Владимир Полеганов: "И.К. между редовете"

Така се случило, че денят, в който моят приятел, А. С., получил изненадващото писмо от своя приятел И. К., бил необичайно дъждовен. Започнало да вали още на разсъмване, водата се изливала отвсякъде, както ми описа А. С., падала от небето, пръскала от сградите и дърветата, била в такова количество, че той за момент си помисли, че със слънцето може би се е случило нещо, нещо различно от това просто да потъне под облаците и да ги изчака да минат, нещо много по-сериозно, някаква трансформация, която го променила в собствената му противоположност, например, превърнала го във фонтан, казано накратко. Но това изобилие от вода, колкото и да приличало на изненадваща възстановка на потопа, не изплашило А. С. и не го спряло да си върши задачите за деня. Какви били те, не ми каза, а и аз не се поинтересувах. Но не били малко. Трябвало да обиколи почти целия град, а после да се върне вкъщи и да пише за вестника. (А. С. имаше колонка в седмичник за изкуство и култура с блестящо минало и давещо се в блатото на посредствеността настояще.) Обаче, откакто получил писмото, не можел да спре да мисли за съдържанието му: от години не бил получавал какъвто и да е знак от И. К., не знаел къде е, какво прави и дори дали е жив. Вярно е, че И. К., в творческите си търсения, често се отнасял и изчезвал за дни, понякога месеци, но където и да се криел, било винаги в града, винаги близо до дома му. Веднъж А. С. го намерил в зоопарка, сред дърветата до езерото с водоплаващите птици, в маскирана с клони палатка, самата тя в камуфлажни краски. Но последното изчезване на И. К. било различно. Усещало се, че е такова от момента, в който се разбрало, че пак се е „отнесъл”, ми разказа А. С. Всички приятели на И. К. се събудили една сутрин със знанието, че този път И. К. е напуснал града и отишъл другаде. И оттогава до онзи дъждовен ден миналата седмица: нищо, абсолютно нищо. Затова може би е разбираемо, а не подозрително, това, че А. С. подходил към писмото с детско нетърпение, а не с разума на зрял човек, и отворил писмото още по пътя си, тичайки от края на една задача към началото на следващата, прескачайки локви и опитвайки се да задържи стария си чадър точно над главата си и листовете. Скъпи А, започвало по най-обичайния начин писмото. Това, което следвало, каза А. С., било обичайно само в едно отношение: че е поредния интересен разказ от И. К. А. С. забавил ход, зачел се, преминал от първата на втора страница, не усетил кога приключва с трета, и… И тогава, както минавал покрай една сграда върху чадъра му се изсипало огромно количество вода. Било като вълна, каза ми той. Спуснало се, тази дума използва, гладно единствено за хартията в ръцете му. Изтрило половината писмо. Тук А. С. направи пауза, в която аз не казах нищо, защото не знаех какво очаква да кажа. След паузата чух само една дума от него: мастило. Я повтори, помолих го. Мастило, повтори. Писмото беше написано с мастило. А как иначе?, казваше погледа ми. С мастило и перо. Като едно време. Аха, дойде реакцията ми, макар и не в точната пауза. Защо му е трябвало на И. К. в днешно време да праща писмо по стария начин – по пощата, - и да го пише по още по-стария – на ръка, с мастило и перо? Не знам. Честно казано, не попитах и А. С. След като уточнихме този факт, и двамата млъкнахме за известно време. Време, в което и аз, и той, в това съм убеден, бяхме пленени от една и съща представа: как И. К. пише последните страници от писмо с натопено в мастило перо. А бях убеден, че точно тази е представата, първо, защото тя бе пленила мен, и второ, защото А. С. наруши мълчанието с думите: Знаеш ли кое е най-странното? По-интересно ми е да си го представям как пише тези размити сега думи, отколкото какви са. На което аз само кимнах. И все пак, продължи той, нека ти кажа какво пише в писмото. Не че тази част не можеш да я прочетеш и сам…  Всичко започнало така: И. К. трябвало да отиде при един свой приятел, който бил калфа на някакъв голям писател в собствената си родина. Кои са родината и писателят, не е ясно: И. К. не ги споменал. Защо приятелят му се определял точно като „калфа”, също не уточнил. Но така или иначе, оказало се, че писателят изживява последните си дни на този свят, а калфата – първите на истински ужас от действителността. Защото след смъртта на учителя, от него се очаквало да заеме мястото му. Да стане писател. Това звучало странно – все едно в този град, в тази страна писателят е някаква институция, нещо, което има власт и притежава знания, които е важно да бъдат предадени на следващото поколение, което, на свой ред, да продължи да упражнява тази власт и да обогатява знанията. Звучало твърде неписателско, пишел И. К., каза ми А. С. Но И. К. не бил там, за да се чуди на обичаите и да спори с тях, не, той бил там за подкрепа на приятеля си. Той, приятелят, бил страшно изплашен от смъртта. Гледал на нея като на начало, а не край. В това, разбира се, не бил единствен на света. Разликата между него и обикновените вярващи в живота отвъд била в това, че той гледал само на смъртта на учителя си като на начало, и то не ново начало за учителя, а за самия него. И. К. не разбирал защо този страх е толкова силен и защо подкрепата му е така силно желана, но въпреки това заминал при приятеля си. Когато пристигнал в онази неизвестна страна, разбрал, че смъртта ще настъпи най-вероятно още на следващия ден. Щяла да дойде в стаята на писателя, казал с треперещ глас приятеля на И. К. Тъй като И. К. пристигнал в късния следобед, а двамата не се били виждали от много време, денят минал бързо и дошъл следващият. Приятелят завел И. К. в дома на писателя и го помолил да изчака в хола, а той се промъкнал през една съвсем леко отворена врата, вероятно на спалнята, и изчезнал.   

Минали часове, вероятно дни – и това не се знае, И. К. не уточнявал в писмото си (И. К. бил прекалено нехаен по отношение на времето не само в това, ами във всички свои писма, каза ми А. С.), и накрая вратата се отворила. От стаята излязъл приятелят, вече писател и не калфа. В ръцете си държал тънка книжка с меки и оръфани корици. Когато я подал на И. К., защото това било първото, което направил, щом се приближил до него, И. К. забелязал, че гърбът на книжката, макар и съвсем тънък е пречупен от четене. Изданието изглеждало старо, особено. Вземи го, казал му писателят, той няма да ми трябва. Аз оставам тук, но ти ще си тръгнеш. Затова ти давам оригинала, пък за мен има едно копие. Направих го преди малко. Имаше принтер в стаята. И. К. взел книгата, без да казва нищо. Двамата изобщо не говорили за нея и за смъртта до края на гостуването на И. К. Когато се сбогували, писателят казал на И. К. да отдели няколко часа, без прекъсване, и да прочете книгата, която изнесъл от стаята на мъртвеца. И тук започва странното, каза ми А. С., вече съвсем превъзбуден и даже зачервен: нещо, което рядко може да се види по тъмните му страни. И. К. преценил, че полетът със самолета ще е достатъчно дълъг, че да прочете книжката, и започнал. Бързо установил, че това не била обикновена книга. Защото текстът в нея, макар и течащ пред очите му както всеки друг, говорел право в главата му. Или в сърцето, както се изразил И. К. Не спирал да чете, не можел да спре да чете. И така: през целия полет. Когато самолетът се приземил, И. К. знаел всичко, което трябвало да знае – така написал. В този момент А. С. прекъсна разказа си, за да изкаже предположението си, че книжката не била изобщо книжка, защото била самият починал писател. На което аз отвърнах, че знам много добре, че когато умрат, писателите стават книги, но чак до такава степен? До такава, увери ме А. С., и продължи да преразказва писмото. Накратко: И. К. тръгнал на пътешествие из света с цел да търси умиращи писатели и да събира техните „книги”. Станал ловец. Обикалял не само нашия, но и други светове, така пишело в писмото. Спрял се, например, в някакъв град, под който имало Лабиринт. Понеже кметът на града бил приятел на И. К., му издал тайната, че в Лабиринта вероятно живее писател, който, сигурно, скоро ще умре. Това не било много ясно в писмото. Но, така или иначе, кметът на града завел И. К. до входа на Лабиринта (който приличал на обикновена шахта) и го помолил да изчака. Върнал се след часове, може би дни, и казал, че е събрал книгата. Не намерил. Не получил. Не взел. Събрал. Отнело му шест години - от 1938 до 1944 г. Машина на времето ли е този Лабиринт, зачудил се, но само наум, И. К., но не изрекъл нищо от това на глас. Кметът му казал, че долу, освен че намерил страниците на книгата, разбрал и някаква ужасяваща истина за света, която не могъл да понесе. Поставяйки страниците в краката на И. К., той се самоубил, без да казва нищо. На страница 346 от книгата имало малко кафяво петно от кръвта му. Последното е цитат, който А. С. ми прочете. Това изречение е и единственото, подобно на коментар от И. К. по случая. Странно, пак каза тази дума А. С. В един друг град пък, продължи преразказът, И. К. разбрал, че ще намери търсеното от него в Къщата с Града в нея. Каква била тази къща? Никой не знаел, казали му само къде се намира. Точно както го били упътили, Къщата се издигала на края на улицата с фенерите, които приличали на сови. Под светлината на много очи, той с лекота преминал от улицата на тротоара, от тротоара през портата, от двора – в Къщата. Била отворена. По-точно: не можела да бъде затворена. Вратата зеела под натиска на Града отвътре. Защото, да, точно както му казали, в Къщата имало цял град, разхвърлян и разбъркан, набутан и изоставен. Сградите били една върху друга, като играчки в килер, и също толкова малки. Запълвали целия коридор, виждали се през прозорците, коминът на една пък се подавал през комина на Къщата. Как се предполагало да влезе в Къщата, че и да търси из нея дори? Как би могъл някой да се промъкне тук и да умре, че и да чака друг да дойде, за да му даде книгата си? Все пак И. К. решил да не отказва и да отдели няколко дни на тази загадка. Прекарал всичките в обикаляне на къщата и надничане. И внезапно нещо хванало окото му. Било съвсем малко – чертичка на стената на един магазин. Взел сградата и я огледал хубаво, отвън и отвътре, отгоре и отдолу. И видял това, което трябвало да види: по сградите имало текст. Графити, плакати, обяви, некролози, залепени преди ремонт вестници: това била книгата. Само трябвало да я препише. Ето защо, каза ми А. С., му отне толкова време, за да ми прати писмо, бил е зает. Така е, съгласих се. Вече събрал поредната книга, И. К. продължил да пътува и в един момент се озовал в малка държава, чието име знаел, но не искал да каже, затова навсякъде в писмото я наричал просто Страната. Още щом стъпил в столицата на Страната, усетил, че жителите й живеят в интересни времена. Дните били от онези, в които процъфтявали професиите на мистици от всякакъв вид: екстрасенси, екзорсисти, спиритисти и подобни. Хората вярвали в какво ли не – от тайни планове на големите нации да обезлюдят, обезличат и разпродадат Страната им, до явни намерения на извънземни и светци от миналото да покажат, че съществуват и заслужават вяра. В тази страна не намерил умиращия писател лесно, даже изобщо не го намерил, ако трябвало да бъде честен. Също както в предишния град, където писателят се оказал един Град, събран в Къща, тук той нещо още по-абстрактно и особено: просто желание. Дали все пак И. К. намерил края на желанието, станал свидетел на смъртта му и получил книга, А. С. не можа да ми каже. Тази част от писмото, съвсем подозрително за мен, му се сторила някак скучна и той не внимавал много, а и трябвало да пресича оживен булевард, докато я чете. Но, каза ми, отново ентусиазиран, в следващата страна, някъде в Централна Европа, И. К. срещнал главния женски образ в писмото си. Тя била, да, точно така, Дъщерята на писателя. И, разбира се, вече очаквала И. К., защото в времето му се била натрупала слава, която тичала пред него като хрътка. И. К. срещнал Дъщерята в мрака на дома й. Седяла на креслото на баща си, който умирал в съседната стая. Понеже още не било време смъртта да настъпи, Дъщерята на писателя разказала на И. К., че не само знае с какво се занимава той, ами и тя има амбицията да прави същото. Само че малко по-различно, казала му. Не ме интересуват, започнала, книгите ти, нито текстовете им – завинаги изсъхнали върху страниците. Затова не можем да следваме един и същи път. Интересува ме умирането: онзи момент, в който нищо не изглежда вечно или дори трайно, онзи момент, в който можеш да редактираш. Това е моментът, който търся. Досега не съм успяла да го уловя. Също така, за мен е много важно, завършила Дъщерята, да знам, че има нещо недописано. Прекъсната дума, отрязано изречение, пресъхнало мастило – и срещу тях: огромната, вечна паст на белия лист. В този момент през И. К. преминало усещане, мисъл, цяла представа. Обгърнало го като прегръдка или клетка, не бил сигурен как да го опише. Но в затворените си очи я видял, нея, Дъщерята на писателя, застанала до него: двамата в търсене на умиращи писатели и чакащи телата им да се превърнат в книги. Не си мечтател, прекъснала го тя и се облегнала назад, към сянката, далече от него. Той разбрал, млъкнал, зачакал. След време тя станала и отишла в съседната стая. След часове, може би дни, се върнала с една тежка книга. Корицата била черна, гърбът – здрав. По лицето на Дъщерята нямало сълзи, имало разочарование. Било му трудно да остави тази жена с ясни революционни възгледи по отношение на света и съвсем мъгляви чувства спрямо него, но го направил. Може би някой ден животът щял да ги срещне – тя, научила се как да редактира или пък примирила се с безсилието си пред машината на Вселената, той, събрал някакви книги, достатъчни за библиотека, може би, уморен, вероятно едновременно уморен и ужасен от това, което видял и направил, осъзнал, че в този свят човек работи успешно само по един проект и той е собствената му смърт. След тази среща, И. К. започнал да обикаля още по-трескаво. В Австралия намерил писателя и книгата в съня си. За известно време, докато живял из Южна Америка, се захванал със странична работа: станал събирач на недописани герои. Там, в Южна Америка, недописаните или невключени в книги герои водели тъжния живот на духове, с които никой жив не иска да се свърже, които никой жив не помни. И. К. събрал цяла книга с такива: мъже, жени, деца, измислени същества, животни. Мислел, като се върне вкъщи, да я дооформи и издаде. Африка също обикалял дълго: сърцето на мрака му се струвало необятно, по-голямо от всичко на света. На И. К. му сторило се, че това сърце таи в себе си толкова много писатели и книги, че да може да си вземе отпуска от странната работа, след като свърши с континента. Но хората не го разбрали. Когато започнал да им обяснява какво търси, помислили, че разговарят с обсебен от демони човек. С някой луд. С някой между този и един от многото други светове. Едни мъже го хванали, не много грубо, и го завели в една изоставена къща. В нея, вместо писател имало звяр. Затворили го в стая с хиена, можеш ли да повярваш?, удиви се А. С. От хиената се очаквало да изяде всичките му демони; от него – да не крие нито един от животното. Дори онези, с които така бил свикнал, както всеки човек на този свят, че вече ги усещал не като мъчение, а като част от себе си. И. К. и хиената се гледали в очите в продължение на три дни: той в единия ъгъл, звярът – в другия. Накрая животното не издържало: строполило се на земята и издъхнало. Според И. К. последният му дъх излязъл на пара, като през зимата, и в облака се виждали фигури. Понеже облакът се задържал неестествено дълго, а И. К. вече така бил свикнал с присъствието на хиената, че не било проблем за него да се приближи до нея, особено сега, когато вече била мъртва, приятелят на А. С. направил няколко крачки и се вгледал в облака. Съществата вътре били с всякакви форми: човешки и чудовищни, логични и невъзможни. И. К. веднага се сетил за А. Т., един любим негов писател, и неговите чудати истории за живи и мъртви, за хора и духове в африканската джунгла. След това вратата на стаята се отворила рязко, вътре нахлули надзирателите, събудилият се от резките им движения въздух разкъсал последния дъх на хиената, а ръцете им отнесли трупа. На следващия ден дали на И. К. една книга, цялата изцапана с кръв и косми. Извинили му се, началната им реакция била резултат от неразбиране, все пак той не бил луд. Но имал демони в себе си. В някакъв, седми, както го описал, град И. К. правил само неописуеми неща, защото само такива се случвали там. Това и написал в писмото: Сам ще разбереш, че тук, на този лист, няма как да ти ги предам, но се надявам някой ден да мога да ти ги разкажа. Онова, което не е за листа, понякога се оказва леко за гласа. От този град И. К. си тръгнал с поредната книга: джобно томче с твърди корици, но с откъсната предна, защото, пак се опитал да се извини, това, което се случило с починалия писател, преди и даже след като умрял, било неописуемо. И накрая, каза А. С. с почти тържествен тон, стигнал до място, което не било град, не било и село, било просто празно пространство, някаква пуста равнина с една точка в далечината, която започнала да се увеличава, когато И. К. тръгнал към нея. Няколко часа, може би дни, по-късно се оказало, че точката е сграда, а сградата – библиотека. Това не се разбирало от пръв поглед: наложило се И. К. да влезе в сградата, като преди това вика „има ли някой” и „ехо” в продължение на минути, да се качи на първия етаж, над който имало още шест, и да отвори една огромна, наистина огромна, каза А. С. врата. Направил крачка напред и влязъл в огромната, наистина огромна зала, която зейнала зад вратата.

И се огледал.

Погледът му преминал през наредените по рафтовете и пода томове с твърди корици, чиито златни и сребърни заглавия проблясвали в огледалата, окачени на малкото свободни от книги стени, като люспите на някакво древно влечуго, което помни метеорити и гъгнещи тектонни плочи и уж безобидни дребни космати бозайници, помни какво ли не още: времето, което грижливо затрупва костите му с камъни и пръст, което превръща тялото му в петрол, в скала, в живот; хората, които грижливо разравят костите, превръщат тялото му в наука, зрелище, пари. След това очите на И. К. се спрели на книгите по многото бюра в библиотеката. Някои от тези книги, повечето с меки корици, били отворени под включените лампи, като изсъхнали цветя под изкуствени слънца; сред тях имало такива, които, явно оставени на пътя на някое течение, показвали ту една, ту друга страница, ту редове от думи, ту сбор от образи от илюстрации. Погледнал нагоре и видял книги дори по тавана: залепени или запратени там с помощта на някаква магия, те били като отражения на отворените книги по бюрата. Или като ветрила в артинсталация в музей на модерното изкуство. В библиотеката имало повече книги, отколкото е нужно. Тази мисъл стреснала И. К., защото той никога не си представял, че ще си помисли такова нещо: има твърде много книги. Но наистина така се чувствал. Като във вода, като в джунгла, като пред лавина, като пред нещо, което скъсява крачките между живота и смъртта, даже, за кратко, смесва двете състояния, прави ги незначителни, след това: непосилни. И. К. стоял там, сред шумоленето на томовете и безразличната светлина на лампите за четене, и усетил как започва да изчезва: първо чантата с книгите, които бил събрал по време на пътешествията си, започнала да тежи осезаемо на рамото му. Досега не я бил усещал. После: всичко започвало да му се струва по-голямо и по-голямо. Изплашил се, опитал се да се мобилизира, да предотврати някак това свое превръщане в Алиса, в лилипут, в… И тогава му хрумнало! Не, може би не точно хрумнало, защото не го усетил като идея, а по-постепенно, като осъзнаване на нещо неизбежно, което носи едновременно ужас и успокоение. Осъзнал, че ще се наложи (наистина чувствал, че е неизбежно) да започне да пише. Оставил чантата на пода, разчистил, съвсем внимателно, едно от бюрата, извадил празни листове и… Нямал в себе си нито молив, нито химикал. Огледал залата за пореден път и видял на едно по-далечно бюро мастилница с перо. Взел ги и започнал да пише. Дали това било писмото до А. С., или нещо друго, не е ясно, защото в писмото си И. К. описвал написаното просто като „Текста”. Но когато свършил, за своя изненада, не усетил никаква лекота, даже напротив: всичко изглеждало и било по-твърдо и тежко отпреди. Почти обезсърчен, И. К. отново започнал да гледа към книгите. Вече без да търси, без да се опитва да разчита заглавия, без да мисли даже. Оставил очите си и се опитал да си почине. За кратко, от това имало ефект. Отпуснал се леко, даже си казал, че креслата за четене изглеждат много удобни. Но след това всичко се завърнало и той разбрал, че е на брега на стихия и че вълните нямат край и че той няма друг изход, освен един.  Въздъхнал, погледнал към чантата си, погледнал към рафтовете, свалил сакото си, тръгнал към книгите и започнал да ги…

Така свършвало писмото. Останалото било размито мастило, нещо, дописано от дъжда, което А. С. не успявал да разчите, колкото и да се опитвал. Затова сгънал листовете, сложил ги в джоба си и ми звъннал да се видим.

Седяхме в кафенето, на една от масите в ъгъла, точно под единствената снимка на рокзвезда от многото черно-бели фотографии на известни хора на изкуството по стената. Чудех се как така толкова много истории са се събрали в едно писмо – колко страници е било, на коя страница е започнало да вали, защо А. С. е вървял толкова дълго, в продължение на няколко страници, навън, на открито, сред хората и под облаците, четейки, вместо да се прибере вкъщи и тогава да отвори писмото. Така щяхме да имаме края му и щяхме да разберем какво се е случило в онази библиотека в поредния град без име от тази история. 

Какво започнал да прави с книгите, попитах го. Не знам, отговори ми.

Да ги подрежда ли, настоях. Ръката ми скочи от масата към тавана, жест, който изненада и мен самия, който разклати чашите, разля малко кафе и, за първи път от началото на срещата ни, усмихна А. С.

Да ги преписва?

Погребва?

Гори?

Учи наизуст?

Не знам, повтори А. С. и отново се загледа в размитото мастило. Беше като хипнотизиран. Все едно калейдоскопът от петна се въртеше непрестанно само за очите му и го дърпаше навътре и навътре към някакво другаде, което нито една карта не би могла да посочи.

Но ще разбера, каза. Съвсем скоро. Тръгвам. Трябва да го намеря.

С това той се изправи рязко, сложи листовете в джоба на сакото си и от същото място измъкна банкнота. Днес аз черпя, хвърли я на масата.

Тръгвам, повтори, преди да успея да кажа каквото и да е. Ще ти пиша, щом имам новини.

разказ от книгата на Владимир Полеганов "Деконструкцията на Томас С."

Владимир Полеганов в "Диаскоп": Яница Радева - "Фентъзи, но не съвсем..."

                                                           "Какво да четем?"

илюстрация: Стилиана Георгиева - Stella

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Владимир Полеганов (1979) е роден в София. Автор е на един сборник с разкази - „Деконструкцията на Томас С.” (Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2013).

Негови разкази са публикувани в списанията „Следва” (2011), „Море” (2012) и Granta България (2014), както и в „Литературен вестник” (2013). През 2012 г. „Кладенецът” печели втора награда на Националния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев”.

редактор: Христина Мирчева