положение на смесеното хавайско общество. Туземните хавайци, заедно с полухавайците, или както ги наричат полубелите, са около една трета от цялото население на групата, което в 1896 год. бе 109 020. белите се увеличават, когато числото на туземците постоянно се намалява, особено на мъжете. Полубелите, или отчасти белите, няма съмнение, притежава в себе си едно наследствено превъзходство над чистите хавайци и са по-прогресивни. Англо-саксонският елемент, състоящ се от преселници от Америка, Англия и Германия, при всичко, че съставлява една малка част от цялото население (защото в островите, освен туземци и полубели, има и китайци, японци и португалци) е влиятелна част от населението; те са водителите на религиозните, социалните, политическите и търговските предприятия и главният фактор в образуването на общественото мнение. Португалците, които съставляват една седма част от населението, с трудолюбието и редовния си живот са една добра прибавка към обществото. Остатъкът от населението са китайци и японци. По-голямата част от тях са там привременно, без семейства, като се дават един вид под наем за обработването на захарната тръстика и ориза. Щом спечелят малко пари, те се завръщат в отечеството си, за да прекарат остатъка от живота си тихо и безделно. Болшинството от туземците бе противно, както на присъединяването на островите към Съединените щати, тъй и за унищожаването на монархията, едни на основание на политическите си убеждения, като предпочитат монархия от република, други от страх, че републиката щяла да развали народното им чувство и да отнеме гражданските им права, политически привилегии и други подобни. Но хаваецът, въобще, повече чувствува, отколкото мисли; тъй щото, той никога не е могъл да анализира политическо си положение и да види как му е по-добре. Значителна част от тях се съгласиха напълно в 1893 год. за унищожаването на монархията, понеже нямаха никакво доверие в нея, а най-вече в кралицата Лилиокалани; но все пак предпочитаха да си останат самостоятелни, отколкото да се присъединят към Съединените щати. Португалците бяха всички за в полза на присъединението, китайците предпочитаха Хавайската република, а за японците присъединението не беше никак в интереса, понеже сама Япония имаше око на островите.

Но, най-после, присъединението стана, и то за в полза на всички. С него се покачиха веднага цените на недвижимите имущества, и захарта и търговията, въобще, доби един нов живот.  И не може да се вярва, че това, особено колкото се касае до земите, е само привременно, защото пространството на островите е малко (всичко около 16 000 квадратни километра), па и една значителна част от него е покрито с лава. Цените постоянно ще се качват, тъй като емигранти от Америка постоянно отиват там. Колкото за цената на захарта, тя зависи оот цената на труда и конкуренцията.

С присъединяването, за щастие, не стана никакво променение във вътрешното управление. С изключение на дипломатическите отношения, всичко си остана както преди. Големите спекулатори, наистина, не останаха задоволни от хавайската система за продаване и купуване на земи, понеже тая система изрично запрещава монополизирането на земите.

Хавайските острови, като цивилизована страна, е по-стара от коя да е друга на запад от Скалистите планини. Не трябва да се предполага, че те са една нова земя. Когато се открило златото в Калифорния, на Хавайските острови имало ред и тишина под една монархия със свободна конституция. Животът, свободата и имотите са били напълно осигурени. Училища имало навсякъде, също и църкви. Обществото до днес там прекарва един естествен и непресилен живот, без да губи от своята изящност и полировка. Там няма аристокрация или други различия. Разбира се, възпитанието не може да не влияе върху действията и отношенията на едни към други. Богатството и то си има своята тежест, но не дотам, щото да образува аристокрация или някакво си особено общество, както напр. „400-те в Ню Йорк”. Не съществува омраза между разните народности и племена. При официални тържества там ще видите представители почти на всички племена на земята. Тези, които отиват с препоръки от Съединените щати или Англия, веднага влазят в обществото, а тези, които нямат такива, чакат докато се види поведението им. За учителите и учителките вратите са отворени още при пристигането им. Не само туземците, но всички жители на островите, без изключение, са извънредно гостоприемни. Танцувални вечери, яздене коне, пикници, лунно къпани и пр. правят живота на островите още по-весел. Формалности липсуват почти изцяло.

Цялото население на островите в 1896 год. бе 109 0201 72 517 мъже и 36 503 жени, от които 31 019 туземци, хавайци; 24 407 японци; 21616 китайци; 15 100 португалци; 8485 полухавайци 3086 американци; 2250 англичани и 2338 разни.

Основата на всички острови е корали, а почвата се е образувала от вулканически изригвания. На някои места земята е зинала от дупки и пукнатини, щото водата се излива през нея като през сито.

Природата, при образуването на тези острови, е почнала своята работа откъм северозападния край с няколко малки островчета и колкото е отивала към югоизток, те ставали все по-големи, докато спряла с Хаваи. Но не може да се каже, че е спряла, възможно е всичките тези острови да се съединят в един континент.

Главният град на цялата група е Хонолулу, на остров Оаху.

следва

Текстът и снимките се публикуват с любезното съдействие на Румяна Пенчева.