Нели Лишковска: "Най-светлата сянка"

В рубриката "Размисли, отзиви, рецензии"

Нели Лишковска за книгата на Катя Белчева "Светлината си тръгва на пръсти"

Доверих се на посвещението на Катя Белчева, което тя ми написа на новата си книга „Светлината си тръгва на пръсти”. То гласеше: ”Следвай светлината”. Оставих вълшебството на нейната поезия да ме осветли и очудни. Не сгреших – беше меко и ласкаво още от първото стихотворение.

След което същото това слънце започна своето пътуване от стих в стих. Постепенно, стъпка по стъпка, то ми разкриваше градът, реката, дворовете, къщите. Едно след друго осветяваше пространства и времена, физически и духовни състояния, реални и нереални светове. Спираше своя ярък поглед върху ключа, оставен под керемидата „преди сто години”. Събираше във фокуса си едновременно „морякът, роден в планината”, и кучето, което „пази млякото”, и корените, които не бива да бъдат наранявани при присаждането. В светлия кръг на слънчевия прожектор попадаха птици, пчели, паяци и змии.

Образи, които  предават усещане за безвремие. Тук времето е от значение толкова, колкото да посочи красотата. Красотата, чието предназначение е да носи вечност. Като обещание за безсмъртие.

В „откраднатото време” на Катя Белчева тиктакат стари механизми, въртят се зъбчати колелца, пулсират лъчи от слънчеви часовници и се стичат песъчинки от пясъчници. И един бавен паяк, който вечно обикаля в кръг,  изпълнявайки съвестно ролята си на „ловец на минути”.

Дори смъртта в стиховете на Катя Белчева не носи екзистенциален страх или някаква обикновена тъга. Може би, защото човекът се е освободил от земните си окови и вече се е превърнал в светлина. Греховете и страданията са му били необходими, но само като предизвикателство, което трябва да премине, за да стигне там, където „всички се молят/за този / и онзи свят”.

Разбира се, там, където има светлина – има и сенки. Но тук те не отговарят съвсем на същността си, тъй като са толкова бели, платинени – дори прозрачни. И „последната сянка” – въпреки всичко или точно затова! – внушава свобода и покой.

Струва ми се, че не трябва да помниш сянката си – тя така или иначе  винаги е с теб. Нито дори да я виждаш – слепите живеят и без това познание. Достатъчно е да я обичаш.

Защото всички те – твоята и чуждите – се срещат и разделят, чакат се, разминават се, догонват се. Въртят се заедно с глобуса, не дишат, за да заемат по-малко място, хващат с устни цветът на очите...

И в края на пътя тази чиста, кристална сянка, в която аз разпознавам диамантената същност на душите, защото се прелива и превръща в светлина – тръгва сама по водата.

Признавам, че  аз също с радост я последвах по водата. И на пръсти. От един светъл стих в друг.

снимки от премиерата на книгата в Пловдив

редактор: Христина Мирчева