Васил Стоилов: "Заключен съм в мисълта по тебе..." II

Моите срещи и общувания с г-жа Соня Димитрова започнаха през далечната 1979-та и продължиха повече от двадесет години. По онова време, като уредник в Националния литературен музей, беше ми се паднала честта да приема богатия архив на нейния съпруг, писателя Светлозар Димитров, по-известен с литературния псевдоним Змей Горянин. Работещите в музея тогава бяхме още "млади и зелени" литературни архивисти, та името на този автор не ни говореше много. Знаехме само, че е репресиран писател, който през 30-те и 40-те години на миналия век е бил много популярен със своите исторически разкази, повести и романи, както и с многобройните си книжки за деца. Обработвайки архива, с изненада открих едно внушително като обем и жанрово много разнообразно творчество. То дълги години престоя и в нашите фондове, достъпно само за музейните специалисти и за неколцина литератори, които проявяваха интерес, без да могат да го публикуват.

Спомням си как тогава "открихме" Змей Горянин! С какво удоволствие четяхме малките лирични стихотворения или калиграфски изписаните “тайни епиграми”, за които навремето  са се “отсичали глави”. Как си преписвахме неиздадените детски стихчета, които децата ни – тогава още малки – наизустяваха   за "домашна употреба"...

Змей Горянин е сред онези насилствено забравени автори, чийто живот и творческа съдба трагично се преобръщат след 9 септември 1944 г. Само месец след тази дата, на 6 октомври 1944 г. е публикуван “Списък на фашистката литература, подлежаща на изземване”, в който е включен и Змей Горянин, заедно мнозина значими български писатели. Попаднал в т.нар. “Черен списък”, както разговорно са го наричали помежду си потърпевшите, Змей Горянин незабавно е изключен от Писателския съюз. Книгите му се изземват от библиотеките, изчезват от справочниците и дори - от каталозите. Забранено му е да издава свои творби, както и да използва популярния си псевдоним. На 31 януари 1945 г. писателят е арестуван и три месеца по-късно е изправен пред 6-ти “интелектуалски” състав на Софийския народен съд. Обвинен е “като сътрудник на Националната пропаганда и като цензор; като разпространител на антисръбска шовинистична пропаганда, допринесъл дейно чрез слово и печат за провеждане курса и политиката на правителството”. Въпреки агресивната манипулация над общественото съзнание, въпреки репресиите, заплашващи всяко “друго” мислене, Змей Горянин не загубва своята човешка и духовна идентичност. След като излежава присъдата си, той не си прави обичайната за онези времена “самокритика”. Писателската му съвест и нравствената му нагласа винаги са го държали далече от онези послушни творци, с които е заобиколена всяка нова власт. Без да се “героизира”, той никога не пригажда творчеството си към “новите изисквания”, а продължава да пише “за чекмеджето”...

В последното десетилетие от живота си Змей Горянин създава и своето голямо поетично дело. Прави “саморъчни” стихосбирки в един екземпляр, които лично оформя и илюстрира. Написва още няколко романа, сценарии и драми. Оставя ни дневникови и мемоарни текстове, много стихотворни преводи от руски, френски, сръбски и словенски език, както и над 2000 забележителни епиграми, които и до днес не са изгубили своята поетическа свежест и актуалност. Всичко това той показва и чете само между приятели.

До края на живота си през 1958 г. Змей Горянин така и не вижда отпечатана своя книга. Но той знае, “че е писател и поет по Божие вдъхновение” и вярва, че един ден словото му ще достигне до бъдещите читатели...

Дълги години Соня Димитрова беше събирала и пазила ревниво всяко листче, написано от Змей Горянин. В зрялата си възраст тя  водеше истинска “битка с времето”.

Голямата цел на живота й беше да стори всичко, според силите си, за да съхрани паметта на своя забележителен съпруг и да издаде поне малка част от литературното му наследство. Свидетел съм на нейните усилия през годините да предложи нещо за преиздаване или – недай, Боже! – нещо непубликувано на нашите издателства. Въпреки застъпничеството на Христо Радевски и на други писатели, на които Змея като цензор някога е помагал, всичко беше напразно...

Дългосрочната работа по обработването на големия масив от ръкописи, снимки и документи налагаше чести срещи с г-жа Димитрова, и това постепенно ни сближи. Разговорите ни ставаха по-пространни, обхващаха все по-широки теми и засягаха много видни творци, с които семейството на Змея и Змеицата е общувало отблизо.

Така се роди идеята Соня Димитрова да напише своите спомени за “отминалите времена”, да разкаже за големите личности, които е имала  щастието да срещне в своя живот. Мемоарната й книга беше осъществена по най-лесния начин: Соня ми диктуваше, а аз записвах на пишещата машинка спонтанно изреченото, в разговорна форма. С живото редакторско участие на литературния историк Петър Величков, през лятото на 1998 г. книгата беше издадена от Народната библиотека “Св.Св. Кирил и Методий”.

На премиерата на книгата се стекоха много хора, мемоарите предизвикаха голям интерес. Още в началото на 90-те години името на Змея беше започнало “да се чува”, писателят най-сетне излизаше от “страната на мълчанието”. Вече бях направила за него няколко публикации и две документални изложби, организирах “литературни вечери”, малка част от неиздадените му ръкописи видяха бял свят.

В един момент, не без притеснение, Соня Димитрова ми довери, че има нещо важно и съдбовно в своя живот, което не би искала да огласява и за което все още изпитва морални угризения... Така  бях “приобщена” към тайната й любовна връзка с художника Васил Стоилов... (При моите посещения у Змеицата, на два пъти се бях “засичала” с възрастния вече художник. Той безстрашно беше изкачил стълбите до нейното малко жилище на последния етаж, винаги носеше цветя и шоколадови бонбони, а единия път – бутилка с 12-годишно уиски. Не подозирах, че в срещите им има “нещо особено”, но нещо винаги ме караше набързо да се сбогувам...)

 Обстоятелството, че Васил Стоилов е бил измежду най-близките приятели на Змей Горянин, който при това високо го е ценял, задължаваше Соня Димитрова да  бъде особено дискретна за своята интимна връзка и да крие ревниво писмата на художника. Няколко пъти тя дори изказа намерението да ги унищожи...

Разпалено я  “заклевах” да не го прави. Убеждавах я, че емоционалният живот на значимите личности, оставили диря в нашия духовен живот е ценно достояние за българската култура и за всички нас...

Постепенно Соня Димитрова започна да се съгласява, че тези писма не са “важни” само за нея, не са само нейно личностно притежание... Започна да ми предоставя писмата “ на малки порции”, които аз преписвах, след което й връщах оригиналите. След дълги колебания, тя стигна до решението писмата да бъдат публикувани, като писмено потвърди волята си.

През 2001 г., доживяла до достолепните 94 години, Соня Димитрова напусна този свят. Отиде си спокойна, без да “съжалява за нищо”...

Тя беше от редките човешки същества със силен и свободен дух, които са имали куража да живеят “истински и сърдечно”. Чувстваше се отговорна “единствено пред своята съвест и пред Бога”!

За мене оставаше поетият ангажимент да направя втората ни книга – този път с писмата на Васил Стоилов.

И тогава започнаха моите колебания...

В зловонната обществена атмосфера на “скандалите” и “сензациите”, дочакахме времена, в които “всеки можеше да напише всичко”. Знайни и незнайни журналисти и “литературни изследователи” се впуснаха стръвно да ровят в най-интимните подробности от личния живот на големи творци. Правеха го арогантно и посредствено, без уважение към фактите, без да познават културната ни история, с пренебрежение към човешките ценности...

Точно аз ли трябваше да увеличавам техния брой? Нещо ме възпираше да прибавя своя, макар и “професионален” глас към този отблъскващ хор!..

Днес, закъсняла с повече от десетилетие, поднасям на нашия читател тази дълго отлагана книга.

С това изпълнявам волята на Соня Димитрова и с почит към Васил Стоилов ви предавам неговите думи: “Да бъде възхвалена нашата любов!”

Румяна Пашалийска, Послеслов

ПИСМА

84.
[В. Търново, 1967]

Здравей Соня,

Макар с голямо закъснение, пращам ти тези страници, които отдавна съм написал за Зарко. Моля те да ме извиниш. Аз тези дни се прибирам за десетина дни в София и ще се видим, и както му е реда, ще дойда на кафе и приказки.

Не ти писах: много бях отрупан с грижи тук и работа около катедрата. Желая ти всичко най-хубаво и доскорошно виждане.

Васил

ЗМЕЙ ГОРЯНИН

Всестранно одарена личност и преди всичко блестящ събеседник, комуто всякога се удаваше да бъде задълбочен, дори когато е ставало дума за незначителни наглед събития и случки. Много начетен, затова лесно побеждаваше скуката на всяко общество, щом започваше да говори. И винаги имаше какво да прави: един човек, който не познаваше скуката. Когато започваше сериозна дейност – книга или поема, обхващаше го непреодолимо желание да бъде сам, със себе си. Понякога намираше внезапно настроението си всред хората, между приятели и неочаквано пишеше епиграми, някой любовен сонет, героичен възрожденски стих или разказ за Бачо Киро. Познаваше до такава степен възрожденската епоха, че можеше с часове да разказва
за велики дела, за незабравими събития от живота на Левски и Ботев, кнез Иван Кулин, Велчо Джамджията, Бачо Киро и за кого ли не. Имаше какво да каже и знаеше как да го разкаже. Стилист и майстор на словото, той самият се налагаше като някаква странна фигура, оригинален и естествен, без поза, съвсем обикновен и – когато биваше наложително – необикновено убедителен. Можеше да спори за западни майстори на словото, знаеше безпогрешно да отсее беглото от неизменно красивото, боравеше с езика на медицината, на изкуството, не се никога колебаеше да занимае събеседника си дори с такива странности, каквито и той самият за първи път слушаше от себе си.

Змей Горянин се беше изградил като личност и писател по пътя на дълга и упорита работа над себе си, беше пленник на едно качество от изключителна величина, което ражда твореца: работоспособността. Малцина негови събратя биха могли да му съперничат в това с нищо несравнимо себеотрицание в името на културата и заради нея. Моите спомени датират от началото на 1934 година. Нашето дълго приятелство ни бе свързало като неразделни другари с много общи културни интереси. В съзнанието ми са спастрени завсякога човекът-приятел и писателят Змей Горянин или, както го зовяха всичките му приятели – Зарко.

И сега, когато извиквам оня гмеж от спомени и събития, свързани с него, аз потръпвам и нещо горчиво стиска гърлото ми: аз съм обичал този човек и го търся в себе си, за да го видя такъв, какъвто е бил и какъвто аз искам да го представя тук, върху белите полета на тези страници. Но аз като смъртник не съм го видял и навярно той ще ми прости, че не съм си взел сбогом, когато е напуснал този подъл свят, за да потъне в долината на сенките1. Но – вярвам – моето неизличимо очарование от него ще го топли и там, където той съществува нетленно, като малка монада в порядъка на космичната безкрайност. Та той не може да не се усмихне заедно със светлината на някоя звезда, защото духът му е там и чака мене, може би.

След 1932 година аз всяко лято прекарвах в родното село на баща ми Герман, където в продължение на четвърт век създавах моите битови картини. Обикновено събота следобед или неделя сутрин Змея идваше с жена си при мен и това бяха незабравими дни и вечери на най-светло общуване с природата, селяните и изкуството. Пееха се стари песни, ставаха трапези, водеха се интересни разговори. Моят приятел беше тих и спокоен човек, никога не бързаше, времето му спореше. В ония години съм нарисувал портрет на Змей Горянин. За да му направя удоволствие, неведнъж съм правил рисунки на любимия му котарак Панчо II2.
Едно лято прекарахме в село Проглед – Родопите, като гости на моя стар приятел Янтай Кавалов. Там Змея се излежаваше на припек като гущер под елите, до някой стубел, дялкаше пръчки или – унесен – пишеше стихове. Обичаше да спи дълбоко като дете.

В София почти всеки ден се срещахме кога у дома, кога при него или в редакцията на „Литературен глас“, чийто редактор Д. Б. Митов го впрягаше да пише рубриката „От сряда до сряда“ на злободневни актуални литературни теми. Често на чашка кафе или ракия се събирахме тук-там по софийските тогава прочути кръчми приятелите около „Литер. глас“ и до късно водехме оживени приказки, а главна тема биваше противният лагер „Златорог“ и неговият тартор Вл. Василев3. Змей Горянин беше роден с чувство за хумор и създаваше невероятни положения – когато трябваше да окарикатури някой прочут маниак. Неговите
саркастични забележки хапеха като жило на оса. Но той не се колебаеше да ужили и собствените си сподвижници, когато последните прекаляваха или избиеха в глупави положения.

Необходим и търсен в средите на „Литер. глас“, Змей Горянин оставаше самостоятелен и прямолинеен – все в името на истината. Най-често се събирахме у него, обикновено вечер. Седнал зад бюрото си, отрупано с книги, ръкописи и библота от най-различен характер4, с вечната цигара в ръка, той разказваше, неуморим,
весел, все находчив и нов. Често ми четеше страници от свои ръкописи, особено поетични откъси или епиграми, или началото на някоя поема. Тогава спорехме, тълкувахме. Нерядко повеждахме разговор за наши и чужди поети и неговата осведоменост импонираше. Говорили сме за Бодлер5, за Верлен6, за Рилке7, за Пушкин, за Яворов, за Димчо. Знаеше на памет и рецитираше с топъл и ясен глас всички автори, които обичаше8.

Без да бъде денди, Змей Горянин беше всякога изискан, елегантен и чест. Неговата учтивост бе пословична. Прям и смел, той отстояваше позициите си и с едно блестящо слово защищаваше не само себе си, но и онези, които уважаваше. Негова слабост беше големият писател Елин Пелин, с когото го свързваше великолепна дружба от много години. Постоянен гост на именития байловец, Змеят се гордееше, но не парадираше с това приятелство. Елин Пелин в много случаи се съветваше с него, даваше му свои ръкописи, обичаше го, ценеше и таланта му, и разнообразните качества на неговата личност.

Когато идваше у дома, вместо да звъни, Змеят изсвирваше с уста къса мелодия от Григ. Баща ми – старият подуенски поп Стоил, обичаше да беседва с него и се черпеха – обхванати от весело настроение. По-късно моят приятел заболя и се застояваше повече в стаята си. Тогава се зае да изучава медицина, проучваше билки. Или правеше от дърво малки фантастични архитектурни библота с тънко умение на изкусен резбар. Имаше много ясен и красив почерк, но обичаше да съчинява и направо на пишуща машина. Беше също голям филателист и по цели часове подреждаше грижливо марките си в красиви албуми.

Обичаше манастирите и тишината на килиите и чардаците. Ходили сме заедно в Германския манастир и в „Седемте престола“, където съдбата пожела да остане навеки... Книгите му съм чел с удоволствие, допадаше ми неговия чист български език и възрожденската му тематика, дълбоката човечност и всеотдайната преданост на героите му. Както интересно и просто разказваше, така увлекателно и пишеше.

Змей Горянин: едно име, което чака своето възкресение. Една личност, която непременно ще интересува литературния историк: богата откъм богатство на творчески елан9 и обществен труженик.

Car cet home fut tres riche en dedans. Ceux qui avaient des relations avec lui, restaient pour toujours emerveilles par ses dons inne et par son caractere purement humain. Or il y avait en lui ce je ne sais quoi d’attirant d’humble. On l’aimait – puisqu’il etait bon et juste. Il avait penetre les grandes arcanes du Beau et du vrai dans le domaine de l’Art de vivre et de creer. Il s’adonnait a des recherches esoteriques: la Cabale, le christianisme primitive, le Boudisme, la cosmogonie bogomilienne, l’Occultisme – D’ou il puissait la sagesse preetablie de la verite don’t les origins se perdent dans des époques precolumbiennes. Parfois nous cherchions ensemble a devoiler le passé de l’age medieval bulgare le redoutable mage Boian, les sectes aux temps des rois Simeon et Petar, la grandeur du patriarche Eutyme. Il aimait a approfondir ses connaissances et lisait beaucoup. Plus tard, après la revolution socialiste en Bulgarie, après une chute brusque et tragique, il se redressa vite et pris connaissance avec la literature socialiste, ayant etudie surtout Lenine10.

Да разказвам личните си спомени, случки и общи деяния, които са засягали само нас двамата и тесен кръг приятели – смятам за незначително. По-важно е мисля това, което написах общо за личността и човека, за неговото отношение към света и хората, за писателя и поета. Много години са изминали и събитията са избледнели. Други случки, които помня, съм спастрил в съзнанието си за себе си: те не трябва никого да интересуват.

Писателят Змей Горянин е жив в своята творба, споменът за човека Светлозар Димитров аз слагам на втори план. Неговото изкуство е затрогвало и пак ще трогва бъдещия четец. Змей Горянин е поет на сърдечното, човешкото, героичното и неговият патос е облечен в съвършен стих, наситен с голямо езиково богатство и стил – негов, неповторим другаде. Той е изпял чувства непознати до него и по един начин, който не би прилягал другиму.

Най-после, Змей Горянин е завещал нещо трайно и неизличимо: своето светло преклонение пред българския народ.

В. Стоилов
Велико Търново 1967

Карирана хартия, 5 л., голям формат, 10 с., син химикал

1. Тежко болен от рак, Змей Горянин живее и работи до последния си ден в старопланинския манастир „Седемте престола“. Там, на 25 август 1958 г., едва 53-годишен, писателят завършва земния си път и намира вечен покой в тихия манастирски двор. През м. май с. г. Васил Стоилов урежда юбилейна изложба по повод 30-годишната си творческа дейност, в която включва повече от 60 портрета, пейзажи и композиции. Открита от акад. Людмил Стоянов, изложбата продължава от 4 до 23 май в галерията на ул. „Раковски“ 125.
2. Останали бездетни, Соня и Светлозар Димитрови обожават животните и винаги са имали котки. В дома им са отгледани цяла „династия“ рижи котараци, кръщавани неизменно с името „Панчо“. Васил Стоилов е рисувал няколко пъти „Панчо II“, Кирил Буюклийски прави шарж на Змея, прегърнал Панчо (1936), а Вадим Лазаркевич илюстрира детската книжка от Змей Горянин „Лудориите на котарака Панчо“.
3. Големият литературен критик Владимир Василев (1883–1963) е може би най-авторитетният и най-отричаният арбитър на изящната ни словесност, наричан от съвременниците си „Бисмарка на бълг. литература“. Името му е свързано с редактирането на прочутото сп. „Златорог“(1920–1943), най-значителното и най-представителното лит. издание между двете световни войни, превърнало се в институция, формираща не само литературния, но и културния живот у нас. След 9.IХ.1944 г. Вл. Василев дочаква трагична съдба. Арестуван и хвърлен в затвора, изоставен от предишните си сътрудници, той прекарва последните две десетилетия от живота си в бедност и изолация. Разрешено му е да работи само като коректор.
4. От bibelot (фр.) – малък изящен предмет за домашна украса.
5. Шарл-Пиер Бодлер (1821–1867) – знаменит френски поет, критик и преводач, една от най-влиятелните, противоречиви и екстравагантни фигури в културния живот на Франция през ХIХ век. Най-известната му стихосбирка „Цветя на злото“ (1857), много популярна и превеждана у нас, интерпретира сложната борба между съзидателните и разрушителните сили у човека.
6. Пол-Мари Верлен (1844–1896) – смятан за един от най-великите френски поети-символисти, избран за „Принц на поезията“ (1894). Прочут, между другото, и с бохемския си начин на живот, със скандалната си връзка с друг колос на символистичната поезия – Артюр Рембо.
7. Райнер Мария Рилке (1875–1926) – австрийски поет, смятан за един от най-значимите европейски лирици, допринесъл много за духовните търсения от края на ХIХ и началото на ХХ век. В България е популярен чрез преводите на Гео Милев, Николай Лилиев, а по-късно – на Венцеслав Константинов.
8. „Имаше голяма култура и най-разнообразни познания – пише Соня Димитрова. – За близките си беше „домашна енциклопедия“, защото, без да се справя с книга, обясняваше веднага непознатата дума. Беше приятен събеседник, винаги имаше с какво да занимава хората край себе си. Често, когато го заобикаляха повече приятели, ние, близките, му казвахме: „Аудиторията е вече открита.“ Вж.: С. Димитрова. Спомените... с. 42.
9. Élan (фр.) – порив, устрем, копнеж.
10. Защото този човек беше много богат вътрешно. Тези, които го познаваха, оставаха завинаги очаровани от вродените му дарби и от чисто човечния му характер. Следователно той имаше у себе си някакво недоловимо привличане и скромност. Хората го обичаха, защото беше добър и справедлив. Той беше проникнал в големите тайнства на Доброто и Истината,
в изкуството да живееш и да създаваш. Той се отдаваше също на езотерични търсения: кабала, примитивно християнство, будизъм, богомилска космогония, окултизъм – оттам той черпеше установеното вече познание за истината, чиито корени се губят в доколумбовите епохи. Понякога ние търсехме да разкрием заедно миналото на българските средновековни времена: страшният маг Боян, сектите по времето на царете Симеон и Петър, величието на патриарх Евтимий. Той обичаше да задълбочава своите познания и много четеше. По-късно, след социалистическата революция в България, след едно внезапно и трагично рухване той бързо се съвзе и се запозна със социалистическата литература, изучавайки най-вече Ленин.

(Прев. от фр. Васил Бочев)
 

1968 г.
85.
[Велико Търново, 24.III.1968 г.]
София
Клемент Готвалд 61

Соня Димитрова

Здравей приятелко,

Честита пролет! Пак дочакахме и тази година тази прекрасна примавера, която облича сърцата с любов и унес. И като гледам това слънчево време и тази утринна синевина, аз си спомвам отдавна отминали пролетни ювеналии на душата ми, устремена към тебе. Но тогава бяха други времена и годините сякаш се задържаха по-дълго време. И ето пред мен е Герман: неделя е. Аз излизам да посрещна Змей Горянин и Соня, които ще ми бъдат днес на гости. Отдалеч виждам високите фигури, усмихнатите лица, ентусиазма на младостта. Змея ме назоваваше Сил и ми говореше с гальовен тон. А ти беше сияеща от възторг, опиянена от собствената си младост и витална фуга. Къде ги тези години, защо се не връща онова чудно време...

Честита пролет, на тебе, която си запазила до днес буйния устрем на сърцето си, но си загубила онова с нищо несравнимо чувство към оногова, който най-силно те е обичал!

Аз съм неспокоен напоследък, макар да убивам часовете, надвесен над работата си. Додея ми това неволно изгнаничество мое и тази отчужденост от дом и приятели. Но моята съдба кога е била друга? Аз все се чувствувам гост на тази земя и все ми се струва, че не съм нито живял, нито бил млад или стар: вися в някакво апокалиптично пространство и чакам времето, когато ще тръгна наистина на път към света, който няма да прилича на сегашния. За да бъда истински човек, който е смогнал с дързост да отбрули нещо от великата красота на живота.

Желая ти много щастие и да пееш още много години1. Имам толкова непреодолимо желание да съм при тебе, да пием кафе и да бъбрим за красиви неща.

С най-искрени уважения –
Васил

Раиран лист голям формат, 2 с., син химикал

1. Соня Димитрова притежава красив алт и пее от ранната си младост. Като гимназистка в Русе участва в смесения ученически хор, където се сприятелява с бъдещия си съпруг Змей Горянин. През 1924 г. имала голямо желание да замине с брат си Асен в Рим, за да учи пеене, но поради липса на средства това не се осъществява. В София, през 1936–1937 г. тя взема уроци по пеене като частна ученичка на проф. Георги Златев-Черкин. Непосредствено след 9.IХ.1944 г., „когато всички жени трябвало да работят“, Соня участва като хористка в самодейни колективи. Сетне – „по руски образец“ към филхармонията се създава смесен хор, където тя пее в продължение на три години. На 2 юли 1949 г., по повод смъртта на Георги Димитров, хорът изпълнил в Народния театър Деветата симфония от Бетовен. Сред коронните им изпълнения в камерна зала „България“ били кантатата „Ал.Невски“, „Куликовското поле“ и др., под ръководството на диригента Саша Попов. От 1952 г., в продължение на 25 години, Соня пее в хора на катедралата „Ал. Невски“. Междувременно участва в записи и в хорови изпълнения към постановките „Живият труп“, „Службогонци“ и др. в Народния театър.

1969 г.
86.
Соня Димитрова
Клемент Готвалд 61 (или 62)
София

[Велико Търново, 7.II.1969 г.]

Здравей Соня,

От няколко дни съм тук и започнах работа. Времето е слънчево, но все още студено. Предстои ми много тежка работа по картината с богомилите1. Отиването в Париж отлагам за другата година – тук предстоят за мен много важни мероприятия.

Мисля с най-хубави чувства за теб и нашите малки радости, когато сме заедно на кафе. Желая ти всичко най-хубаво и да бъдеш все така жизнена и млада в живота! Ти си овладяла арканите2 на личната си съдба и държиш ключовете на собствената си радост. Наистина, у тебе има много елан и виталност, но аз остарявам... И все пак мисля за теб, защото иначе не би могло: ние сме пили много вихрени възторзи и
даже ехото от онова време стига, за да е възрадвана душата ми.

Всичко най-хубаво
Васил

Кремава хартия, 1 л., 1 с., синьо мастило

1. През м. април 1969 г. Васил Стоилов участва в ОХИ „Велико Търново през погледа на художника“ с мащабната картина „Богомилска проповед“, за която художникът получава Голямата награда за живопис на гр. Велико Търново. В централния образ на поп Богомил е превъплътено лицето на Владимир Димитров-Майстора.
2. От arcane (фр.) – тайнствено действие на алхимиците, тайна

87.
Соня Димитрова
Бул. Клемент Готвалд 61
София
Bulgaria

Roma, 23.V.1969 г.

Здравей Соня,

Изпращам ти хиляди сърдечни поздрави от Вечния град. Прекарвам дните като замаян от чудесата на Ренесанса. И право да ти кажа, не бих могъл тук да стоя дълго: аз жадувам за моята земя, за нашия свят. И за приятелите, колкото и малко да са те. Спасява ме да остана до края на командировката Явора и майка1, които ме обсипват с грижи.

Желая ти здраве и щастие.

Скоро пак ще пием заедно кафе.
Васил

Пощ. картичка: TIVOLI. Villa d’Este

1. По това време Васил Стоилов прекарва три месеца в Рим, където дъщеря му Явора учи оперно пеене в академията „Санта Чечилия“. „Това беше щастлив период от живота ни – пише съпругата му Ганка Найденова-Стоилова. – Бяхме заедно в този прекрасен град. Сякаш се върна нещо от нашата младост. Обикаляхме музеите – особено музеите на Ватикана. Васил не обичаше много Рафаел, но свещенодействуваше пред Микел Анджело в Сикстинската капела, в която прекарвахме дълги часове. Той стоеше в някакво опиянение пред фигурите на тавана, пред картината на „Страшният съд“. – Вж.: Г. Найденова–Стоилова. В часа на синята мъгла... с. 202.
 

1970 г.
88.
Париж, 2 юни 1970 г.

Мила Соня,

След двумесечен престой в Рим, ето ме от два-три дни в града на светлините. За мен тук е по-интересно по много причини. Ще има какво да ти разказвам, когато се завърна в родината. Не предполагай, че съм те забравил, щом толкова дълго време не съм ти се обаждал.

Чакам с нетърпение денят, в който ще напусна Европа: душата ми е жадна за моя климат и за моите приятели. Събирам впечатления, гледам великата култура на много народи и епохи. Всичко това ми дава елан и дързост за моята творческа дейност.

Тук, както и в Рим, е много скъп животът. Витрините примамват и викат. Лукс и блясък. В същото време беднотията иде като контраст. И – просяци. Париж е чуден и великолепен град! Но ние сме сродени с простотата на нашата земя и за мен нищо не може да я замени.

Желая ти здраве и всичко друго е от лукавия.

С най-хубави чувства към теб –
Васил

Луксозна хартия, 1 л., 1с., син химикал

© Румяна Пашалийска, съставител, предговор, послеслов, бележки
© Фотографии: личен архив на Соня Димитрова
© Дамян Дамянов, дизайн
София • 2013
© Сиела Норма АД
ISBN 978-954-28-1421-4

Публикува се с любезното съдействие на Румяна Пашалийска и издателство Сиела.

Портрет на Соня Димитрова от Васил Стоилов

ДУМИ ЗА КНИГАТА И АВТОРА

Румяна Пашалийска е литературен историк и специалист по културна музеология.  Автор на многобройни публикации в областта на културнатата ни история и литературната архивистика. Сценарист на късометражни документални филма за български писатели и художници, излъчвани по БНТ. Изследователският й интерес от години е насочен към издирването на неизвестни факти и сюжети от литературното ни минало, към възкресяването и популяризирането на забравени и “забранени” творци. Заниманията й с архива и литературното наследство на писателя Змей Горянин я сближават с неговата съпруга Соня Димитрова, с която подготвят книгата „Спомените на една Змеица”(1998). Сетне Соня Димитрова й поверява интимната си кореспонденция с художника Васил Стоилов, пазена в тайна повече от половин век...

Разполагаме с уникална кореспонденция, чиято публикация ще бъде сериозно предизвикателство към най-новата българска история, култура и духовност. Наситени с дълбок емоционален заряд, писмата на Васил Стоилов до Соня Димитрова пренасят удоволствията и тревогите на един голям творец през времето непомръкнали, с непокътнат стремеж към чистота и изящество в общуването, пренасят и съхраняват неизповедима тайната на любовта днес, когато скандалите и сензациите са инфектирали изцяло публичността. Творческите знаци на една невъзможна любов, каквато безкрайно одухотвореният Стоилов е носел към Соня Димитрова, са упование във време, когато чувствата са мимолетни, а високата култура е поставена на изпитание, както никога досега.

Марин Бодаков

Художникът Васил Стоилов (1904 - 1990) е фигура от първа величина в историята на българското изкуство, по-малко известни са неговите опити в полето на словестността. Новото издание, подготвено от Румяна Пашалийска, не просто продължава усилията й на задълбочен литературен изследовател и не само допълва известното с нови сведения.То представя в неочаквана светлина значими фигури в културния живот на България от доста десетилетия. Непознатите писма на Васил Стоилов говорят на първо място, разбира се, за своя автор, за неговата душевност, но те представят психологията на една културна прослойка, която вече нe e сред нас, но която е оставила своя отпечатък върху българската култура.

Николай Аретов

Кореспонденцията на големите творци е един от лесните начини да се навлезе в техния свят не през главния вход. Особено важи това за любовните писма. И макар винаги да съществува подозрението, че те са част от едно пространство, което не бива да бъде достояние на всички, истината е, че тъкмо в тях един творец може да бъде видян без маската на официалното общуване, в което вчесва мислите си в разбираема форма. Писмата на Васил Стоилов до Соня Димитрова са ценни не само със светлината, която хвърлят върху личния живот и творческата лаборатория на един от най-значимите художници на ХХ век, но и с историческото познание за ситуацията на твореца в различни моменти от българската история. Това издание е важно не само като биографичен извор за живота на голям художник, но също толкова и за интелектуалната история на нацията.

Йордан Ефтимов

редактор: Христина Мирчева