Данаил Руевски (1872 - 1925): "Хонолулу"

От Бостон, славният американски град, вместо към изток, участта или по-добре щастието, ме повика към запад. Изкушението не бе малко, особено за едного тъкмо що навършил науките си, при всичко че пътят е дълъг – цели две седмици – и през две от най- високите планински вериги на земното кълбо.

Пътуването от Бостон до Сан Франциско и назад, триседмичното ми пребиваване в последния град и седем месеца в Колорадо, при завръщането ми от островите; с други думи, „Великият Запад” или „Отвъд Шикаго”, заслужава да се опише на особно.

Океанът, àко и Тихият, не бе съвършено тих; имаше буря, мъгла, боледувания и пр. и пр. след седемденонощен монотонен живот от Сан Франциско до Хонолулу в парахода Моновай, на който предназначението бе Австралия; след като се бяхме напълно нагледали на море, китове и фърчащи риби, събудихме се една заран рано да видим носа на парахода в пристанището на Хонолулу.

Въобще, понятието на хората за рая е, че той е една тиха страна с гористи долини, засмени речици и водопади с гладки и меки звукове, обаятелни за чувствата. Пред Хонолулу, още не слязъл от парахода, човек се чувства в една райска земя. И всички, които са видели Хавайските острови, всички, без изключение, вярват, че библейският рай (ако действително е съществувал такъв) не е бил между Тигър и Ефрат, а там, гдето сега е „Раят на Тихия океан” – с изгряването на слънцето се дигна една завеса, зад която бе скрита една величествена тропическа сцена. Една градина от плодове, цветя и най-богати зеленини, гдето смокините и ягодите са тъй изобилни и прелестни през декемврий, както и през юний, а розите, лилиите и карамфилите в цвят през всичките месеци на годината и тъй блистителни благоуханни през зимата, както и през лятото. Няма там задушна топлина на тропиците, нито коварните хладове и треските на умерения пояс. Само тия, които са възлязвали на високите планински върхове, далеч горе над облаците, знаят що е сняг и що е слана. Тя е страната, в която величествените папрати и орхиди блаженствуват и ликуват под силната слънчева светлина.

Пред нас бе една прекрасна оранжерея, с всичките видове тропически цветя и дървета, постоянно покрити с цветя и плодове. Стъблата на палмите, тъй гладки и валчести, като че въртени със струг, а от върховете им висят листи от 6 до 10 метра дълги. Хубавата алжероба – гордостта на Китай – със своите красиви дребни листа, кани най-ласкателно под сянката си ленивия туземец. Пиперови дървета, евклипти, палми, олеандри, фуксии, герании, глории и от овошките: фурми, планински ябълки, манго, банани, нарове, тамаринди, хлебно дърво, розови ябълки и авокардова круша, донесена от Южна Америка, изобилстват почти на всякой ъгъл. Прелестната зеленина на предкъщните полянки, многообразните цветове и непроницаемите гори са просто неописуеми. Разперените и стърчащи кокосови дървета, благородните палми, онова изобилие от цветя, ония живи зелени ветви – всичко това трябва човек да види с очите си, за да може да го оцени. И над всичко това Създателят, като че за да постави още по-високо тая величествена група, в нея именно е изложил за човешкото око две от своите най-велики земни гледки: два великана – два вулкана – прелести на прелестите!

Параходът още не спрял, туземци със своите лодки почнаха да го обграждат. На лицето на всекиго от тях имаше по една голяма въпросителна. Повечето от пасажерите ги разбраха и веднага бръкнаха в джебовете си. След минута, млади хавайчета почнаха да се фърлят из лодките във водата, за да не позволят на монетите да стигнат до дъното. И ето ги пак на върха, с парите в уста, и чакат за още. Туземците са тъй свободни във водата, както и на сухо. Те се учат да плуват още когато се учат да ходят.

Щом слязохме от парахода, ние срещнахме китайци, японци, португалци, германци, американски, а най-вече туземци. С други думи, представиха ни се всичките степени на облекло и цивилизация. Туземците – по-простите от тях – бяха както и да е облечени. Нямаше голи, както си предполагахме. Жените бяха облечени с по една дълга широка стампена рокля – Холоко – прилична на нощна риза, неприпасана през кръста, и тъй изкусно управлявана, щото експозицията се забелязваше съвсем малко.  С тези рокли те си служат за всичко: за разходки, за визити, за яздене (като мъжете) и за спане. Но и вкусно облечени, грациозни и интелигентни туземци и туземки не липсуват, особено в Хонолулу.

Градът е поставен на една равнина на южния бряг на острова Оаху. Когато първите чужденци пристигнали там, те намерили едно село от тревни колиби, населено от груби и голи диваци. От едно просто риболовско село, днес Хонолулу се е превърнал в един цивилизован търговски град, който играе голяма търговска и политическа роля в Тихия океан. Той почнал да се въздига още когато Камехамеха І станал господар на цялата група и избрал него за столица.

Той се намира 3360 километра на югозапад от Сан Франциско, 5500 километра на изток от Йокахама (Япония) и 7200 километра на северозапад от Сидней (Австралия). В 1896 год. населението му беше 29 920 жители от следующите елементи: 1538 американци, 909 англичани, 383 германци, 104 скандинавци (повече норвежци), 54 французи, 244 други чужденци (не азиатци), 1220 бели родени на островите, 3833 португалци, 7693 китайци, 2381 японци, 7918 чисти хавайци, 3468 полухавайци и 63 други полинезци. Цялата стойност на експорта от Хавайските острови в 1896 год. бе 15 515 230 долара, от които 6 363 894 само от Хонолулу, захар 221 782 тона за 14 932 010 долара, ориз 5 025 491 фунта за 195 317 долара, кафе 255 655 фунта за 63 650 долара, банани 126 413 китки за 125 089 долара и ананаси 147 451 за 15 349 долара.

На Хонолулу никак не липсуват красиви здания. Помежду портите и къщите от двете страни на алеите стърчат царски палми, които със своите прави стъбла и широки листи надминават всички други в целия свят. Когато човек влиза в най-големия хотел на Хонолулу – Hawaiian Hotel, струва му се като че влиза в някоя градина от всевъзможни разкошни цветя и дървета, които растат преизобилно в дремливите тропици. Но ако всичко това би могло да се изрисува, едно нещо има, което картината не би сфанала, а то е сладката благоуханна миризма, която като се смеси с тропическия зефир, прави човека да се чувства в рая.

Дворецът на бившите крале на островите е едно каменно здание, които се издига в средата на един малък парк всред града. До присъединяването на островите, то бе управлението на председателя на Хавайската република, а сега централното управление (изпълнителната власт). Тъкмо насреща е съдебната палата; там заседава и законодателно тяло. В двора му е бронзовата статуя на Камехамеха І, прав, облечен в стара военна униформа, с копие в ръка и наметнат с перушинена мантия. Има в Хонолулу и опера; тя е едно тухлено здание, съзидано в 1879 год., посещавана често от трупи от Съединените щати, най-вече от Сан Франциско. Почти всички жилища в Хололулу са направени от дърво, но от такъв красив стил, щото, заедно с тропическата растителност, която ги обгражда, представляват нещо изящно, да не кажем небесно.

Хавайците имат една особена наклонност да украшават всичко с цветя и венци; те обсипват не само себе си и домовете си, но и всички обществени здания с богатствата на тропическия климат. Хаваецът е човек безгрижен и всякога разполага със свободно време. Животът за него е един нескончаем празник; па и като обитател на рая, що му трябва най-после да се грижи какво ще яде или пие утре. Самата природа е сложила отпреде му един щедър банкет и му остава, като на Адам и Ева, само да къса плода, който расте без човешки труд, и да яде, да диша и да почива.

Трапезата на хаваеца е една рогозка, постлана на земята, върху която са сложени в изобилие: пой, свинско и риба, печени в тяхното „иму”, а понякогаж и сурова риба, която е добър другар на пой. По турски не знаят да седят, но иде им отръки да ядат без вилици и ножове. Техният десерт се състои от портокали, банани, хлебен плод, ягоди, манго и много други тропически плодове.

Първото нещо, което забелязахме от парахода при влизането ни в пристанището, бе „Diamond Head” (Диамантова глава), един угаснал от незапомнени времена вулкан, който като един лев, пази града и пристанището от страшните и буйни бури. Така наречен, може би, защото в него няма никакви диаманти.

Тъкмо зад Хонолулу, една височина, наречена „Punch Bowl” (Пънч Боул – чаша за пиене пунш), се надвесва над града, като се усмихва на стария Diamond Head, строгият часовой при вратите на рая. На източната страна на града има една градина от кокосови дървета, плодовете на които биха напълнили няколко кораба.

Кокосовият орех е най-вкусен и сладък, когато се яде пресен от дървото, понеже голяма част от вкуса му се губи при транспортирането.

На два километра на изток от тази градина има един мост, който кръстосва една рекичка от бистра вода. От едната му страна е вълнующият се океан с пенестите си вълни, които се блъскат в чистия бял пясък, а от другата – малки могили, коронясани с богата зеленина; а още по-нататък, като един вид фон на една великолепна картина, се издига една планинска верига, която разделя острова на две почти еднакви половини. Изглежда, като че природата е комбинирала всичките прелести и очарования за този вечен юбилей, в който постоянно се възхвалява малкият рай в лоното на Тихия океан.

Но да идем още по-нататък край брега, само три километра към изток. Там е „Waikiki” (Вайкики), прочутото лятно прибежище и къпалня на Хавайските острови. Групата изцяло служи за зимно прибежище, а Вайкики, като летен подслон на зимното прибежище. Там къпането е тъй насладително през януарий, както и през юлий или август. На островите, както в Съединените щати, къпането на мъже и жени – дами и господа – става заедно; само събличането и обличането се извършва отделно. Колкото за канаците, те не си правят труд да си градят апартаменти за събличане и обличане.

Главното забавление на хавайците е техният танц наречен „Хула”, който не се различава никак от играта на кючеците по нас. Играчите са млади хавайки, облечени от кръста надолу с една риза, оплетена от трева, а над кръста се окичват и увиват с по няколко венци от цвета. Придружават им с китара или китайска тамбура, почти като нашата. Мекостта на китарата напълно хармонира с мекостта на климата, затова и хавайците нея най-вече обичат от всички други инструменти. Надали има друго племе, което толкова обича музиката, колкото хавайците.

Примитивният дом на хаваеца е бил една колиба, покрита изцяло с трева и листи. Такива, впрочем, и до днес се срещат из вътрешността на островите.

Хаваецът е прочут по своето гостоприемство. В неговата колиба всички се натъркалват нощем, без да гледат на пол или на гости.

Най-историческото място на остров Оаху, па даже и в цялата група, е проходът Пали, в планинската верига, нещо 12 километра на север от Хонолулу и около 2 000 фута над морското равнище. От двете му страни се издигат нагоре две отвесни скали, не по-ниски от 1 000 фута. От лявата му страна има една тясна, тъмна и дълбока пропаст, н която Камехамеха І насилил своите съперници да се фърлят долу и станат на прах и пепел. От Пали може да се видят добре и двете страни на острова. От едната страна лежи Хонолулу със своето пристанище, а от другата – полета, обраснали от жива зеленина, тук-там селца, колиби, плантации от захарна тръстика и ориз, и малки рекички, които се втичат в гигантския океан.

Хонолулу прави впечатление на един оживен американски град. В него няма примитивните колиби на туземците или друго нещо, останало от варварските времена, а напротив, всичко показва, че и там цивилизацията още отдавна си е пробила път. Улиците „Кинаг” и „Нюану Авеню” са два прекрасни булеварда с великолепни здания, окичени с ветви и цветя. Файтони има почти на всякой ъгъл, а трамваите циркулират всеки четвърт час от единия край на града до другия. Вестници има и дневни и седмични, и то на няколко езика: хавайски, английски, китайски, японски и португалски.

Телефонната система в Хонолулу е една от най-добрите. Освен в магазиите, има телефони и по домовете.

Засега на остров Оаху има около сто километра железен път. Линията минава край оризени ниви, бананени градини и край една голяма плантация от захарна тръстика при селото Ева. Тази плантация изкарва всяка година от 8 до 10 хиляди тона захар. Линията минава още край пристанището „Pearl Harbor”. Самото име, което значи „Перлово пристанище”, показва, че то е нещо необикновено. То е 16 километра широко и 16 дълго. На средата му има един малък остров от около 1 ½ квадратни километра. Пърл Харбър е най-хубавото и най-голямото пристанище на островите. Засега при него има само едно селце със същото име Пърл Сити (Pearl City), което един ден ще надмине Хонолулу и по население и по всичко.

Обиколката около острова, постоянно край брега, особено с компания и на коне, е повече от приятна. Островът е 75 километра дълъг и 35 широк, а цялото разстояние наоколо е приблизително 150 километра; тъй щото, в една седмица може да се обиколи островът и да се види достатъчно от живота на туземците. Гледките представляват от едната страна високи скали, дълбоки долини с малки водопади, а от другата – широкия океан със своите променливи краски и хубави кривини на бреговете, като че изкуствено изрязани.

                                                                                           ***

Берниса Пауахи Бишоп, последната от династията на Камехамеха, дълго преди да умре, усеща в себе си един дълг към своите млади съотечественици.

И, действително, в завещанието си от два милиона лева, тя предписала да се употребят всичките приходи за две училища – едно за момчета и едно за момичета – в които нейните едноплеменници да могат да добият не само едно що-годе образование, но и да навикнат на индустриален живот. Тъй щото, когато на 1 октомврий 1887 год. училището за момчета – „Kamehameha Manual School” – се отвори, неговата цел не бе щото хавайчетата да учат само аритметика, граматика и пр., но и някои от по-обикновените занаяти. С други думи, при училището се основаха печатница, стругарница, дърводелница, ковачница, железарница и шивачница. Освен това, при училището има една малка ферма, която се обработва пак от учениците.

Една парна мишина от двадесет конски сили доставлява сила за помпата, която изкарва вода от един артезиански кладенец в двора и за електрическото осветление на училището. И кой се е надявал в 1886 год., че от камъните на това диво място, нещо два километра на запад от центъра на града, ще изникнат такива хубави комодни здания. За спални има 4 големи дървени здания, с малки стаички за по един и по два ученика. За семейните учители има особени здания; несемейните имат по две стаи при учениците. Зданието за ядене има една голяма зала, която побира около 200 ученика. Учителите и учителките (несемейните) се хранят на особена трапеза. Зданието за преподаване, наречено „Bishop Hall” (Бишоп хол), е каменно, направено от г-н Бишоп, който е чист американец и сега живее в Сан Франциско, гдето се наслаждава със своите милиони, не левове, а долари. Той действително е направил това училище, след смъртта на съпругата си, много повече, отколкото самата тя.

На източната страна са трите здания за работилниците, а на средата е хубавата каменна черква за учениците и ученичките, гдето се събират всяка заран и всяка св. Неделя на богомолие. В двора на училището е и Бишоп Музей, съзидан и подържан от г-н Бишоп. В сравнение с другите музеи от същата величина, той стои на първо място в целия свят. И този, който иска да види хавайски куриози и старини, които никъде другаде не е намирал,трябва непременно да посети „Bishop Museum”. В него има не само хавайски куриози и останки, но и колекции, събирани от всички групи острови по Тихия океан, и които възлизат на около петстотин хиляди. Там са перушинените мантии (наметалки) на Камехамеха І и другите крале, за всякоя една от които са предлагали от други музеи не по-малко от един милион франка.

За да види човек всичко, що се върши в мъжкото училище Kamehameha Manual School, гдето именно аз прекарах две години като учител, той трябва да почне още от 5 ½ часа сутринта, когато звънецът бие за ставане.

Първо той ще съгледа едно отделение от момчета да секат и носят дърва за кухните на училището и семейните учители. Учениците се подразделят на няколко групи, от които всяка една върши особена работа и си има един началник, който е от най-горния клас. Втората група дои кравите и принася млякото на двете училища. Третата храни свинете и полива цветята. Четвъртата група е в образцовата градина, грижи се за дървесата и полива бананите. През дъждовния сезон, който почва на ноемврий и свършва чак на февруарий, най-малките от учениците скубят тревата, която никни бърже като гъби. Работилниците, парната машина и котлите също се преглеждат да бъдат пометени и почистени, за което се грижи пак особена група. И всичката горна работа се извършва в 1 ½ час. Но има една група, която не взима никакво участие в сутринната работа, а е резервирана да служи на трапезите сутрин, по обед и вечер и да мие и бърше паниците.

         Свирката изсвирва на 7 часа и всякой тича да се умие и облече за закуска, за която изсвирва музиката на 7 и 20. През време на закуска, надзирателката на училището, наречена матрона, заедно с една от учителките, обикаля спалните и прави преглед на леглата, които учениците са длъжни да държат чисти и в добър ред. След закуска всички се пръскат, освен трима от най-горния клас, които отиват в болницата на училището да прегледат болните, ако има такива. На 8 и 15 офицерите на училищния батальон (нека спомена, че в някои отношения учениците са организирани по чисто военна дисциплина) рапортират на дежурния офицер (пак ученик) закъсняванията и отсъствията, които, заедно с тия, рапортирани от учителите, се поставят на публично място, за да може всякой ученик да ги вижда и прочете. Неизвинено закъсняване или отсъствие се записва в партидата на виновния и в края на седмицата се счита срещу поведението му. Между 8 и 15 и 8 и 45 е отворена банката на училището, в която всякой ученик е депозирал, още в началото на учебната година, всичките си пари, за да не стават кражби. Всякой изтеглюва само толкова, от колкото има нужда. Но сумата за изтеглюване не зависи само от сумата, която е внесъл, но и от поведението му. Случва се понякога, че някой, поради лошо поведение, не може нищо да изтегли.

         На 8 и 45 всички се строят, преглеждат се от унтерофицерите и дежурния и тогава маршируват в черквата за молитва, а след нея се пръскат по разните преподавателни стаи при учителите, които ги занимават до 12 часа, когато е време за обед. След обед има почивка до 1 ½ часа. От 1 ½ до 4 ½ са занятията в работилниците. За всякой занаят има две групи от същия клас, първата работи от 1 ½ до 3, а второто от 3 до 4 ½.

В училището има всичко 6 класа. Подир обед, първият клас учи печатарство, вторият дърводелство, третият стругарство, четвъртият ковачество, петият железарство, а учениците от шестия, най-горния клас, си избират, т.е. повтарят кой каквото ще.

В 4 ½ всякой е свободен да играе или да се разхожда вътре в двора на училището.

В понеделник и сряда училищната музика дава концерти в двора на училището, а в четвъртък има военно обучение, което трае 1 ½ часа, и след това си отиват в стаите за спане.

Животът на учителите и учителките е повече от весел, при всичко, че учителите са заняти всякой ден не по-малко от 6 часа. Частно занимание е почти невъзможно, едно от монотонния климат и друго от умората на деня. Вместо това, всякой се качва на коня си, след Punch Bowl, Diamond Head или Waikiki, за да усети повече летния ветрец.

Дойде ли ваканция, учителите и учителките не стоят в Хонолулу; те трябва да обикалят острова, да прекарат няколко дни по върховете на планините, а през лятната ваканция да посетят другите острови, особено Мауи и Хаваи. Блазе на учителите и учителките при това богато и добре уредено училище! 

следва

Продължение от Част Първа: "Сандвически или Хавайски острови"

редактор: Христина Мирчева