Данаил Руевски (1872 - 1925): "Килауеа и Халеакала"

КИЛАУЕА

Най-после дойде лятната ваканция (1893 год.) и случаят да се отделя за няколко седмици не само от Хонолулу, но и от Оаху.

Хаваи е едничкия остров от групата, на който има действующи, и то само два, вулкани. Единият от тях изригва веднъж на 10 или 15 години и е на самия връх на планината Мауна Лоа, а другият е Килауеа, който постоянно изригва. Той е на югоизточната наклонност на същата планина и е само 4 000 фута над морето.

Тръгнах от Хонолулу за Хило на 18 юний с парахода Клодин в два часа следобед. За другар имах един мой колега от училището, една английска фамилия, двама маджари от Пеща, които бяха на „разходка около земното кълбо“, и около 500 японци, контрактени работници, които що бяха пристигнали от Япония в Хонолулу и отиваха на една от плантациите на острова Хаваи. Тяхната голотия и начин на прикриване караше всички ни да се червим един пред други.

На 5 ½ часа вечерта минахме край югоизточния бряг на остров Молокай. На 10 часа параходът спря при селото Лахайна, на остров Мауи. На призори бяхме вече в Хавайския канал, който е между островите Мауи и Хаваи. Оттам се виждаха свободно, от едната страна, Халеакала, на остров Мауи, от другата – върховете на Мауна Лоа и Мауна Кеа на остров Хаваи. На 9 часа сутринта спряхме на Махукона, едно село с около 20 къщи. Там слязоха неколцина пасажери, стовари се стока за ближните плантации и, слава Богу, избавихме се  от японците и от техните срамотии и миризми. Докато ги извадят, с варки, разбира се, излязохме и ние на брега, за да си отпочинем от ужасното клатене на парахода, което бе поболило всички ни. Не зная друг път да ми се е услаждал плод толкова, колкото тогава, когато вкусихме от ананасите, които ни донесоха от една градина, недалеч от брега. Не толкова, гдето празният стомах имаше нужда от нещичко, колкото поради изобилния сок и хубавата миризма но плода. След Махукона, параходът се спря на Каваихае, гдето също извади пасажери и стока. От Каваихае върнахме се пак покрай Махукона и от там се отправихме направо за Хило. Бреговете на островите са чудесно живописни. В тяхната хубост те представляват една мекост, която нарядко се среща другаде. Четката на живописеца едва би могла да нарисува онова синьо небо, до което се простират върховете на кокосовите дървета и разпенените вълни, които се блъскат в пясъка и полускритите скали.

Хило е главния град на Хаваи, най-големия остров на групата. Той е едно идеално тропическо село с около 1 000 къщи, кацнало вътре в една хубава прохладна горица, тъкмо до полите на двете най-високи планини в Тихия океан и на брега на един тих залив.

Пристигнахме в Хило на следующата сутрин, след една ужасно прекарана нощ. И тук, както и в Хонолулу, има американци, европейци, азиатци и туземци. Улиците му си пазят сянка с палмови, кокосови и други тропически дървета. Ориенталската архитектура на жилищата прибавят една особена привлекателност.

Тук дъждът пада в голяма изобилие, особено през дъждовния сезон. Разказват следния анекдот: За да опита колко силно и скоро дъждът вали в Хило, един вземал едно буре, издънил го от двете страни, и го поставил с дупката между обръчите нагоре; дъждът валял вътре в бурето през дупката по-скоро, отколкото могъл да се излива през двете дъна!... понякога самите риби не знаят дали са в океана или във въздуха, освен когато вкусят водата и видят, че е солена или сладка... Околността на Хило е още по-привлекателна. През есента, когато тръстиката е в цвят, пред очите, почти край целия бряг на острова, се явяват обширни полета с червеникава краска, като че изрисувани от някой живописец. Водопадът Rainbow Falls (Дъгов водопад), който е само два километра вън от града, е наречен така поради дъгата, която се образува наоколо, щом слънцето го огрее.

Понеже прицелната ни точка бе вулканът, то, щом закусихме, качихме се на колата (трамкар) и ето ни вече на път за най-величественото зрелище на света. Разстоянието е 50 километра. Пътят минава през една действително тропическа и непроницаема гора. Само брадвата и отънят са могли да отворят път през нея. Ат двете страни се изпречват папрати от най-големите до най-малките видове. Най-големите, които са десетина метра високи , се наричат по хавайски Пулу. Мекото, като памук, вещество, което те съдържат, служи на туземците за пълнене на възглавници и дюшеци. Най-малките са толкова дребни, щото растат и по дърветата. Тук има цветя от различни краски. Олеандрите са от 20 до 30 метра високи и покрити чак до върха с ветви и цветове с разни краски. Преди човек да се усети, той се намерва на половината на пътя, гдето има един малък хотел и ресторант.

Обработването на кафето е станало вече цяла индустрия, особено на този остров. Вили се срещат тук там по пътя за вулкана, които са свързани с малки и млади плантации от превъзходно кафе.

Надвечер, часът към 3 ½, вулканският хотел се изправи изведнъж пред очите ни. Той е 4 100 фута над морското равнище, с една широка веранда и 15 стаи за гости, до самия кратер, а нещо 5 километра далеч от езерото с разтопената лава. Името на кратера е Килауеа, а на езерото – Халемаумау. При всичко че последното напомня ада на Данте, то представлява едно зрелище, подобно на което няма никъде в целия свят. То е една картина, която, веднъж видяна, не може никога да се забрави. Ако човек иска да види и рая и пъкъла, той трябва да отиде на тези острови. От самите надра на земята през многочислени пукнатини от всички страни около хотела излиза дим и пара и човек, щом пристигне на хотела, зафаща да се пита, що дири тук, изложен на опасностите, които един вулкан може да докара. Разказват за едного, който преди да посети Килауеа, не вярвал в пъкъла, но щом отишъл до езерото и видял горещата разтопена лава – около 1000° – извикал: „Уверих се сега, че има пъкъл; видях го с очите си.” Веднага се завърнал в хотела, качил се на колата за Хило; от там на първия параход за Хонолулу и от Хонолулу за Сан Франциско, като прибавил, че само когато постави целия океан помежду него и пъкленото езеро, ще се чувства вън от опасност. Вижда се, на душата на този господин са тежали много грехове. Обаче, щом човек преспи първата нощ в хотела, всеки страх изчезва.

Мнозина отиват на Килауеа с идеята, че той е на върха на някоя планина, като напр. Везувий, и трябва да се гледа отдалеч. Но никак не е така. Килауеа представлява един трап, или по-добре да кажем, една кръгла долина, нещо 90 метра дълбока, с диаметър около 10 километра, постлана изцяло с изстинала лава. В средата на тази долина, която именно представлява самия кратер, стои езерото Халемаумау, което е, тъй да се каже, самото устие на кратера и из което постоянно изскача разтопена червена лава. Езерото е съвършено кръгло, с диаметър половин километър, когато диаметърът на целия кратер е 13 километра. То няма конус, както имат Везувий, Етна и други някои вулкани, а е просто един кратер във вид на трап. На Везувий кратерът може да се доближи само когато не изригва, и то с голям риск; когато до Килауеа човекът може всякога да се приближи до самото езеро и червената лава.

Когато човек види Килауеа денем  и за първи път, той остава доста разочарован, понеже той вижда пред себе си една долина постлана с нещо черно, през което излизат дим и пара, като от развалините на някой изгорял град. Но щом се мръкне и той отиде близо до езерото, сцената се изменява. И каква гледка! За няколко секунди езерото става тихо и като че покрито  цялото отгоре с пепел. Но ето, че тъкмо от центъра един огнен водоскок се издига на двадесет-тридесет метра нагоре, втори от друга страна, трети, четвърти и тъй нататък, докато станат десетина и почват да се изреждат като фойерверки в някоя илюминация. Често и по пет-шест изведнъж избухват нагоре със своя сулфурен пламък и осветляват наоколо нагрочените скали на черния, като дявол, кратер. След малко се чува оглушителен трясък, внезапно цялата тая разтопена маса в езерото се превръща в един горещ и ревящ океан от огън. Тук-там се забелязват в самото езеро стълбове от лава, десетина фута високи, които изфърлят от върховете си запален газ и се сгромолясват над червената маса с един плясък, който ослепява очите. Изцяло, зрелището е тъй величествено и необикновено, щото на всеки 4–5 минути зрителят трябва да се отдръпне, за да отпочине очите си и смири нервите си. Но не само окото, което чувства пред това чудовище; от всяка страна на този огнен казан избухват най-страшните пъклени шумове, които ухото едва може да понесе. Двама-трима от нашата компания бяхме на самия край на езерото, отгдето можахме да се наведем и вникнем в самото него и да чуем, може би, гласовете на тия, които Господ е изпратил там, вместо в пъкъла... Често, вместо да изригва лава нагоре, образуват се на повърхността на езерото дълги червени змии с тъпи глави, околчести форми и с широки като метли опашки.

В 1891 год., през месец март, огромната маса от лава, която се била набрала и натрупала до езерото няколко стотини фута високо, внезапно, при едно силно землетресение, потънала в подземните дълбочини на кратера, като не оставила подире си, освен една тясна яма 1 000 фута дълбока. Но скоро след това разтопена лава почнала пак да се явява на дъното и да пълни отново езерото.

Освен тези големи огнемети, които споменахме по-горе и които постоянно снабдяват езерото с гореща лава, има и други по-малки по цялата му повърхност. Едно нещо е забележително, че вън от това езеро нищо не пада; лавата си пробива тук-там път през образуваната от самата лава стена около езерото (около 5 метра висока) и тече по разни направления в кратера, докато изстине.

Сегиз-тогиз огнеметите изфърлят едно вещество във вид на конци, което туземците събират за спомен. Това е от косата на богинята Пеле. То е гъвкаво и здраво, но не е ковко. Освен това, туристите си взимат за сувенир и по един къс изстинала и затвърдяла лава. А тия, които отиват с бастони до самото езеро, потопяват ги в червената лава. През две седмичното ми стоене на хотела при вулкана, аз посещавах редовно всякой ден езерото от 4 до 8 часа следобед.

Както вътре в кратера, тъй и вън от него, се забелязват пукнатини, през които изскача сярна пара. В дясното крило на самия хотел има симпурна баня, която, няма съмнение, е много церовита за ревматизъм и парализа. Човек, щом се съблече, съда и дръпва едно въже, което виси над него. С това се отваря отверстието, през което изскача парата и колкото и силно да дърпа и държи, толкова тя повече излазя. В случай на припадък от голямата горещина, ръката неволно пуща въжето; с това се затваря дупката и парата спира да излазя. А за да не се диша има две дъсчени огърлици, които се затварят отстрани и се срещат тъкмо под брадата, около шията.

Тъкмо до Килауеа има друг един кратер, който се нарича „Kilauea-lki”, т.е. Малки Килауеа, и е скачен с първия чрез един тесен провлак. Той е бездействующ и около 1 000 фута дълбок, с диаметър 2 000 фута. Страните са му тъй стръмни, щото само с риск може да се слезе в него; и то само като си помага човек с дърветата, които стърчат почти перпендикулярно по страните му.

Последните новини от тези острови са доста интересни. Кратерът на върха на планината Мауна Лоа, след едно 15-годишно мълчане, е избухнал наново през месец юлий миналата година.

Вулканическата планина Мауна Лоа, което значи Дълга планина  почва да се издига още от самите брегове на острова до една възвишеност от 13 675 фута. На нейния връх е кратерът Мокуовеовео (Mokuoweoweo), който постоянно застрашавал жителите на острова. Вади от разтопени камъни, смесени с лава, са текли по полите, като са опустошавали страната, която другояче щеше да бъде извънредно плодородна. В 1881 год. една река от лава текла цели 120 километра и стигнала почти до един километър от Хило. Жителите били вече готови да влязат във варките, като очаквали съдбата на Помпей и Херкулан. Те даже не клали огън в къщите си, а ходели до лавата, за да си пекат на нея пражоли, бифтеци и прасета.

Миналата година (1899), на 4 юлий н.с., на три часа през нощта, в Хило по целия остров се усетили землетресения. Излезли всички от къщите си – и що да видят? Небото било осветено като от слънце. На 80 километра от Хило съглеждат реки от червена лава, че текат надолу по планината, с бързина един километър на минута и едната от тях по същото направление, по което текла подобна река в 1881 год. За щастие, обаче, скоро тя изменила пътя си и спасила Хило от разрушение.

Ето едно извлечение от описанието на един кореспондент, който заедно с други 8 души другари – между тях и един фотограф – тръгнал към Хило на 21 юлий н.с. за самия конус на кратера.

„На призори на 21 юлий тръгнахме от вулканическия хотел и до 5 ½ часа, следобед, едва бяхме извървели двадесет и пет мили. Конете ни бяха ужасно уморени и изпотрепани от острите буци от лава, върху които трябваше да пътуваме. Често минавахме тънки кори от лава, под които имаше ями 50–60 фута дълбоки, образувани от предишни течения. Върху тези опасни поляни ние трябваше да водим конете си; водачите вървяха пред нас, за да опитват якостта на закоравялата отгоре лава с техните дълги сопи. Но при всичките тези презпазвания един от нас внезапно проби през една кора и потъна до мишците и увисна над една яма 50 фута дълбока – докато го изтеглим. След една почивка решихме остатъка от пътя нагоре да извървим по крака. И щом луната изгря почнахме най-мъчната част на нашата авантюра. Не се мина много време, когато съзряхме голяма лавена река. От самия кратер големи маси от жива гореща лава фърчеха на стотина фута във въздуха като или падаха назад право в кратера, или се натрупваха по устните на конуса, докато се образува една височина от двеста фута. Сегиз-тогиз кратерът се задръстваше и за няколко секунди биваше съвършено тихо; но ето, че се чу един страшен гръм и целият конус, като че се издигаше право нагоре. Страшният блясък на водопадите от червена лава, придружен с шума на една дузина Ниагари, представляваше едно зрелище, което нарядко човешкото око е срещало.

На всеки няколко крачки, ние бяхме принудени да си почиваме. Преди нас никой не сполучвал да се изкачи до самия връх, поради нямане достатъчно вода. Всякой от нас си взима толкова вода, колкото силите  му позволяваха да носи, и пак трябваше колкото можем да се въздържаме от пиене, особено в началото на пътешествието ни, за да имаме вода докрай. Скоро вече почнахме да усещаме горещината на лавената река, която, при всичко че течеше далеч от нас, сгорещяваше лицата ни, когато пък студът на тази възвишеност пронизваше гърбовете и ушите ни. След малко пристигнахме до самата река от лава, нещо две мили от конуса. Отгоре имаше една тънка кора, която изстиваше постепенно, а отдолу под нея водният огън течеше бързо колкото един най-бърз трен.

Дълго след полунощ пристигнахме на половин миля от действующия конус, отгдето можахме да видим големи маси лава, понякогаж колкото цели села, да се издигат нагоре във въздуха и да падат и се разпръсват на хиляди части вътре в самия конус или на устните му, с едно необикновено пляскане. Най-после с големи мъчнотии пристигнахме до самото подножие. Оттам можахме да видим голямата пукнатина на конуса, през която изтичаше лавата, като образуваше един водопад от жив, движим, течен огън, който падаше 60 фута надолу. От този водопад се образуваше една река 40 фута широка и 20 фута дълбока, която течеше около 60 мили на час. Пресметнахме, че около 32 000 кубически фута лава се изтича през този водопад всяка секунда. Тази река изглеждаше като една червена пандилка (лента), простряна по наклонността на планината. Един от нас разви един флаг, който носеше със себе си, и се покачи на самата устна на конуса и го заби там. Този конус нарекохме „Кратер Адмирал Дюи“.       

Мауна Кеа или Бялата планина е по-висока с около 200 фута от Мауна Лоа. Там няма кратери. Вместо това, на самия ù връх има едно езеро, което отчасти замръзва през зимата. От върха на Мауна Кеа се вижда Халеакала, на острова Мауи, нещо 75 мили на запад.  

ХАЛЕАКАЛА

Островите Оаху и Хаваи със своите върхове, вулкани, проходи и пр., не се по-живописни и красиви от останалите острови от групата. Същото синьо небо синее над остров Мауи. Градецът Вайлуку (Wailuku), с дребните селца наоколо си, образува една от най-обаятелните точки, които окото може да види. От там почва прочутата долина Иао. През нея минава реката Вайлуку, която пада през повече от двадесет водопада. Гъстите сенки на тая долина отвсякъде канят уморения пътник да си почине, без да се страхува от диви зверове или змии, каквито на островите никак няма. Всичко е мир, хубост и радост, приятно за чувствата.

Иао е ¾ километър широка и колкото се отива нагоре по нея става вси по-тясна и природата по-дива и по-груба. Бели като руно облаци тук-там покриват високите ù върхове, от които един, The Needle – Иглата – стои уединен като някой пръст, който сочи към небото.

Освен по своята естествена хубост, тая долина е прочута и по битките, които са станали там между краля на Мауи и Камехамеха І. Последният сполучил най-после да вкара първия в тази задънена долина и там да го смаже. Боят е бил толкова ужасен, щото реката била заприщена от телата на убитите и поради това я нарекли Вайлуку – Вода на Изтребването.

Недалеч от градеца са развалините на един стар хавайски храм. На едната му страна се познават основите на олтара, в който са ставали жертвоприношенията.

Халеакала е най-големият угаснал вулкан на света. Той е 10 040 фута над морското равнище. В полите му расте първокласна захарна тръстика в обширни плантации. Хубави селца, потънали в богата тропическа зеленина, се показват тук-таме. Близо до Вайлуку е селцето Шпрекълсвил. От него почва най-голямата запарна плантация не само на островите, но и в целия свят. Тя обгръща 160 квадратни километра и принадлежи на Хавайската Търговска Компания от Сан Франциско. В селото има 4 големи фабрики за захар, а тръстиката се донася по релси. Всяка година тая плантация изкарва от 12 до 15 хиляди тона захар.

Системата за обработването на захарната тръстика в островите е такава, каквато може да се приспособи към изискванията на земята и на климата. Плуговете се карат с пара; при всеки 10 плуга има два локомотива. Дълбочината на оранта е около един фут и щом орането се свърши, почват да тътрят по земята големи железни вериги, които разтрошават хубаво пръстта и я оставят в превъзходно състояние. След това, с друг вид орала се приготвят браздите; щом стане всичко готово за посяване, избират се най-хубавите семена, поставят ги едно до друго, покриват ги със земя, набраздяват отгоре до 8 сантиметра дълбоко, като напълват браздите догоре с вода.

Този сезон, който почва в юлий и свършва в ноемврий, е най-трудния и за човека, и за добитъка, понеже пръстта е много суха и от нея се образуват цели облаци от прах, което е лошо и за дишането, и за очите.

Почти всичката вода, от която плантациите имат нужда, се набавя изкуствено и, няма съмнение, че костува твърде много, особено когато тя се докарва 60 километра надалеч. Но от друга страна, колкото повече се носи водата през вади, толкова повече е богата реколтата; течащата вода превъзходствува дъждовната вода, защото тя носи със себе си и плодотворни елементи, но и иригацията (напояването) е станало особена индустрия, както в Съединените щати, тъй и на островите.

Щом се покажат трева и тръне, копането почва и продължава докато тръстиката стане на 9 месеца. Постригването трябва да стане много внимателно; да се не оставя нищо на стъблото, което да отнима силата и да му препятствува да расте свободно. Един дънер може да трае 10–12 години, особено ако се гледа добре и внимателно.

Пренасянето на тръстиката в големите плантации става чрез вагони по релси чак до самата фабрика или чрез водопроводи, които кръстосват като плитки, тъй и дълбоки долини.

Другите по-забележителни селца по полите на Халеакала са: Паиа, Хамакуапоко, Хайку и Макавао. В последните две прекарах половината от лятната си ваканция през 93 год. Макавао се намира на 2 000 фута над морското равнище, между океана и върха на Халеакала. Още 2 000 фута над Макавао се намира вилата Олинда, която принадлежи на „Краля на захарта“ г-н Болдуин, и която той с удоволствие отстъпва да пренощуват тия, които посещават върха. Олинда значи хубаво и е едно идеално лятно прибежище. Тя е центърът на много приятни екскурзии. Около нея растат изобилно мъх, папрати, къпини и диви цветя; намира се, но рядко, и асталия, или както я наричат там Сребърна сабля, по причина на сребърния пух, който я покрива.

Само на опитани коне трябва да се поверяват посетителите на Халеакала, защото от Олинда нагоре пътят е съвсем стръмен и донейде опасен. Ние (една компания от четирима: една госпожа, две момичета и аз) бяхме вече на върха, когато северната звезда изгря. От там ние бяхме свидетели на една чудесна гледка; като че един нов свят се изпречи пред нас.

край

Продължение от Част Първа: "Сандвически или Хавайски острови"

                              Втора част:  "Хонолулу"

снимки от Хавайските вулкани

редактор: Христина Мирчева