Радослав Коцев - Даро: "Изваяна от скреж любов"
03.06.2014
таласъмената зима на 1990 година
Така се смееше!
Звукът пропукваше слуха.
И съществото, дива котка беше
подгонена от екот на вълна.
Наслада се валеше.
И непонятна радост
от разрошени въпроси
към две вкопчени ръце,
масури смях и сладост...
в Библиотеката –
днешен арт театър.
Какво държеше...
театрално куклено перце,
откраднат бисер –
реквизита на лице,
герой от сцената на обир?
О, не! Залагаше на бита карта –
ученичка на актьор.
Навън играеха на покер.
Уличен спектакъл –
на площада
страшно филцово бомбе
с изцъклени очи
стотинково блестеше –
дъхтеше ново време.
Бастунът тътреше Славейков.
Беше гологлав.
Модернизмът спеше.
*****
"...и две години, които не знам точно
къде съм ги живял..." Л. Пастори
Как да си спомниш първите две години
от твоя живот, които никой не знае
къде точно ги е живял?
Можеш само да рисуваш, да чуваш,
да проницаваш и чувстваш,
онзи паралелен твой свят,
в който копитата на конете правят
тик - так,
тик - так
в който часовниците правят
пуф - паф,
пуф - паф,
в който влаковете...
Влакове няма!
Там хората се носят по въздух и вода,
земята е мека,
не понася железните стълби
да ходят по нея.
Дърветата там са платна на шхуни,
морето и небето ведно са лилави,
слънцата са много – от жълто към бяло,
зората там не пуква,
защото „пуква” е лоша дума,
озарени са всичките думи
от истинска светлина.
Истинска – не естествена,
защото естеството на нещата
там е неестествено,
монети няма,
хората не са разменни монети,
монетарни бюджети
също няма,
никой не пазарува,
няма пазари, нито търговци,
всички се хранят с обич на порции,
всичките силно се любят
и не могат да мразят.
мизансцен
Пердето е шахматен декор
с квадратчета бели,
а другите – сини, зелени, червени
и естествено, жълти.
Завеса на домашния театър.
Шефът е перде на моноспектакъл,
реквизита е вял,
а чашките – сини, зелени, червени
и естествено, мътни.
Отлежалото вино довлякъл.
Сърцето е шах, с коня Позор,
Шахин Шаха е мат,
а пешките – сини, зелени, червени –
колоритни и мъртви.
Домът му – еднозвезден коптор.
късни череши
Събирах от градината на смисъла
плода на крайните години
изпълващи гърдите ти с оптимизъм.
Черешите бележеха ранимо
неясни съчетания на капки
и привиждах по челото ти мастило –
роса от труд огромен
като брайлово писмо за спомен;
и заслепителната простота
на житейския ти ритъм,
която се опитвах за разчитам…
в която бях за малко, татко.
Земята дишала в теб, отдъхва.
Живителните дарове разгръща
и ме засъняватват, и събуждат
с утехата от неделимите неща.
Нима животът се завръща тук
в сухата черупка на сина?!
Природата неумолимо заличава
и вмества силата в белова.
Обичам го света – макар и сляп
…и жизнелюбието в теб.
Една ленива гостенка
пресъхваше и мама
със солта.
след пристъп
Човече, няма нищо страшно…
Той само си поема въздух
преди болезнено да ни изкиха
по купола божествен на калинка.
Учи се бавно да умираш…
и да възкръсваш с тихия си нрав;
с бавна крачка да се раждаш,
да излизаш гол – без кожа,
да те извикат – Радослав.
Нататък си без име…и това е.
стихотворенията са от книгата на Радослав Коцев - Даро
"Изваяна от скреж любов", 2013
с художник: Дора Стефанова
илюстрация в "Диаскоп": Георги Чепилев
разтвори от книгата: Дора Стефанова
ВИЗИТНА КАРТИЧКА
Една слънчева сряда, в зимата на 1966 година Радослав Коцев поема първата си глътка въздух в град Пазарджик. С две бели платна, ветроходната яхта на юношата-корабомоделист, акостира в залива на Стария град, Пловдив. В Художествената гимназия „Цанко Лавренов” белите платна променят предназначението си и оживяват в друга негова изява – рисуването. Въздушни пориви го отвяват в София – в подземието с парния котел, където трудът му нагнетява парата, раздвижваща топлината в ателие по скулптура на Художествената академия. Бялото е прилежно изгладена риза, а черното – тиранти от кюмюр поддържащи бита му. След 1989 година “вятърът на промяната” го връща от градинката пред “Кристал” в Пловдив, където създава студио за графичен дизайн. Там, пак под пара, но малко по-метафорично, работи и до днес.
Ала волният скиталец не спира да си търси простори за ново пътешествие и приключение. През 2010 година намира пристан в сайта за художествена литература – ХуЛите, където и до сега се шляе бос с прозвището daro. Две поредни години е лауреат със стихотворенията си в конкурса за поезия и проза „Елате ни вижте.” Представя се и на творческия фестивал „Мрежите” с поезия и живопис. Носител е на наградата „Есента нарисувана в щрих” на сайта за съвременна художествена литература – ХуЛите. Дебютната му стихосбирка „Изваяна от скреж любов” е резултат от тригодишна кристализация в душата му, изразена чрез думите, проявена от ръката и вдъхната по стъклото от скреж - любов.
редактор: Христина Мирчева