Румен Спасов: "Сурово изящество за игра и за самопознание"

Румен Спасов за книгата на Иглика Дионисиева

"Приказки от високосната година", ИК "Жанет 45" 2019

►

Приех да кажа думи за „Приказки от високосната година“ на Иглика Дионисиева, защото това е различна книга. Различна от потока с разкази, които пишат съвременни българи, различна и от всичко, което е излизало досега от тази авторка, с която сме си говорили за радиопредаването „Книги завинаги“, но си стиснахме ръцете и се запознахме наживо преди броени минути. Рядко и почти никак не участвам в премиери, освен като популяризатор. С авторката ни сближава и това, че не харесваме„първите редове“ на днешната българска литература, заети от обичайно заподозрените и популярни активисти, които вероятно в редки и добри случаи са и труженици, заслужаващи искрени поздравления. А ние сега сме не на първия ред, а пред него.

Не осъзнати съображения, а нещо необяснимо ме накара веднага да кажа да, когато получих предложението на авторката да споделя неподредимите си думи. Ако все пак има обяснение, то трябва да е в някакво възможно общо детство с приказките на разни страни, на Братя Грим, или на Оскар Уайлд, с които впрочем е свързано не само детството ни. Те много казват и на подрастващите в разни възрасти, а и на възрастните. Друго – убеждението след първото прелистване още, че приказките на Иглика Дионисиева излъчват собствен стил, където суровостта и трагизмът са част от един автентичен свят, различен от непродуктивното удобство, от обществото на виртуалност и симулирано живеене, на вторични чувства и на размисли, страдащи от прекомерна литературност, от недобра употреба на думите.

Героите в тези приказки правят неща с ръцете си –те са дърводелци, грънчари, майстори на часовници, лодкари, рибари, музиканти... Те са ситуирани в свят на реални хора с реални проблеми и с необясними, сякаш капризни постъпвания и престъпвания. Добродеятели са, но и злосторници – защо да не градираме това и в престъпници. Те са част от тази приказна реалност, но не е трудно да им се зарадваме или да пострадаме от тях и в реалната действителност. Диаболично-реалистични са преживяванията, внушени с категоричност и простота на изказа, в който фантазното и реалното ни потапят... И не просто ни „правят съпричастни“, а сякаш изискват от читателя същия този автентизъм на преживяването и на действието, в това число и на магическото действие дори.

Времето и пространството в едни приказки по правило са митологични, сякаш нямат начало и нямат край, сякаш условността ги праща нявсякъде и никъде, прави ги актуални завинаги, тъкмо защото никога и никъде не ги е имало. Но тази пределна (или безпределна)игра с условността на хронотопа като че понякога отбива читателя през някоя средногорска местност, сякаш за да заприлича на родна река, да изкачи с велосипед – и с малко помощ на неведоми приятели –прохода Гълъбец. А царят или султанът (дали не Пушкиновият Цар Салтан) от приказките би могъл да се окаже някой от тези, които са населявали днешната Национална художествена галерия.И местата на действие заприличват на точно тези, в които Елин-Пелиновият дядо, тръгнал за Златица, си е загубил една приказна ръкавица.

Доброто и злото в тези внимателно премислени и прочувствани творби са в единство, бих казал в диалектическо единство. И са изразени не просто „на думи“, а с конкретни действия или бездействия. Оголено страдание и немотивирана жестокост има тук, но черното не е цветът на мрака и на злото, а се случва да бележи доброта и съпричастие. И да граничи със справедливост, която услажда представата, че нашият мъничък свят, а и световният ред, не е нещо, което е над и независимо от собствените ни действия, че има логика и естетско провиденчество, че болката е само за да можем да познаем радостта, в случай че се появи – в приказка или наяве.

Не мога да не обърна внимание и на стилните графики, дело на поета и на художника Иво Рафаилов, който сякаш е взел повод от Игликините приказки, за да сътвори своите визуални. Те заживяват не като илюстрации, а като самостоятелни замислящи и затрогващи драски върху крехкото, върху плътното в мощта си и ефимерно в безмислието си изследване на човека, каквото е играта с художествата.

В заключение, като благодаря за вниманието на домакините от Фотосинтезис и на колегите от силното издателство „Жанет 45“, както и на тази отбрана аудитория от личности в литературата, бих желал да споделя убеждението си, че за високосните приказки, написани от Иглика Дионисиева, тепърва ще се говори. А нейните читатели и приятели със сигурност биха отправили апел към авторката – дано да има още такива естетски и сурови творби на приказен автентизъм, с които да празнуваме, самопознавайки сложността и противоречивостта на човешкото.

• Думи на Румен Спасов при представянето на книгата на Иглика Дионисиева "Приказки от високосната година", ИК "Жанет 45" 2019 в галерия Фотосинтезис на 19 март 2019 г.

• Снимки от премиерата.       

Текстове от книгата на Иглика Дионисиева:

"Приказка за детето, което искаше да види нощта"

"Приказка за сладката вишна и горчивата череша"

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.