Силвия Димитрова и "12": "Драма и магия?!"

Три рецензии за "12" на Силвия Димитрова

Ина Иванова

12 разказа за пролуките в битието

Сборникът с разкази „12” (ИК „Жанет-45”) печели с умно конструираната си сценография и предлага на читателя свят едновременно проницаем, лесен за разглеждане, но и пълен с оптически и времеви пролуки. Дванадесетте разказа флиртуват с усещането ни за подреденост, с окръглеността на бройката, с организирането в дузина. Всеки от тях има и подзаглавие – месец от годината. Смело и игрово е решението на Силвия Димитрова да не ги подрежда хронологично и да подстрекава читателя да търси и открива собствени смисли в подредбата им.

Всичките 12 истории в тази книга обговарят – търсено или не – разломяването, усещането за деконструкция, за нахлуването на смисъл, формално непринадлежащ към ежедневното. Популярната мисъл на Ницше, че ако твърде дълго се вглеждаме в бездната, накрая ще ни погледне и тя, е елегантно и последователно решавана – във всеки разказ. Без значение дали става въпрос за игра на карти, разговор между двама (бивши вече) влюбени или кратка ваканция на майка и дъщеря й.

Силвия Димитрова последователно улавя ситуациите на граничното – така че никога не става въпрос точно за това, за което разказва конкретният сюжет.

Генералното търсене на тази книга е в непрекъснатото оглеждане на паралелни светове, в огледалната метафора, в изчезването, изтичането на битието и битийността. Изместването обикновено е в посока към неочакваното, към другостта, в издирването на смисъла отвъд етичните и културни кодове. Читателят е по(д)веден да бъде наблюдател. А оптиката е подозрително изкривена. И всичко е възможно.

Точно това „всичко” е и големият капан, който Силвия Димитрова е успяла интелигентно да избегне – нито един от разказите в „12” не си позволява да е предвзет. Но всички са скрито болезнени и авторефлексивни. Харесвам решенията на авторката – да избира странни и красиви имена на героините си, да изследва механизмите на търсенето им, да подбира ярки и запомнящи се детайли, които неусетно добиват статут на символи.

Предизвикателствата в тези разкази са отправени към подготвения читател, към изкушения да надскочи културните кодове, към съвременния хомо луденс – играещият с  модели човек. Например така: „В остатъка от време, дълъг колкото окончателното затваряне на корицата на книга (според някои измервателни системи равен на вечност), Лора, или онова, което остана от нея, след като изгуби и името си, с любопитство изследваше бялото на листа. Бяло като сняг, бяло като памук, или мъгла. Бяло като недоумение. Моделираше късчета в произволна форма,  после формата се разпадаше. „Забавна игра е това, но нетрайна. Сигурно е нужен някой бог , за да даде име на нещата...”- успокояваше се тя. Но Бог наоколо нямаше.” („Думите” /Февруари”)

Фразата на Силвия Димитрова е кратка, прецизно редактирана и текстовете й изискват бавно, съсредоточено четене. Проникване в пластовете, защото акцентът тук е в невидимото. Разказите в „12” внимателно балансират между сюжет и слог, който е гъвкав и метонимичен до степен, използвана в съвременните поетични практики. Богатият език на този сборник ми връща увереността, че нюансите са важни и постижими, без значение колко кратка е прозата.

Силен дебют. Go, Силвия!

Силвия Томова

Драма и магия?! "12" ни казва, че е възможно

„12“ на Силвия Димитрова е като откос. Кратки, изсечени като с небрежен мах на четка или длето истории, които играят не толкова с познатото, колкото със сенките, с полутона, с внезапното хрумване, което, без да променя логиката на събитията, променя техния смисъл. Може би именно това е тайната на този тъй поетичен сборник - историите в него поемат уж по познато русло, сякаш се движат уверено и по карта, но ненадейно сигурното се разколебава, познатото се разклаща и това, което очакваме, се оказва отвъд собствените ни предели. Разказите в книгата се докосват до магичното, но то не е изведено от фантастични светове, от причудлив сън или от смел порив на собственото ни въображение, а се оказва близнак на реалността. Негов невидим спътник, който ни е хванал под ръка и деликатно се опитва да ни подскаже, че нашият живот, нашите усещания, нашите очаквания не са в плен на логиката, не са зависими от разума, не се простират в материалното измерение. Напротив, прескачат през тях и продължават в други селения, където нашата съпротива е преодоляна, останали сме без защитни сили и единственото, което ни остава, е опипом да продължим напред. Без рацио, без очакванията, напълно лишени и разсъблечени от знание и опит.

Заглавието на книгата е алегорично, защото „12“ може да означава годишен цикъл, за което ни подсказва авторката, а може да означава и 12 срещи, разпръснати случайно по пътищата, които тези разкази кръстосват. Защото това е книга за пътя. Млада жена се опитва да намери спомените си, но внезапно се оказва в бъдещето, където всичко се случва така, както й подсказва интуицията. Майка и дъщеря говорят за птиците, за това как е възможен полетът, а в следващия миг една от тях полита към своя край, сякаш за да препотвърди страховете... Мъж и жена се разделят, а тяхната връзка лежи в краката им, овеществила се в под формата на труп на непознат мъж.

А героите се търсят по тези пътища, те осъзнават, всеки един от тях и без нито едно изключение, че всеки сам кове съдбата си, че тя е предопределена, че в нея няма компромисни решения и изходът почти винаги е към пропастта. Но тези разкази, макар в първия миг да изглежда именно така, не са безнадеждни. Изправени пред решения, които самите герои търсят, или пред развръзка, която не могат да приемат, тези истории оставят вратичка пред въображението. Кои факти, кои събития, кое точно определя нашето биографично цяло. Дали това не е невидимият приятел от детството, когото продължаваме да измисляме, защото светът, дори този на големите и вече пораснали, продължава да е враждебен или пък все така недостъпен... Какво в действителност е отразила паметта на фотоапарата, което окото не може да улови... И не се ли е скрила истината – да, точно истината – някъде в безкрайните промеждутъци от време, което сме убедени, че сме преживели, но дали е така... Какво е миналото? Нима именно страховете, които носим на гърбовете си, не определят съдбата... И как, как да ги прескочим, за да продължим... А трябва ли?

Силвия Димитрова пише уверено, като напълно завършен автор, който е извървял дълъг път. Историите и героите не се губят по пътя към финала, перото й не е асоциативно, не се подвежда по метафора, която рязко да смени посоката и подведе читателя. Тя пише прецизно, но без да поставя дистанция. Не лъже, а вае. Не кокетничи и не лицемерничи. А истинската сила на тези истории е тяхното драматургично скеле.  Рядко в разкази, обърнати към магичното, към чудатото и интуитивното, могат да поберат в себе си сблъсък на характери и то да го направят толкова убедително. Сборникът „12“ е подходящ за сцена, за театрална интерпретация в свръхкъса форма, след която споменът ще граничи с шок. А защо това е така - може би трябва да попитаме именно гласа на интуицията, в който Димитрова се е вслушала толкова добре...

Талантливо, ново, безкомпромисно и честно перо.

Недялко Славов

Приемам играта на тази талантлива книга

Тази книга трябва да се чете внимателно.  Изградена на игрови принцип, тя ни отвежда в лабиринта на  един сложен, раним, на места здрачен, на места просветлен свят. Понякога остава усещането за оная смесена игра на светлина и сянка, която трепти под разлюляното от вятъра дърво, понякога е конвулсивно възприятие на рязко разширена зеница.

Прозата на Силвия Димитрова поставя капани. Някои от разказите са написани в духа на разказите с неочакван край, други се родеят с поетическия фрагмент, в трети прозира метафизичното, в четвърти връх взема разказвача на истории с поучителен край. Странно е как толкова  малка по обем книга балансира това, но полученият ансамбъл е очевиден. Пред нас стои един дебют, който сам по себе си е появата на завършен автор. Нещо повече: в крехките формати на тези 12 разказа напира дарованието на един умен, чувствителен и талантлив разказвач, който скоро ще потърси изказа на по-разгърнатите форми на белетристичното си възприемане на света.

 Харесва ми и ненатрапчивото, но красиво женско присъствие в тази проза. То е в нея от началото до края. Не войнстващо, феминистко, отблъскващо, а такова, каквото е дълбоко в екзистенцията на истинската, изначална жена – любящо, ранимо, всеопрощаващо, но и незабравящо; в последна сметка водено от природните цели на светлото си предназначение – да създава, пренася, съхранява и обича живота.

В книгата на Силвия Димитрова има и още една линия, която е отличителната за тази авторка – това е, както вече споменах,  игровият момент в разказите й. Но този момент не е ситуационен, а е предпоставен в контекста на едно второ, а понякога и на трето паралелно разказване в рамките на самия текст. Няколко от разказите са близки по стил с диаболизма, понякога от тях сякаш за секунди изпада карта от играта Таро, но всичко това е направено с усмивка, с намек, с намигване в смисъл, че животът има и своите тъмни, неясни, недоказани и забранени места. Намек за Терра инкогнита, предупредителен жест на ръката да не пристъпваме повече нататък...

В „12”( повече от ясна е библейската препратка на заглавието! )  авторката е заявила и способността си да вижда детайла и да го превръща в значим изразител на художествената си идея. Това качество, накратко наречено поетическа наблюдателност, й позволява да използва метафората  и като красив изказ, и като ключ към решаването на творбата. 

Приемам играта на тази талантлива книга. Тя ме прави не зрител, а участник, не читател, а съмишленик, което в последна сметка не беше ли най-важното нещо между нас – малките, дишащите, обичащите, мразещите, лакомите, ненаситните, щедрите, добрите и в последна сметка имащи нужда най-вече и единствено от милосърдие и любов, живи хора?

• Рецензиите са публикувани в  сп. "Страница", бр. 2/2014
• Снимки: Мая Любенова от премиера на книгата "12" на Силвия Димитрова в клуб "Библиотеката", Пловдив на 24 юни 2014

 

 

Силвия Димитрова и "12" в "Диаскоп": "Играчите на карти"

                                                                    "Какво да четем?" - 22 юни 2014

редактор: Христина Мирчева