Христина Панджаридис: "Не можеш да живееш с по-малко щастие"

За новата стихосбирка на Катерина Стойкова-Клемър "Как наказва Бог"

"Как наказва Бог" е заглавие на поетична книга, което предизвиква интерес и те провокира да разтвориш страниците. Изчетох стиховете и се запитах, присъства ли наказанието в редовете на Катерина Стойкова-Клемър, наказанието въображение ли е, цел, мотивация, акцент или спомен от бъдещето.

Думите на поетесата са обикновени, ненатруфени, изчистени от цветна перушина и пайети, но не са сухи и трошливи, нито обрасли с бодли. Сграбчват те и те заставят да мълчиш, да им се отдадеш, да ги препрочиташ, да ги разделяш на срички, за да откриеш откъде идва магията им, философското звучене.

Не открих между стиховете да има "наказание". Срещнах се с награди, милост, обещания, очаквания, щастие, благодарност. В книгата струи мъдрост и искреност. Усеща се земното притегляне, което те кара да се огледаш и да осъзнаеш колко смешни и грандомански са понякога желанията ти да изглеждаш голям и важен в очите на околните и колко си малък всъщност – побираш се във всяка следваща надежда.

Когато човек стигне до края на книгата, си казва, че е написана от някого преживял и видял какво ли не. Само майстор на ежедневните чудеса и овладял неспокойствието си творец може да достигне до дълбочините на незакръглените с метафори изречения и от благата му реч да му спира дъхът. Напевно и отмерено идват стиховете. Хем е песен, а не е песен. Хем е афоризъм, а не е. Хем е притча, но пак бъркаш. По-скоро прилича на извор, на изкопаван дълго с голи ръце кладенец, на неотлаган изгрев, на причакан и неизпуснат залез,  на забравени от броене дни и месеци.

В "Как наказва Бог" се плъзгаш по лекото четене и ако не се задържиш за сигурността на точката или на прекрасно оформената корица, рискуваш да се излъжеш. Образността на стихотворенията искри от тяхната точност и премереност, от подредеността им, от прецизното боравене със звуците. Чете се без затруднение. Сладката вода те връща отново да долепиш поглед и устни, и да преповториш стиха. Напредваш, за да се обърнеш веднъж и втори път, и да поискаш да запомниш наизуст изреченото.

Човек идва със светлината на света, в земното си време се лута да премерва колко му се полага и защо от него е взето и добавено на другия, как така чуждото е по-качествено и в изобилие... докато оцени светлината, почукала на прозореца му.

Ако сме лакоми да изнамерим наказание заради заглавието на книгата, то вероятно отговорите са стотици, според всеки читател. Бог наказва с талант, който хората не чуват и не разбират по начина, по който творецът им го предоставя и предполага да го възприемат. Бог наказва с обещанията – идващи ненавреме според нашия часовник или тежащи многократно от възможността да ги понесем. Бог ни наказва с илюзията, че се познаваме и че захвърляме миналото, а оттам тръгва поредното начало.

Стихосбирката звучи като равносметка, изповед, лирически дневник, поетични съвети за помъдряване и приближаване на радостта към сърцето ни... И нито едно от изброените не е вярно. След прочита на стиховете върху теб се струпват скали за катерене, а пътеката зад теб се разцепва. Назад е невъзможно, напред - непознато. За миг се стряскаш, но те обгръща топлината на изказа, увереността, че преди теб оттук е минал сънят или молитвата ти. Обич расте под стъпките. Във всяко стихотворение са  закодирани вяра и любов. Не ги ли откриеш при първия прочит – не се отказвай. Препрочитай, докато попаднеш на жива вода.

VII

Живот преди раждането,

живот след раждането,

живот след смъртта.

Колко много живот,

каза мама с надежда.

снимка: издателство ICU

"Как наказва Бог" в "Диаскоп": "Катерина Стойкова - Клемър - Как наказва Бог"

                                                       "Какво да четем?"

редактор: Христина Мирчева