Димитър Герганов: "Смехът на Кронос"

...Пропадаше все по-надолу в пълен мрак и нищо не бе в състояние да го задържи. Подигравателният смях на Кронос ся­каш идваше отвсякъде на мощни приливни вълни. "Пале преда­тел­ско... безчестно пале... само ако знаеш, откога те чакам..." Съ­буж­даше се разтреперан, облян в лепкава пот, на самотния си трон в празната зала. Поредният  кошмар... Не беше вземал серебрит от седмици и състоянието му се влошаваше прогреси­в­но. Мъчеше го неутолим глад и още по-съсипваща жажда и нищо познато не помагаше. Опита с амброзия, после с вино и дори с кръв – първо животинска, после и човешка. Нищо, дори на по-зле отиваше работата. Пристъпи на паника го връхлитаха ненадейно, съзираше заговори и предателства. Другите Олимпи­йци в свобод­ното си от мината време вече не припарваха в двореца. И по-добре, че не се знаеше какво може да стане. Не­поз­натият му до този момент страх бързо се сменяше с необуздан гняв. Двата останали цербера и неколцина полубогове бяха станали на въглен за частици от мига. Хадес щеше да му изпрати други от развъд­ната си програма. И как беше оживял онзи сив ренегат? Крадецът Залмоксис, и той възкресен? Идваше му да ги разкъса на милиони малки парченца. Много бавно – бързата смърт би била проява на висша милост. Дните  бяха гадни и про­тивни, изпълнени с болка и страдание. Той, всемогъщият и без­спорен Господар на света, се бе превърнал в жертва. Как го бе допуснал? – недоумяваше. Можеше да изпепели всяка жива твар за секунди, да срине планини и да обърне руслото на реки. Можеше да отнема живот когато и на когото си поискаше, даже да дарява, ако пожелаеше. Настроенията идваха и си отиваха по-бързо от вятър, пуснат на воля. Имаше моменти, в които беше готов да прости на крадеца само и само да му върнеше сереб­рита. И най-искрен бе в намеренията си, ала онзи не идваше.

Колкото и зли да бяха дните, нищо не можеше да се сравнява с нощите. Вместо да намери покой и утеха, налазваха  кошмарите. И смехът на баща му съвсем не беше най-страшният. Тифон го пърлеше като майско агне и нареждаше: "На ти сега, дръвнико, това ти е за първата... а това за седемнайстата... а това за трийсет и втората...", и така до сто, колкото бяха главите, които му бе откъс­нал. Адската болка, която изпитваше, беше съвсем реална, нищо че драконът беше в Тартар. Ами онзи Прометей, стоящ пред него с иронична усмивка? В ръката си държеше закривен нож и нещо въртеше над огън. Печеше черния му дроб, докато той висеше безпомощно, прикован на скалата. "Ммм... вкусно... какъв аромат..." – гавреше се титанът, пръскайки слюнка. "Мамо... ма­мо... помогни ми, обещавам да бъда послушен..." – крещеше отча­яно. Ала не чуваше  Рея, или по-скоро не желаеше на мол­бите му да откликне. И тя го беше оставила, собствената му майка... Пробужданията  носеха краткотрайно облекчение само за да дойдеше отново жаждата... Обикаляше пустите коридори на двореца и се бореше с привидения на Гиганти. Нима бяха напус­нали медните порти, където бяха обречени да стоят на вечна стража? Една част от разума му казваше, че това бе халюцинация, но другата настояваше, че са истински. Хекатонхейрите размах­ваха заплашително ръце и го затрупваха с остри нажежени камъ­ни, които прогаряха снагата му. От грозните дупки по тялото му излизаше задушлив бял пушек. Заслепен от ужас, беше нахлул в стая, където три жени правеха – какво? Едната записваше нещо,  наведена над дълъг свитък. Другата бъркаше в дървена тясна купа и вадеше нещо,  а третата... Тя се бе втренчила в прокъсана нишка и я гледаше напрегнато. Държи се на косъм, по-тънък от косъм – каза си, изведнъж притеглен. Другите две зарязаха зани­ма­нията си и се присъединиха към третата. Въобще не го забеля­заха, но за Мойрите това беше нормално, разсеяни бяха Дамите на съдбата. Нищо извън преките им задължения не ги вълнуваше, дотолкова бяха отдадени на каузата. "Моята нишка, това съм аз" –  изведнъж осъзна Зевс. Съвсем малко оставаше да се скъса и тогава... Напусна разтреперан и не се обърна, докато не излезе в гра­дината. Жениците продължиха да се взират, така и не раз­брали за височайшето посещение. Колко му оставаше? Месец, година, век? Нямаше как да разбере, пък и не всичко бе загубено. Трябваше само да устои, докато Хермес отвореше мината. Сереб­ритът щеше да възстанови силите му и враговете щяха да си платят...

Все по-трудно ставаше да поддържа човешки облик, хабеше твър­де много енергия, а и защо му трябваше? Женските бяха прес­та­нали да го интересуват, а и какво толкова имаше в тях? Вед­нъж се бе превъплътил в бик, за да прелъсти една финикийка. После хората кръстиха на нея цял континент. И това ако не беше признание, той не беше никакъв бог. Тялото на Зевс Гръмовержец избледня и започна да се свива. Краката и ръцете се прибраха навътре като охлюв в черупка. Торсът зае сферична форма, всмук­вайки навътре главата. Няколко мига по-късно се бе оформил иде­ален овал, не по-голям от циците на Хера. Така беше по-добре – каза си, увисвайки над огромен кипарис. Този път кошмарите някак го подминаха. Господарят на Олимп сънуваше летящи розо­ви слонове, които му махаха закачливо с хобот. И той им помаха...

откъс от книгата на Димитър Герганов "В сянката на боговете. Войната за Тракия" 2

Повече за книгата тук

Димитър Герганов в "Диаскоп": "В сянката на боговете. Войната за Тракия"

илюстрация: Йордан Велчев, "Тракийска земя", 50х35, см.техника, хартия

редактор: Христина Мирчева