Плутарх: "Солон и Публикола"

Съпоставка на Солон и Публикола

(превод Невена Панова)

1. И така, в случая, при тази съпоставка, е налице нещо по-специфично, което изобщо не би паснало на която и да е друга от вече написаните, а именно – единият, вторият, е бил подражател на първия, а пък той самият ни предоставя свидетелство за възгледите на първия, защото, вижте, онова с отхвърлянето на благополучието, което Солон бил изрекъл пред Крез, сякаш се отнася повече до Публикола, а не до Телос[1]. Защото на Телос, за когото било казано, че бил най-щастливият човек заради щастливата си съдба, заради своята добродетел и добрите си деца, в стиховете на Солон все пак не му е отделено място като на достоен човек; а и нито децата му са станали известни, нито пък някоя, изпълнявана от него, длъжност се е прославила. Публикола обаче държал първенството по влияние и слава сред римляните заради добродетелта си, а и след смъртта му славата и благородството му се пренасят вече повече от шестстотин години посредством някои от най-знатните по наше време родове и семейства като Публиколите, Месалиите, и Валериите. Освен това, Телос все пак загинал от ръцете на враговете като достоен мъж, оставайки в бойния ред и сражавайки се, Публикола обаче убивал враговете си, което е по-голям успех, отколкото да падаш повален от тях, а и успял да види родината си победителка благодарение на усилията си като консул и военачалник, и сдобил се с почести и празнувал триумфи, стигнал до достойния за завист и наистина блажен според Солон край. А още и онези думи, с които Солон е отговорил приповдигнато на Мимнерм[2] по темата за продължителността на живота:

Нека не ме сполети неоплаквана смърт, а умра ли,

в мойте другари смъртта болка и стон да всели![3]

доказват това, понеже, когато Публикола умрял, не само на приятелите и близките си, но на целия град, на хиляди и хиляди хора той докарал сълзи, силни чувства и печал заради себе си. И наистина, римските жени го оплаквали, все едно били загубили син, брат или общ баща.

„Копнея да имам богатство”, казал Солон, „не искам обаче да съм го постигнал несправедливо”[4], понеже е знаел, че възмездие ще последва. А Публикола не само не се бил сдобил с богатство по нечестен начин, а и по честен да харчел, като вършел благодеяния за нуждаещите се, така че, ако Солон е бил най-мъдрият сред всички хора, то най-щастлив бил Публикола. Защото онова, за което Солон се молел като за най-важното и най-прекрасното от благата, то на Публикола му било дадено и да го придобие, и да го запази и ползва чак до края си.

2. Така, от една страна, Солон прославил Публикола, а той, на свой ред – Солон, като в държавническата си дейност го превърнал в най-добрия пример за човек, устройващ демокрация. Защото, като премахнал острието на властта, я превърнал в благосклонна и безболезнена за всички и започнал да прилага много от Солоновите закони, като, например, овластил множеството да назначава своите управници, а на търсещите справедливост дал правото да се обръщат към народа, както при Солон – към съдиите. И макар да не създал нов Сенат, както направил Солон, все пак увеличил състава на съществуващия почти двойно. А и назначаването на квестори за общите средства също било дошло оттам, а целта му била, консулът, дори да бил честен, да не бъде зает с повече от собствените си задачи, или пък, ако бил безчестен, да няма по-големи възможности да върши несправедливости, като се окаже с власт както над делата си, така и над хазната. Що се отнася до омразата към тиранията, в случая с Публикола тя била по-силна. Защото, ако някой се опитвал да получи тиранска власт, при Солон уличеният се изправял на съд, докато Публикола позволил той да бъде премахнат дори без присъда.

А и макар Солон да се гордеел с право и основание, че дори когато обстоятелствата му предлагали тиранска власт, а и съгражданите му не били против той да я поеме, я е отказал, при Публикола не по-малко достоен бил фактът, че, щом получил тиранска власт, я направил по-демократична и дори не се възползвал от възможностите, които имал. И, както изглежда, Солон първи прозрял, че народът:

... най-добре свойте водачи ще слуша, когато

нито е твърде гнетен, нито - разхайтен безкрай[5].

3. Съществено за Солон било премахването на дълговото робство, с което той в най-висока степен гарантирал свободата на гражданите. Защото няма полза от това, че законите предоставят равенство, от което бедните да бъдат лишавани заради дълговете си, а там, където най-вече се очаква да се ползват от свободата си, те най-силно да робуват на богатите, ако при съдебните процеси, при заемането на длъжности и при публичните обсъждания получават нареждания от тях и им слугуват. Но дори по-важно било това, че макар размирици да последвали пълната отмяна на дълговете, само с тази мярка, като с някакво опасно, но силно лекарство, той си послужил в правилния момент, и задушил надигащите се размирици, като със собствената си добродетел и слава взел превес над непопулярността и слабата страна на мярката.

Що се отнася до цялостната им политическа дейност, то в началото Солон започнал по-бляскаво. Защото той бил водачът и не следвал никого, и със собствени сили, а не с други хора, осъществил повечето и най-значимите от общностите си дела, но пък в края си по-скоро другият бил по-щастлив и достоен за завист. Защото Солон видял как собственото му държавно устройство рухва, докато това на Публикола крепяло реда в града чак до гражданските войни. Солон, веднага щом издал законите, ги оставил записани на дървени таблички, лишени от защитник, и побързал да напусне Атина, а Публикола останал в града, изпълнявал консулска длъжност и други държавни задачи и така създал държавното устройство и му осигурил стабилност. И още: след като на Солон, макар да подозирал плановете на Пизистрат, не се удала възможност да им попречи, той реално отстъпил пред надигащата се тирания. Публикола обаче съборил и отстранил една царска власт, която била силна и наложила се от дълго време, и така, като притежавал равна на Солоновата добродетел и сходни намерения, той имал в добавка към добродетелта си още късмет и способности да постигне целта си.

4. Относно военните дела, също, Демах Платеецът, както вече описахме[6], не признава на Солон дори действията срещу мегарците, докато Публикола приключил успешно и твърде големи битки, като сам се и сражавал, и ръководел останалите. Всъщност и в държавните дела единият се заел, например, да се бори за връщането на Саламин донякъде като на шега и правейки се на луд, а другият, съвсем директно и излагайки се на изключително голям риск, излязъл срещу Тарквиниите и разкрил предателството им. И като станал основен виновник за това, злодеите да не избягат, а да бъдат наказани, Публикола не прогонил от града само тираните като физически лица, но посякъл и надеждите им за връщане. А след като се изправял пред ситуациите, изискващи борбеност, силна воля и съпротива така решително и отдадено, още по-добре се справял с онези, които изисквали мирно общуване и отстъпчиво убеждаване. Например, така търпеливо се отнесъл той към Порсена, мъж непреклонен и страховит, и го превърнал в приятел на Рим. Някой обаче може тук да възрази, че Солон все пак върнал Саламин обратно на атиняните, които се били вече отказали от него, докато Публикола бил зарязал територия, която римляните били спечелили, но трябва да разглеждаме делата спрямо обстоятелствата, които са стоели в тяхната основа. Защото държавникът, ако е изкусен, ще се занимава с всеки отделен проблем по начина, който е най-подходящ за него, при което често ще жертва някоя част, но ще спаси цялото, и като се откаже от нещо малко, ще сполучи с нещо по-голямо. Точно така той, Публикола, при онзи случай, се отказал от чуждата земя, но запазил и подсигурил цялата онази, която му принадлежала, а за онези, за които било важно да запазят града си, той спечелил още и военния лагер на обсадилите ги, като оставил на противника си да стане съдник, и като спечелил делото, получил допълнително всичко, което гражданите с радост биха дали, за да победят, защото Порсена хем прекратил войната, хем им оставил всичко подготвено за войната, заради вярата си в добродетелта и благородството на всички тях, която му бил внушил консулът.