по заглавие   по съдържание

Радостина А. Ангелова: "Бал в Мулен Руж"

27.12.2018
Снимка 1

Загадката на френска картина се преплита с една от големите любовни истории в българската литература

Малко парижко бистро с ароматни ястия и колоритна клиентела става дом на необичайно запознанство. „При Гастон” има славата на място, където заедно с кафето може да получите мастило – за да адресирате картичка или да започнете своя история. През 1905 г. до масата на Смахнатия Брюно, който вярва, че е прероденият Балзак, се настанява непозната чужденка. Поръчва чай и вади от чантичката си елегантен черен бележник.


Повече от век по-късно този бележник попада в ръцете на Ева. Двайсет и две годишната студентка в Сорбоната току-що се е сблъскала с разкритие, което преобръща живота  й. Родена и отраснала във Франция, Ева е свикнала да разделя времето си между няколко различни „у дома” – апартамента близо до музея на Роден в Париж; Версай, където живее семейството й; и къщата на леля й в Родопите. Сега се оказва, че вероятно има и друг дом. Докато се опитва да открие дали и доколко може да е част от него, Ева се изправя пред черния бележник. Дори не подозира, че страниците му пазят уловени мигове от една голяма любов, белязала българската литература, и тайната на известна френска картина.

 

Елка Аврамова

Тишината в къщата й действаше по-зле, отколкото умората от непрестанните екстрасистоли. Елка повдигна внимателно дясната си ръка, пренесе я като чужда от другата страна на тялото си, за да постави пръстите върху китката на лявата ръка. После започна да брои, надявайки се на изненада: едно, две, три… Четвъртият удар липсваше. Едно, две, три… Отново четвъртият липсваше. Ако премереше пулса си с апарата за кръвно налягане, апаратът щеше да отчете просто нисък пулс. Но всъщност някъде из фините настройки на мускула с размер на юмрук, който се съкращаваше и отпускаше в гърдите й, нещо се объркваше и всяко четвърто съкращаване липсваше. Беше по-добре, отколкото да е всяко трето или дори всяко второ, както й се беше случвало. Тогава трябваше да извикат лекар. Но екстрасистоли от сегашния вид просто я изморяваха и дори не й се искаше да стане от леглото. Не че не можеше… Но й беше добре така.

Не, не й беше добре. Горчо бе заминал до къщата на свой клиент в близост до Руан още вчера. Щеше да монтира цяло резбовано пано от африкански абанос в дневната около камината и се нуждаеше от време. Може би и тази вечер нямаше да успее да се прибере. Час по час обаче й звънеше по телефона и в кратките моменти, в които Елка се унасяше, внезапно се сепваше, че може да е звънял, а тя да не му е отговорила и да го е притеснила. Надигаше се от възглавницата с неочаквана енергия, грабваше телефона от нощното шкафче, проверяваше дали е пропуснала обаждане, а после се отпускаше обратно в леглото с усещането за пълно изтощение.

Говореше ли с мъжа си обаче казваше едно и също: добре съм, тъкмо изпрах. Добре съм, прибирам се от двора, нали простирах. Не, не вали вече. Добре съм, вечерях. Добре съм, гледам телевизия. Ти как си… Добре съм, одеве станах, вече закусвам…

Колко хубаво щеше да е Ева да е наоколо. Но я нямаше. И Незабравка я нямаше – нали точно майка си отменяше тя в грижата за Смиляна. А Горчо не можеше да не довърши поръчката. Още изплащаха ипотека за къщата.

Къщата… Каква радост беше, когато Горчо я попита иска ли да си купят къща, вместо да търсят апартамент из районите на Париж. Наживели се бяха в Париж… А на нея й липсваше работата в градината, липсваше й тишината, птиците сутрин, дъждът есенно време, писъкът на карагуй във високото, короните на дърветата й липсваха, дивите цветя в ливадата – в картъла – преди да я окосят, дъхът на косено й липсваше, на мокра пръст. За Горчо градът беше по-добро място, за Незабравка – също. Ева тогава не влизаше в плановете, бе още малка. Но Елка знаеше със сърцето си, че Горчо обмисля варианта за къща извън Париж заради нея. Заради тъгата й, заради „балното“ й по нейния си двор.

Дали Ева щеше да дойде все пак, ако й се обади?

Като не можеше да затвори очи, щото и без това лежеше със затворени очи, Елка ги стисна. Това оставаше! Да изплаши де що има народ наоколо само защото сърцето й не ще да брои до четири. Ами на неговите години пак добре, че броеше изобщо.

Хубава къща се случи да намерят. Приличаше на тяхната, дето я затвориха в Чепеларе. Беше на два етажа, отпред три стъпала водеха до входа, а отзад нивото на двора бе по-високо, та от коридора се излизаше право на тревата. Вляво беше кухнята, а вдясно – холът. Дневната, както все я поправя Незабравка, ако сбърка. На втория етаж първоначално бяха разположени две спални, малка и голяма. Горчо сам преустрои голямата, така че да излязат две малки стаи – една за Незабравка и една за Ева. Дори Франсоа заряза делата си, за да му помогне. Доведе и новата си приятелка тогава, която пък помогна на Елка да засадят цветя в предния двор, докато мъжете се правеха на строители.

Не беше богаташка къща, беше по-скоро малка и със сигурност стара, но в банката им бяха казали, че имоти като техния вече са поскъпнали двойно в сравнение с цената преди почти двайсет години. Понякога Елка много искаше да се приберат у дома, в България, но работата на Горчо изглеждаше безкрайна: все го чакаше нещо за довършване, а поръчките бяха запланувани с месеци напред. Не можеше да си криви душата – мъжът й печелеше добре. А и заради Ева и Незабравка беше по-добре да стоят там, където са. В крайна сметка тя заедно с мъжа си беше взела решението да емигрират – Незабравка и Ева край нея просто търпяха последствията. Имаше ли право днес да ги лашне в една посока, а утре, понеже й е скимнало – да ги потътри точно на обратно?

Без да вдига клепачи, Елка поклати глава, а може би го направи единствено на ум: не, нито Незабравка, нито Ева щяха да я последват обратно в България. Едната беше се преборила да има отлична работа, доходи и престиж, а другата… Другата просто си беше тукашна.

Само Смиляна остана у дома. Смиляна… Чедо мое, дано наистина си толкова добре, колкото Тодор казва… Ох… Пак запрескача това сърце.

Изведнъж Елка рязко отвори разплаканите си очи: някой отключи входната врата и влезе в къщата. После затвори и звуците спряха. Настана отново тишина, но в нея Елка чуваше дишането си и й се струваше, че то отеква в цялата къща.

Не беше мъжът й, нито дъщеря й. Още по-малко можеше да е внучката й. Но кой друг притежаваше ключ и така преднамерено спокойно бе влязъл в дома й?

 

Ева стоеше в коридора и се вслушваше в странно притихналата къща. Надникна първо в кухнята, където баба й обикновено шеташе – беше празна. Огледа старомодните бели шкафове и чистия до блясък под със сиви плочки, кръглата маса с четири стола и плетената на една кука покривка, която баба й неуморно вдигаше при всяко хранене, за да я смени с памучна покривка, а после застилаше отново, да е готово за гости. Зад дантелените пердета се поклащаха розови храсти, гордостта на майка й. Пред единия прозорец, върху специален шкаф с рафтчета стоеше микровълновата печка, която дядо й донесе веднъж напук на жените в къщата, за да може да прави пуканки на Ева. Уговорката им беше, че ще използват уреда единствено за пуканките, които внучката му толкова обичаше, но постепенно откриха възможностите на бързото претопляне и готвене и после никой не се мръщеше на придобивката.

Колко спомени със светата троица бяха приседнали само в тази стая на къщата и я чакаха. Не бяха сложили билков чай, не бяха забъркали кафе в джезве, нито бяха опекли кекс от онзи вкусния, с многото сушени плодове и сърце от шоколад. Просто си седяха – на белите дървени столове край масата, на металния плот на мивката, на перваза под прозореца. Караха я да усеща вкусове, аромати, да чува думи, смях и приглушено споделяне. Караха я да почувства тишината в къщата като внезапно връхлетяла я буря, за която сама си е виновна, но измъкването от която е въпрос на наистина голям късмет.

Ева можеше да се обърне и надясно – да погледне и пустата дневна със същите красиви дантелени пердета, окачени на прозорците, с белите завивки върху белите мебели, които бяха ръчно тъкани и баба й беше пренесла от дома си в Чепеларе кой знае как, с резбованата маса в средата, излязла изпод ръцете и сърцето на дядо й, с огромния, почти метър часовник-слънце на стената, отново дело на дядо й, на който майка й търпеливо я учеше да познава времето – първо на български, после на френски, после на английски… Но не го направи.

У дома нямаше никого.

Никой не чакаше Ева, защото никой не знаеше, че ще се появи.

Никой не подозираше, че ще се върне точно днес.

Бурята на тишина вече я бе измокрила до кости и въпреки, че нямаше смисъл, Ева извика. Извика от най-вътрешната клетка на сърцето си, извика така, както вика само човек, изправен пред непреодолима беда:

– Мамо!

Майка й не беше тук.

Но човек винаги първо вика майка си.

Бащата е скитник, бащата е флейта. Дори когато стои с топли крака у дома, той превзема в ума си върхове и дълбини. Майката е бряг и стена. Тя е винаги тук. Тя е отвореният прозорец призори с прохладните птичи песни, тя е последната ягода в чинията – най-голямата и най-зрялата. Тя е бастионът между човека и смъртта.

Докато майката е жива, смърт няма.

Само едно издишване, преди пороят на бурята да се излее от очите на момичето, над главата й долетя звук:

– Ева?

И за да няма и капка съмнение, звукът се повтори с друг смисъл, но със същата любов:

– Чедо?

Стара приказка е, че понеже Господ не можел все да бди над децата, измислил майката. Но приказката не казва, че като е направил жената майка, Господ я е превърнал в майка завинаги. Така тя е не по-малко майка на внуците си, дори на правнуците, ако силите й стигнат. Щото желание има винаги. И колкото повече време минава, толкова по-добра майка става жената. Затова тя е по-добра майка за внуците, отколкото за собствените си деца. И затова внуците умират за бабите си… поне докато пораснат.

Ева захвърли малката си раница в антрето, изкачи на бегом дървената стълба към горния етаж и се втурна в стаята на баба си. Но се сепна, като я видя в леглото. Само че сълзите й, които бяха потекли, не можеха да се спрат току-така. А и тези на баба й ги посрещаха.

– Бабо? Какво ти е, бабинко?

Елка разтвори ръце да прегърне внучката си и ненадейно се разсмя: или можеше да я прегърне, или трябваше да се подпре с тях, за да се изправи. Не можеше и двете – пустото тяло опустяло, не я държеше вече ни насам, ни натам. Но какво значение имаше, щом Ева вече седеше на крайчеца на леглото и притискаше глава към гърдите й?

Какво значение имаше каквото и да е, щом Ева се бе прибрала у дома?

Поплакаха си, после помълчаха, после едната погали другата по челото, а втората й отвърна с целувка. И тогава дойде великият въпрос, който винаги идва, когато детето се връща у дома, а домът е попил аромата на баница със сирене и уханието на печени чушки, без значение на коя географска ширина се намира:

– Гладна ли си, чедо?

Ева бързо си призна, че още не е закусвала.

– В неделя? – сепна се Елка.

Беше приела, че в забързания свят, в който живееха, закуската може да се случи извън дома или да не се случи изобщо, но единствено през страховития отрязък на работната седмица. В събота и неделя в дома на семейство Аврамови се закусваше по традиция по-свещена и от тази на постната трапеза на Бъдни вечер.

Хайде сега да те видим, сърце, до колко биеш и до колко броиш. Можеш ли да преброиш двете яйца и трите лъжички прясно мляко с пакетчето ванилена захар, шестте пържени филийки, трите буркана с домашно сладко: от малини, боровинки и диви ягоди, двете усмихнати лица на масата в кухнята, двете чинии върху памучната покривка, сменила онази, плетената на една кука, стотиците думи, които Ева е нетърпелива да каже, и стотиците думи, които Елка иска да чуе… Хайде, сърце, признай си, че си увлечено от цялата еуфория, че ти е добре да не мислиш за дясната ръка, която като чужда се премества върху лявата, за да отброи пулса. Нали ти е хубаво така?

Нали ти е хубаво?

Нали?

Тогава бий, бий си спокойно и равно, защото идва редът на Ева да попита:

– Засипах те с моите неща, бабинко, а нищо не знам за леля. Как е тя? Така и не разбрах какво й е всъщност?

Елка бе подпряла глава с дланта си, облакътена на масата, и докато слушаше разказа на Ева за Беноа Мармонтел, за срещата им, за тестовете, за вечерята им и за загубения пръстен, който в крайна сметка бе върнал внучката й у дома, все едно бе преживяла цял един друг живот. Но въпросът на Ева я върна към реалността и мръчкавото утро във Вирофле като да притъмня съвсем.

– Леля ти е оперирана, киста някаква са й открили на яйчника. Майка ти е при нея в болницата, казва, че е добре. Но аз съм притеснена, защото за киста не се стои толкова време в болница. А и поне още седмица щяла да остане… Не знам какво крият, крият ли нещо изобщо… Имах някога две приятелки в болницата, сестри, ама те къде са сега, пенсионерки са сигурно. Как ли не го мислих кого да попитам – няма и няма.

Лицето на Елка се изопна и тя видимо преглътна. С мъка, която не убягна на Ева.

– А ти… Ти заради леля ли… не си добре?

Елка повдигна вежди. Но онази далечна планина, в която беше родена, я бе научила, че е по-добре да кажеш истината, отколкото друго.

– Разхлопа ми се сърцето от няколко дни, чедо... Екстрасистоли са това. Нарушен ритъм… Губи се някой и друг удар на сърцето. И друг път ми се е случвало, не се плаши. Но ме уморяват, нямам много сили. А и като съм сама у дома, нямам и желание да правя нещо.

И протегна изтънялата си длан към Ева:

– Добре, че си дойде.

И я потупа по ръката.

Ева беше взела своето решение, но беше време да го каже и на глас. А това винаги означава да сложиш нещо като печат под думите си. Затова вероятно мнозина избягват да споделят решенията си – неувереният човек иска да си остави поне една вратичка за бягство; разумният – също. Но изреченото се записва в тефтера на Господ и остава там завинаги.

– Аз повече няма да страня от дома, бабинко. Даже ще остана при теб, докато дядо се върне. Не искам да си сама. И – Ева покри пергаментовата ръка на баба си с длан – искам да съм ти полезна, колкото мога.

Очите на Елка гледаха така, както кошута гледа сърнето си. Нямаше да се насълзят отново, корава беше породата й и един плач за днес стигаше. Стигаше дори за година, че и повече. Но думите на Ева за пореден път караха сърцето й да припърха: не бяха отгледали лошо пиле те, добро им беше детето, човещинката светеше в него и щеше да свети дорде е живо.

Добрият човек се познава от сутринта. А Ева хем беше в зората на живота си, хем неделята таман бе започнала.

– А сега – продължи Ева, без да подозира за мислите в главата на баба си, – ще се качиш отново горе и ще си полегнеш, а аз ще прибера тук и после ще сготвя за обяд. Ти само ми кажи какво ти се яде…

Елка завъртя глава: не, не… Но мигом смръщи лице от болката във врата, неизбежна част от залежаването, и отвърна:

– Има по-важно нещо от това да седиш тук с мен и да ме храниш. Това го мога и сама.

– Кажи ми, ще го направя.

Гласът на Ева, измит от споделения с баба й разказ и сълзите покрай него, звънеше.

Елка замълча за секунда – не биваше да подвежда внучката си. Нямаше да поиска да обещае, преди да знае какво обещава. Онази далечна планина очакваше от нея да каже истината.

А после да се надява на чудо.

– Искам да вземеш първия самолет за София и да отидеш при майка си. Тя в момента най-много се нуждае от теб.

Ева преглътна, но слюнката я парна като ракията, която бе опитвала в дома на леля си в Чепеларе.

После дръпна ръка от дланта на баба си бавно и предпазливо, но толкова осезаемо в тишината, колкото ако бе изкрещяла.

– Не мога да замина.

И добави:

– Само това не искай от мен.

 

Откъс от книгата на Радостина А. Ангелова
"Бал в Мулен Руж"
Изд. Софтпрес, 13 декември 2018
Брой страници: 344
Цена: 16.99
 
Публикува се със съдействието на автора и издателството.

 

Фото: Ваня Хинкова

 

Радостина А. Ангелова в "Диаскоп": 

 

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.