Яница Радева: След прочита на „Спомени за хора, камъни и риби”

В рубриката "Размисли, отзиви, рецензии"

Яница Радева за книгата на Борис Христив " Спомени за хора, камъни и риби"

Бихме могли да определим новата прозаична книга на Борис Христов, с която издателство „Рива” разнообрази книжния ни пазар „Спомени за хора, камъни и риби”, чрез лаконичното и пригодното в случая понятие двусъставност. Това впечатление надхвърля очевидния факт, че пред читателя е една, в основната си част, ретроспективна книга, включваща повестите на автора от 80-те и 90-те години („Сляпото куче”, „Долината на обувките”, „Смъртни петна”) и че новата проза в сборника образува втората съставка от фигурата на двусъставността. Множеството от характеристиките на новата творба, някои от които ще бъдат споменати по-долу, засилват впечатлението за двусъставност. Например, 95-те части (със сходен обем), от които е изградена повестта биха могли да бъдат обособени в две групи, да образуват два състава: зависими (едни от други) и автономни – такива, които не движат действието, не са свързани, или са слабо свързани със съседните части и имат онагледяваща функция. Голямата част от тези автономни части на повестта са със засилена алегоричност, която е особена важна за целия текст. Много подходящ пример, разкриващ иносказателно безнравствеността на времето, за което творбата говори,  е десета част, отнасяща се до кражбата на блага, показана като кражба на въздух. А съседната част представя лъжепророците, наречени „общителни хора от други плата”, които заместват иконите на истинското живеене с лъжеидоли от домашен сапун, зад чиито образи можем да разпознаем клишетата, идеологемите и всичко онова, с което се замърсява живеенето. Двусъставността можем да различим и на ниво повествовател – той ту разкрива собствен опит, най-вече чрез и в автономните части, ту се отделя, отдалечава и разказва историята на Богой, Филона, Кола и другите.

Като цяло текстът на „Спомени за хора, камъни и риби” се оттласква от познатия ни композиционен похват на преплитане на две сюжетни линии, използван от автора в предходните му повести. За разликата от откроените много ясно сюжет и персонажи в по-ранните творби, „Спомени за хора, камъни и риби”, като че ли най-силно комуникира с поезията на Борис Христов. Видяна сред повестите, сред които е разположена, тя е в голяма степен лиризирана проза. Разбира се, тук следва да разчетем тази лиризирана проза, не през тенденцията към есеизъм, а през граденето на образи чрез увеличените елементи на ритмиката, чрез множеството символни смисли – не само библейски, но и лични авторови, съвкупността, от които изграждат наситен и богат свят. Всъщност „Спомени за хора, камъни и риби” е с най-голяма близост със „Смъртни петна”. И двете творби проблематитизират темата за Съдния ден. И в двете силно присъства образа на костта, възприемана в символно-ритуален смисъл като елемент на вярата в едно бъдно възкресение, или костта като остатък от човека, като семе, от което ще поникне цялото. Друга сходна идея, разработена и двете повести е тази за затворения в камъка в живот. Освен това „Спомени за хора, камъни и риби” е текст, писан с онази жажда и копнеж по Поезията, познати от „Честен кръст” и обещани в поемата, „макар че лирата захвърлям, ще си останеш ти костица в жадното ми гърло”. Може би това е още една причина (освен спомената горе – костта като семе) за назоваване на името на селището в „Спомени”-те – Кост. „Спомените”-те предлагат размит свят, който назовава света с прийомите на притчата, боравейки с алегорията. Зад собствената география и история на селото Кост и Платото обаче ясно личат България и Балканите. Така, използвайки богато библейските мотиви, а на места и приказни елементи (разговори между топоним и герои, крепости, говорещи риби и камъни) авторът строи притчата за Онова, което не може да бъде разказано.

Преди да продължим наблюдението за това как Борис Христов разказва за Онова, което не може да бъде разказано, ще отворя малка скоба, която има отношение към контекста на прочита на произведението. Книгата „Спомени за хора, камъни и риби” се появи в книжарниците в началото на лято, преди което никой от читателите не би могъл да предположи, че предстои най-горещият и най-дългият политически сезон от най-новата ни история.  Годините за написване, отбелязани след „Спомени за хора, камъни и риби”, са 1996, 2011. Прочетена след политическото лято на 2013 г. можем да твърдим, че повестта изговоря терзанията на и на днешния ден. Всяка дума е едновременно и политически актуална, и узряла до онази мъдрост, до която се достига до Истината.

Именно чрез раз-каза за Истината за Онова, което не може да бъде разказано, използвайки, единствено възможния за това инструмент – притчата, „Спомени за хора, камъни и риби” говори за социализма и прехода. Все близки до нашето съвремие темпорали и теми, които чрез приказно разказното минало време: „Имало е времена, когато Платото било затворено отвсякъде, подобно камък”, прави жест да ги отведе в далечната билост. А с това отвеждане, може би цели да посочи мястото им – в невъзвратимото памтивековие.

По-горе беше вече спомената лесната разпознаваемост на мястото и селището: Платото – като  Балканите и селото като – България. Подсказ за това е трибагреният флаг на село Кост, който го прави недвусмислено разпознаваемо като България. В част 53 означението на трибагрения флаг е разширено и се разпростира като знак на цялото Плато. По този начин Платото явява ту българите, ту балканците.

Библейските мотиви са един от ключовите, чрез който може да бъде про-зрян поетическият свят на Борис Христов. Селището от повестта живее по законите на новозаветието. Полярните образи на Доброто и Злото в текста са в колизията на християнските противопоставяния, чийто център тук е Ослицата. Тя е разпознаващата и чакащата връщането на Бога. Текстът поставя ключовия въпрос – готов ли е човекът да се срещне с Бога, а това може да се чете сред политическия пласт на творбата, който се преплита с новозаветния, и като готов ли е човекът за Промяната (част 24).

Освен споменатите по-горе близости с предходните творби на писателя, връзката на „Спомени”-те с ранните повести срещаме като директни препратки като автоцитати – „А други (както аз самия) посочваха направо смъртните петна, превръщайки ги притчи, съзнали, че човекът с настървение чете за чуждите страдания и ги забравя на мига, като лишените от белег рани.” Или чрез образи, които читателят познава от поезията – като мътното стъкло, гледането отвън (Богоя, който е разработен като аналог на Христос), жената самодива, която омагьосва с походката си мъжете (Филона). Интересна игра на думи и образи е осъществена чрез едноръкия (изгубил лявата си ръка) майстор на ковчези, който е дясната ръка на Тайните служби. Самото правене на ковчези е като копаене на гробове за другите – чрез доносите. Така персонажът сам приключва земния си път в ковчег, правен за друг.

Друг символ, който откриваме и в поемата „Честен кръст” и е важен и тук е образът на влака.  Влакът е прогресът, светът, който е очакван да дойде в селището, да внесе обновление и може би надежда, но ненадейно се оказва, че гара вече към него няма: „Невидим глас съобщаваше, че в селото от днес кантонът се закрива и влакът няма повече да спира тук, но беше заглушен от камъните, хвърлени, и от проклятията на измамените посрещачи.” Причина за това може да бъде Лудостта, важна съставка на живота, разбирана не само като недооценост, но и като характеристика на цялото битие: „За да не спре на гара като нашата, това гори, че светът е полудял... Но ти го приеми естествено... А ако искаш да узнаеш повече за лудостта, възлез до мен и виж през процепа, от който Бог ни гледа, че всякое деяние човешко, освен служенето Нему, е налудно...” Не случайно спасението, но и краят на Богоя, е в лудницата. Чрез нея се задава и мотива за нелепата смърт на човека, който носи промяна.

Коридата и бикът са други две важни центростремителни точки в повестта. Човекът, който носи промяната в сюжета носи (води) празника – биковете. Коридата обаче не просто е Празник. В него може да се четат множество от тълкования – забрава в празничността, която ни кара да се изживеем като център, но най-вече чрез кървавата си развръзка – аналогия на живота в тоталитарното общество („...съм най-обикновен хронист на кърваво събитие, каквото бе животът ни, превърнат на корида...”) А бикът, внесен от Европа у нас, е като образа на Европа, който жадуваме.

Новата повест на Борис Христов безспорно е пълен с образи (които не успяха да бъдат обговорени тук – като Смъртта, митичния вол, жертвеното агне) и значения текст, които в немалка степен могат да бъдат четени и като предсказания. Едно от тях е в: „прочита на новите скрижали, по които трябва да живеем по-нататък”. Как? Къде? И тук ли? И важни ли сме, такива каквито сме днес, и не е ли наложително да станем мъничко по други? Все въпроси, които избликват след като затворим новата книга на Борис Христов.

Борис Христов. Спомени за хора, камъни и риби. Рива, 2013.

Яница Радева в "Диаскоп": "Фентъзи, но не съвсем..."

редактор: Христина Мирчева